Няколко думи за Христо
Недялко ЙОРДАНОВ
Първата книга на Христо Фотев се споделяше " Баладично пътешестване ". Тя излезе през 1960 година. Имаше бисерни стихотворения и една поема, " Изпълкомът заседава ". Това беше поема, отдадена на революцията, написана напълно по нов метод, с ярки, запаметяващи се метафори, откровено и прочувствено. Тази поема стана визитката му преди време, индулгенцията да го одобряват в Съюза на писателите. А участието в Съюз на българските писатели означаваше доста за един недодялан стихотворец - най-малкото - признание на висше обучение и протекция от всевъзможни вероятни експанзии на милиция и други органи.
Христо в никакъв случай не се отхвърли от тази поема. Той беше човек на достойнството. След десети ноември доста негови сътрудници зачертаха тихомълком огромна част от конюнктурното си творчество, само че Христо постоянно слагаше " Изпълкомът заседава " в своите издания.
Щастливи са родените за тебе,
революцийо! И дано са щастливи...
Говорели сме си няколко пъти дълго в София за това какво се случва в близост, откакто напуснахме Бургас, прибирали сме се в предишното и в никакъв случай не сме съжалявали за това, което преживяхме.
А преживяхме прелестни години. Годините на нашата младост.
Христо беше несдържан, непредсказуем - еснафското общество в Бургас (а то не беше малобройно) непрестанно злословеше по негов адрес. Вървеше клюката, че е пияч, че е безпределно ленив, че се е изчерпал като стихотворец, че е " битово разкапан " и какво ли не още. Дори по едно време, когато Христо лежа в болничното заведение, опериран от язва, злословеха, че е станал морфинист (тогава думата " наркоман " не беше известна).
Христо по никакъв начин не се тревожеше от тези приказки и не им обръщаше никакво внимание. Поне външно по този начин изглеждаше, само че той си знае какво му е било другояче.
В него имаше нещо вродено артистократично, по-скоро артистично. Той беше актьор във всичко, което правеше. Дори когато отпиваше от чашата си.
Откъде се беше взело това? Едно момче, дете на бежанци - най-обикновени небогати хора, израснало в покрайнините на града. Не съумяло да приключи даже гимназия - Христо учел в някакъв колеж, даже не помня какъв.
Ако може да се приказва за роден гений - той беше най-яркият образец за това. Природата го беше основала подобен, какъвто е - неповторим, необикновен...
Всъщност никой още не е разчел същински и в детайли поезията на Христо Фотев. Познанията на хората нормално стопират до " Колко си хубава, господи! ". Знам, че един ден ще се появи индивидът, който ще открие вътрешната пластика, комплицираните извивки на неговата душа. В най-многословните и най-повтарящи се думи и облици, в словесната буря на неговата фантастична лексика. Аз мога да го направя, само че за това ми би трябвало доста и доста време. А също така не мога да бъда по никакъв начин справедлив, тъй като голямата част от тази лирика е била написана пред очите ми и аз съм бил първият й четец.
Той беше безпределно безсистемен. " Пишеше " постоянно на разум, а след това записваше на хартия.
Сега, когато не е жив, сякаш го разбирам по-добре. Такова ни е човешкото устройство - да четем по различен метод мъртвите поети.
Той не се оплака в никакъв случай от ориста си, от бедността си, тъй като беше към този момент повече дух, в сравнение с материя. Той заживя в някакъв собствен свят, не зная по какъв начин стана това - мисля, че последователно и незабележимо за тези, които са към него - само че това не беше физическа болест, а изключително положение на поетичния му талант, някаква последна и може би висша фаза на мъдрост, извисеност и цялостен отвод от земните неща.
Последната ни среща...
Бургазлиите в София учредихме премия на изтъкнат наш съгражданин. И първият притежател трябваше да бъде Христо, несъмнено. Беше в салоните на ресторант " Свети Валентин ". Над 200 бургазлии. Той седеше до мене - и ми отговаряше единствено с по една дума. Беше за пръв път в костюм - в действителност единственият му костюм, който в никакъв случай не носеше. С него беше заровен половин година по-късно.
Извикаха го и той се качи на естрадата - искаше самичък, без никой да му оказва помощ. Залитна... Жените изкрещяха ужасени. Но Христо се хвана за един голям фикус, който за малко не се стовари върху публиката. Седна на стола горделив и непрогледен. Преди да му връча премията, взех решение да му изпея " Този трен за Бургас е така муден ". После се наведох над стола му и го целунах. С удивление видях, че се беше просълзил - това в никакъв случай не бях го виждал до момента - през цялото ни 40-годишно другарство.
Така и го запомних, с тези насълзени очи...
На 27 юли 2002 година - рождения ден на татко ми, на бургаските гробища, когато поливах изсъхналата пръст на гроба на родителите ми, джиесемът ми звънна. Беше към 3 часа следобяд.
Жена му Виолета.
Христо умрял преди малко. Кротко и незабелязано. Хапнал. Прибрал се в стаята си. Легнал на леглото. И споделил: " Тръгвам. "
Първата книга на Христо Фотев се споделяше " Баладично пътешестване ". Тя излезе през 1960 година. Имаше бисерни стихотворения и една поема, " Изпълкомът заседава ". Това беше поема, отдадена на революцията, написана напълно по нов метод, с ярки, запаметяващи се метафори, откровено и прочувствено. Тази поема стана визитката му преди време, индулгенцията да го одобряват в Съюза на писателите. А участието в Съюз на българските писатели означаваше доста за един недодялан стихотворец - най-малкото - признание на висше обучение и протекция от всевъзможни вероятни експанзии на милиция и други органи.
Христо в никакъв случай не се отхвърли от тази поема. Той беше човек на достойнството. След десети ноември доста негови сътрудници зачертаха тихомълком огромна част от конюнктурното си творчество, само че Христо постоянно слагаше " Изпълкомът заседава " в своите издания.
Щастливи са родените за тебе,
революцийо! И дано са щастливи...
Говорели сме си няколко пъти дълго в София за това какво се случва в близост, откакто напуснахме Бургас, прибирали сме се в предишното и в никакъв случай не сме съжалявали за това, което преживяхме.
А преживяхме прелестни години. Годините на нашата младост.
Христо беше несдържан, непредсказуем - еснафското общество в Бургас (а то не беше малобройно) непрестанно злословеше по негов адрес. Вървеше клюката, че е пияч, че е безпределно ленив, че се е изчерпал като стихотворец, че е " битово разкапан " и какво ли не още. Дори по едно време, когато Христо лежа в болничното заведение, опериран от язва, злословеха, че е станал морфинист (тогава думата " наркоман " не беше известна).
Христо по никакъв начин не се тревожеше от тези приказки и не им обръщаше никакво внимание. Поне външно по този начин изглеждаше, само че той си знае какво му е било другояче.
В него имаше нещо вродено артистократично, по-скоро артистично. Той беше актьор във всичко, което правеше. Дори когато отпиваше от чашата си.
Откъде се беше взело това? Едно момче, дете на бежанци - най-обикновени небогати хора, израснало в покрайнините на града. Не съумяло да приключи даже гимназия - Христо учел в някакъв колеж, даже не помня какъв.
Ако може да се приказва за роден гений - той беше най-яркият образец за това. Природата го беше основала подобен, какъвто е - неповторим, необикновен...
Всъщност никой още не е разчел същински и в детайли поезията на Христо Фотев. Познанията на хората нормално стопират до " Колко си хубава, господи! ". Знам, че един ден ще се появи индивидът, който ще открие вътрешната пластика, комплицираните извивки на неговата душа. В най-многословните и най-повтарящи се думи и облици, в словесната буря на неговата фантастична лексика. Аз мога да го направя, само че за това ми би трябвало доста и доста време. А също така не мога да бъда по никакъв начин справедлив, тъй като голямата част от тази лирика е била написана пред очите ми и аз съм бил първият й четец.
Той беше безпределно безсистемен. " Пишеше " постоянно на разум, а след това записваше на хартия.
Сега, когато не е жив, сякаш го разбирам по-добре. Такова ни е човешкото устройство - да четем по различен метод мъртвите поети.
Той не се оплака в никакъв случай от ориста си, от бедността си, тъй като беше към този момент повече дух, в сравнение с материя. Той заживя в някакъв собствен свят, не зная по какъв начин стана това - мисля, че последователно и незабележимо за тези, които са към него - само че това не беше физическа болест, а изключително положение на поетичния му талант, някаква последна и може би висша фаза на мъдрост, извисеност и цялостен отвод от земните неща.
Последната ни среща...
Бургазлиите в София учредихме премия на изтъкнат наш съгражданин. И първият притежател трябваше да бъде Христо, несъмнено. Беше в салоните на ресторант " Свети Валентин ". Над 200 бургазлии. Той седеше до мене - и ми отговаряше единствено с по една дума. Беше за пръв път в костюм - в действителност единственият му костюм, който в никакъв случай не носеше. С него беше заровен половин година по-късно.
Извикаха го и той се качи на естрадата - искаше самичък, без никой да му оказва помощ. Залитна... Жените изкрещяха ужасени. Но Христо се хвана за един голям фикус, който за малко не се стовари върху публиката. Седна на стола горделив и непрогледен. Преди да му връча премията, взех решение да му изпея " Този трен за Бургас е така муден ". После се наведох над стола му и го целунах. С удивление видях, че се беше просълзил - това в никакъв случай не бях го виждал до момента - през цялото ни 40-годишно другарство.
Така и го запомних, с тези насълзени очи...
На 27 юли 2002 година - рождения ден на татко ми, на бургаските гробища, когато поливах изсъхналата пръст на гроба на родителите ми, джиесемът ми звънна. Беше към 3 часа следобяд.
Жена му Виолета.
Христо умрял преди малко. Кротко и незабелязано. Хапнал. Прибрал се в стаята си. Легнал на леглото. И споделил: " Тръгвам. "
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ