С ядене и пиене почитат Бенковски 10 години след смъртта му, участва и предателят
Не са доста обаче тези, които са ги последвали, които са помагали. Мнозина са се скрили, надниали са зад спуснатите завеси и са се молили неприятното да ги подмине. А ледите глави... те сами са решили да си турят главите в торбата... Това го няма в словата на първенците. Те обичат патетиката и да се отъркат в славата на поборниците.
" Великите хора, великите каузи, които са потърсвали душата на човечеството, които са го затрогвали и смайвали, рядко са намирали на своето време готова за себе си аудитория. "
" Страхът от господаря е табиет. А навикът - душата на индивида. "
Цитатите са от книгата на Яна Язова „ Бенковски “.
От „ Записки по българските въстания “ на Захари Стоянов, гл. VIII:
... Благодетелят ни (дядо Въльо, оказал се изменник, б.р.) и Бенковски бяха стъпили към този момент па противоположния бряг, а ние трима с о. Кирила и Стефа се намирахме още на мостенцето. Всичките мълчаха. Само аз си отворих устата, като гледах, че и от дясна страна на реката съществуват доста признаци, които посочваха, че мостът е изработен нов, да обърна вниманието на другарите си върху това, да видя дали и тия мислят като мене по тоя въпрос.
- Ти би трябвало да знаеш, че не се намираме на пловдивския мост върху Марица, само че в Тетевенския балкан на река Костиня - отговори Бенковски, като се и обърна наназад. Това бе довиждане от негова страна... Тия са последните негови думи!...
Свършил-несвършил той последната си дума, бачо Вълю, нашият покровител, преданият дядо Вълю, който наричахме татко, виждам, че пълзи по земята, като четвероножно животно, и отиде да се затули зад едно паднало на земята дърво. Аз за себе си не можах да се сетя от веднъж в що се състои работата, едва ли можаха да се сетят и другарите ми. Докато се готвех аз попитам за какво старецът се влече по земята, устата ми се заключиха, язикът ми засъхна на гърлото. Около двадесят и повече пушки от двете страни на реката от четири страни изгърмяха отгоря ни и патроните бръмнаха към ни като пчели!...
- Вурун! Тутун! Дейн бре! Басън! и прочие... - бяха гласовете, които придружиха първите изгърмявалия!...
Засега аз не съм в положение да опиша по-големи детайлности за ориста на моите приятели. Ужасната картина по този начин внезапно ме порази дефинитивно, изгубих и разум, и разсъдък, и кураж, и всичко човеческо!... Няма да ви се похваля по този начин също, че се залових за пушката си или че взех позиция да се защищавам. Не! Аз не направих нищо, не видях и не чух по този начин също що направиха тримата ми приятели, които вървяха напред. Та и с кого ли щях да се боря? С вятъра и шумата? Ни човек се виждаше, ни пушка, ни демон. Аз ми се стори, че всичко това е сън. Допреди десятина минути да слушаш за 12-те байряка, за отиванието на всички кучлаци към София, за топовните гърмежи на дяда Ивана - и гласовете „ вурун “ и „ тутун “ - всичко това е повече от безбожно, всичко това накарва човек да се вкамени на мястото си!
Щом препукаха първите пушки и изреваха грубите гласове, гъст облак от барутен пушек изпълни празното пространство над реката. Вижда се работата, че аз съм останал вцепен на моста за няколко секунди. Помня единствено, че когато през облаците пушек се премержа Бенковски, който трепереше, с разперени ръце, а след това се изкриви на една страна и рухна на земята по очите си, то аз се стреснах, само че не ми идеше на мозъка що би трябвало да върша. Бенковски държеше в ръката си един от своите револвери... Повече аз нищо не зная, по тази причина оставете ме да ви опиша най-малко своя хал.
***
Десет години по-късно Захари Стоянов и група от двайсетина души – кметове, арбитър и жандарми от Тетевен и района потеглят към мястото, където е погубен Бенковски. Там сварват предателя дядо Въльо. Започват диалог с него и в един миг той признава за измяната. Жалва се и моли за амнистия, каквато получава, даже от самия Захари Стоянов. После групата пече балканска пъстърва и загатва войводата…
„ Ядохме и пихме за господ да елементарни на падналите, нещо, което за пръв път се вършеше на това място след това десят години. Помежду ни държеше място и старецът. Аз съм убеден, че тоя ден беше първият през неговия седемдесятгодишен живот, в който той се чувствуваше най-весел, най-задоволен и задоволен, първо, че му се прости към този момент тежкото закононарушение в мое наличие, и, второ, че му олеква нещо си на предателската душа. Нямаше що. Подир толкоз години, след такива събития и протекли води ненужно и несъобразно би било да се санкционира той. И дружината, и аз самичък бяхме на едно и също мнение, че наместо да го псуваме, биеме и мъчиме, нравственото наказване щеше да залови по-добро място. Доволно бе, че той самичък показваше и признаваше, че цели десят години се е мъчил и страдал от своите действия.
Той подскачаше в близост ни като петнадесятгодишно момче, черпеше и слугуваше и на всяка дума произнасяше: „ Бог да елементарни Георгя, простете ми кабахата. “ Около мене се натриваше най-вече. „ Сега те познах чак, по очите “ - говореше той и ме разпитваше обстойно и необятно. Сам разказваше, че до тоя ден той се стараел, доколкото е допустимо, да скрие всевъзможни следи по убийството на Бенковски, въпреки и да го запитвали мнозина любопитни.
- Оттогава и до момента аз все по тия места си пребивавам, всеки ден ми се случваше да минувам около това място и споделях „ господ да елементарни “ само че никой да ме не чуе - говореше разчувстваният дъртак. - Щом виждах да се подаде някой чужд човек да отива по работата си, аз изтръпвах, споделях си на мозъка: „ Ето тоя човек иде да ме пита за Георгя “... Вярвайте, на децата си не съм споделил още за тая работа, нямаше и да кажа, в случай че не беше твоя благосклонност, от който не можах да се отърва. Днес, още отдалеко, като ви видях, че идете, сърцето ми се прекатурна наобратно. Посрещнах ви, хиля се, престорвам се, само че аз зная какво ми е на душата, единствено гледах коя пътека ще да хванете. Като видях, че додохте на това място, гдето никой не беше стъпал, споделих си: „ Е, тя е свършена към този момент. “ Много мислих да побягна и си взема очите нанякъде из гората, само че споделих си: каквото ще става, дано стане.
На потегляне триста заръки от страна на дяда Въля да кажа на Георгьовите родственици, братя, сестри и родители, в случай че ги има, да го простят, тъй като той сбъркал, нямало що да прави, не можал да резервира Георгя. Задължи се, че всяка събота ще да дохожда на това място да пали свещи, ще да научи и другите да дохождат от близките села. Бяга съгласно конете към един час място, като тръгнахме да си отиваме през нощта, да моли за амнистия пред мене и пред роднините на Георгя. Когато се отдалечихме към този момент и се изгубихме всред зелената гора по реката, чувахме ехото на неговия свинарски глас, който се отражаваше из усоите и повтаряше: „ Простете ме, сбърках! “
Такива са раздвоенията в характера български. Едни умират за свободата на тези, които ги предават. Главите им са разнасяни из градищата, а покорените от страха измолват амнистия. Трети се крият по къщята и не излизат ни да вземат участие в битката, ни даже да оказват помощ. Тези са царете на неутралитета и оцеляването.
" Великите хора, великите каузи, които са потърсвали душата на човечеството, които са го затрогвали и смайвали, рядко са намирали на своето време готова за себе си аудитория. "
" Страхът от господаря е табиет. А навикът - душата на индивида. "
Цитатите са от книгата на Яна Язова „ Бенковски “.
От „ Записки по българските въстания “ на Захари Стоянов, гл. VIII:
... Благодетелят ни (дядо Въльо, оказал се изменник, б.р.) и Бенковски бяха стъпили към този момент па противоположния бряг, а ние трима с о. Кирила и Стефа се намирахме още на мостенцето. Всичките мълчаха. Само аз си отворих устата, като гледах, че и от дясна страна на реката съществуват доста признаци, които посочваха, че мостът е изработен нов, да обърна вниманието на другарите си върху това, да видя дали и тия мислят като мене по тоя въпрос.
- Ти би трябвало да знаеш, че не се намираме на пловдивския мост върху Марица, само че в Тетевенския балкан на река Костиня - отговори Бенковски, като се и обърна наназад. Това бе довиждане от негова страна... Тия са последните негови думи!...
Свършил-несвършил той последната си дума, бачо Вълю, нашият покровител, преданият дядо Вълю, който наричахме татко, виждам, че пълзи по земята, като четвероножно животно, и отиде да се затули зад едно паднало на земята дърво. Аз за себе си не можах да се сетя от веднъж в що се състои работата, едва ли можаха да се сетят и другарите ми. Докато се готвех аз попитам за какво старецът се влече по земята, устата ми се заключиха, язикът ми засъхна на гърлото. Около двадесят и повече пушки от двете страни на реката от четири страни изгърмяха отгоря ни и патроните бръмнаха към ни като пчели!...
- Вурун! Тутун! Дейн бре! Басън! и прочие... - бяха гласовете, които придружиха първите изгърмявалия!...
Засега аз не съм в положение да опиша по-големи детайлности за ориста на моите приятели. Ужасната картина по този начин внезапно ме порази дефинитивно, изгубих и разум, и разсъдък, и кураж, и всичко човеческо!... Няма да ви се похваля по този начин също, че се залових за пушката си или че взех позиция да се защищавам. Не! Аз не направих нищо, не видях и не чух по този начин също що направиха тримата ми приятели, които вървяха напред. Та и с кого ли щях да се боря? С вятъра и шумата? Ни човек се виждаше, ни пушка, ни демон. Аз ми се стори, че всичко това е сън. Допреди десятина минути да слушаш за 12-те байряка, за отиванието на всички кучлаци към София, за топовните гърмежи на дяда Ивана - и гласовете „ вурун “ и „ тутун “ - всичко това е повече от безбожно, всичко това накарва човек да се вкамени на мястото си!
Щом препукаха първите пушки и изреваха грубите гласове, гъст облак от барутен пушек изпълни празното пространство над реката. Вижда се работата, че аз съм останал вцепен на моста за няколко секунди. Помня единствено, че когато през облаците пушек се премержа Бенковски, който трепереше, с разперени ръце, а след това се изкриви на една страна и рухна на земята по очите си, то аз се стреснах, само че не ми идеше на мозъка що би трябвало да върша. Бенковски държеше в ръката си един от своите револвери... Повече аз нищо не зная, по тази причина оставете ме да ви опиша най-малко своя хал.
***
Десет години по-късно Захари Стоянов и група от двайсетина души – кметове, арбитър и жандарми от Тетевен и района потеглят към мястото, където е погубен Бенковски. Там сварват предателя дядо Въльо. Започват диалог с него и в един миг той признава за измяната. Жалва се и моли за амнистия, каквато получава, даже от самия Захари Стоянов. После групата пече балканска пъстърва и загатва войводата…
„ Ядохме и пихме за господ да елементарни на падналите, нещо, което за пръв път се вършеше на това място след това десят години. Помежду ни държеше място и старецът. Аз съм убеден, че тоя ден беше първият през неговия седемдесятгодишен живот, в който той се чувствуваше най-весел, най-задоволен и задоволен, първо, че му се прости към този момент тежкото закононарушение в мое наличие, и, второ, че му олеква нещо си на предателската душа. Нямаше що. Подир толкоз години, след такива събития и протекли води ненужно и несъобразно би било да се санкционира той. И дружината, и аз самичък бяхме на едно и също мнение, че наместо да го псуваме, биеме и мъчиме, нравственото наказване щеше да залови по-добро място. Доволно бе, че той самичък показваше и признаваше, че цели десят години се е мъчил и страдал от своите действия.
Той подскачаше в близост ни като петнадесятгодишно момче, черпеше и слугуваше и на всяка дума произнасяше: „ Бог да елементарни Георгя, простете ми кабахата. “ Около мене се натриваше най-вече. „ Сега те познах чак, по очите “ - говореше той и ме разпитваше обстойно и необятно. Сам разказваше, че до тоя ден той се стараел, доколкото е допустимо, да скрие всевъзможни следи по убийството на Бенковски, въпреки и да го запитвали мнозина любопитни.
- Оттогава и до момента аз все по тия места си пребивавам, всеки ден ми се случваше да минувам около това място и споделях „ господ да елементарни “ само че никой да ме не чуе - говореше разчувстваният дъртак. - Щом виждах да се подаде някой чужд човек да отива по работата си, аз изтръпвах, споделях си на мозъка: „ Ето тоя човек иде да ме пита за Георгя “... Вярвайте, на децата си не съм споделил още за тая работа, нямаше и да кажа, в случай че не беше твоя благосклонност, от който не можах да се отърва. Днес, още отдалеко, като ви видях, че идете, сърцето ми се прекатурна наобратно. Посрещнах ви, хиля се, престорвам се, само че аз зная какво ми е на душата, единствено гледах коя пътека ще да хванете. Като видях, че додохте на това място, гдето никой не беше стъпал, споделих си: „ Е, тя е свършена към този момент. “ Много мислих да побягна и си взема очите нанякъде из гората, само че споделих си: каквото ще става, дано стане.
На потегляне триста заръки от страна на дяда Въля да кажа на Георгьовите родственици, братя, сестри и родители, в случай че ги има, да го простят, тъй като той сбъркал, нямало що да прави, не можал да резервира Георгя. Задължи се, че всяка събота ще да дохожда на това място да пали свещи, ще да научи и другите да дохождат от близките села. Бяга съгласно конете към един час място, като тръгнахме да си отиваме през нощта, да моли за амнистия пред мене и пред роднините на Георгя. Когато се отдалечихме към този момент и се изгубихме всред зелената гора по реката, чувахме ехото на неговия свинарски глас, който се отражаваше из усоите и повтаряше: „ Простете ме, сбърках! “
Такива са раздвоенията в характера български. Едни умират за свободата на тези, които ги предават. Главите им са разнасяни из градищата, а покорените от страха измолват амнистия. Трети се крият по къщята и не излизат ни да вземат участие в битката, ни даже да оказват помощ. Тези са царете на неутралитета и оцеляването.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ