Не беше толкова отдавна времето, в което приемах света и

Не беше толкоз от дълго време времето, в което одобрявах света и общуването с близките доста съществено. Всяка борба беше на живот и гибел, всеки диалог беше двубой. Трябваше да има победител и естествено този победител трябваше да съм аз. Имах непрестанна потребност да съм харесвана, обидите и отхвърлянето на моята истина ме разгромяваха и тогава даже някой отблъскващ международен прелом не можеше да ме изкара от комфортната гилотина на самосъжалението и страданието.

Години наред се въртях в съвършена (или не толкоз съвършена) орбита към слънцето на личното си, вездесъщо „ Аз “, пречупвах всеки досег с нещо вън от мен през призмата на персоналните си субективни упования, искания, стремежи, мечти или неуверености, заслепявах се от ласкателствата и безрезервно тъгувах, обезоръжена от нападките.По-голямата част от хората са заети да ненавиждат или обичат най-вече себе си.За лично утешение се бях научила да се затулям, упреквам или недоволствам. Без да осъзнавам, бях самоцентрична и еголинейна, само че ловко криех всичко това в един добре ушит, само че много тежък „ чувал “, цялостен с незавършена доброжелателност, усмихнатост, блян да бъда угодна на всеки и някакъв тип ГМО емпатия. Не бяха задоволително дълбоки, а по-скоро заучени форми за регистриране в дадена обстановка.

В желанието ми да съм „ център “ на някого или на нещо, всеки даже незадълбочен намек за омаловажаване на моята (не)значимост ме наскърбяваше и даже разгневяваше. Нарочно или не, одобрявах всичко в живота си персонално – усмивката на някой чужд от прилежащата маса, желанието за градивен разговор, експанзията, ненужното заяждане, заучената вежливост или преднамерената несъобразителност – и твърдо имах вяра, че нещо в мен и моята „ скъпоценна “ същина провокира всички тези реакции или страсти у отсрещната страна.

В устрема си да се харесам, с цел да доближи вътрешен мир, се напъхвах в прекомерно тесни или прекомерно необятни и неуместни за мен информационни модели и държание, които краткотрайно пасваха на егото ми, само че бяха безпределно надалеч от същинската ми нужда за пълноценно шерване, другарство и обменяне на мисли, хрумвания, усеща и страсти със заобикалящите ме човешки единици, без значение дали в професионалната или отвън професионалната ми среда.

Първият път, в който ясно „ видях “, че междуличностната връзка рядко е основана на персонално отношение – харесване или нехаресване – се шокирах. Когато осъзнах, че „ Днес изглеждаш прелестно! “ или „ Леле, супер си! “ съвсем постоянно не е нищо повече от израз на положително образование, съответна обстановка или еуфория, а „ Бе я върви се гръмни! “ не касае персонално мен и е „ ехтене “ на вътрешния бяс на някое нещастно и изнервено творение, се почувствах разпердушинена като възглавница от гъши пух.

Ама по какъв начин по този начин? Не съм ли токова значима, че да провокирам екстаз, боготворене, злост или ненавист у хората, с които поддържам връзка?! Нима когато някой ме ласкае, наскърбява или опустошава прочувствено, не го прави поради мен самата, а поради „ играта “, момента или някакви негови вътрешни цели, демони, настроения и разбирания?! Лукав и подвеждащ въпрос, само че все пак отговорът му е „ не “. Приятна полуда, само че и мъчително самозалъгване е да мислим, че този отговор би могъл да бъде друг.

По-голямата част от хората са заети да ненавиждат или обичат най-вече себе си. Повечето от тези, с които поддържаме връзка, не ни познават задоволително добре, с цел да могат да бъдат справедливи или откровени по отношение на нас и действителното ни наличие. А и (нека бъдем честни) на доста от тях въобще не им пука просто тъй като са заети и гравитират в (не)съвършени орбити към личните си слънца, които от време на време са ослепително ярки.Всъщност, това изобретение носи освежаваща независимост. Можем умерено да се отдадем на личните си цели и фантазии, без да бъдем покосени от лютивия усет на обидата или „ приспани “ от прекомерно захаросани похвали. Можем да бъдем недостъпни за въздействието на непознатите реакции по отношение на нас, да усещаме лекост в общуването, да сме смели и естествени, а погледите на нечие отрицание да не ни душат или стискат като окови.

Е, добре, няма да скачаме на катапулта на любовта, когато оня, красивият, който познаваме неотдавна, ни каже: „ Здрасти, добре изглеждаш през днешния ден “, само че това е потребно и същинско, тъй като любовта би следвало да е тъкмо такава – същинска. Тя е знание и опознаване, доближаване и свързване, и когато се случи, рядко има потребност от доста приказки. Така е и с другарството. Тогава общуването е друго.

Повече от автора – на teodoraslavova.blogspot.com.