Най-дългият роман в света е В търсене на изгубеното време

Най-дългият разказ в света е „ В търсене на изгубеното време ” – „ словесна катедрала ” в 4300 страници. Автор е Марсел Пруст , който държи и върха за най-дълго изречение – 847, а по други сметки – 958 думи.

Писателят Едмънд Уайт споделя: „ Хората би трябвало да четат Пруст, тъй като е най-подходящата компания от всички велики създатели. Макар че е мамино детенце, неврастеник и доста се колебае, той ще ви вземе дъха, тъй като като че ли чете и преповтаря всичките ви мисли. “

Допълва го Андре Ейсимън : „ Да четеш Пруст, значи да четеш себе си “.

За съвременниците си Марсел Пруст е бил меко казано „ чудноват “, само че колкото повече човечеството върви напред във времето, толкоз повече стартира да гледа на „ изгубеното време “ като на своя действителност, а на създателя на тази философска „ формула “, като на прорицател.

Марсел Пруст (1871-1922) е един от най-ярките представители на модернизма в литературата в края на 19-и и началото на 20-и век.

Той е индивидът, който прокарва нов психически взор в художествената прозаичност – така наречен „ поток на съзнанието “.

Също както умният човек не се притеснява, че ще се покаже комичен в очите на различен интелигентен човек, по този начин и изтънченият човек, сигурен в положителния усет на благородника, се притеснява, че изтънчеността му няма да бъде оценена от простака.

Снобизмът е тежка душевна болест, тя не обгръща избрана област от душата, а цялата.

Ерудицията е бягство надалече от личния ни живот, който нямаме смелостта да погледнем в очите.

Възпитанието, по ме мнение, въобще не зависи от общественото състояние.

Реалността е най-ловкият от нашите врагове. Тя нападна тези страни от нашата душа, които не чакаме и където не сме се приготвили за защита.

Желанието има голяма мощ, то ражда религия.

Важни са единствено постъпките, а напълно не това, за което приказваме и за което мислим.

Може би няма дни от нашето детство, които да сме изживели по-пълно от тези, прекарани с обичана книга.

Пътешествието на откривателя не е търсенето на нови пейзажи, а погледа с нови очи.

Когато любовта свърши, значи навикът е заел мястото й.

Връзките, които ни сплотяват с различен човек, съществуват единствено в нашия разум.

Как да забравиш вечно някого, който обичаш вечно?

Излъганият мъж на всички места вижда излъгани мъже.

Споменът за някакъв облик е единствено страдание за някакъв момент.

Щастието е ползотворно за тялото, само че тъгата е това, което развива силата на мозъка.

Щастието не служи за нищо друго, с изключение на с цел да прави нещастието допустимо.

Истинският парадайс е изгубеният парадайс.

В нещастието ние незабавно ставаме нравствени.

Ревността постоянно не е друго, с изключение на разтревожен блян към робия, пренесен в областта на любовта.

Ние неправилно считаме нашата обич и нашата ревнивост за идентични, непрекъснати, неделими усеща.

Ревността не се дължи нито на меланхолията, нито на мислите, а на тялото.

Любовта е място и време, което се мери от сърцето.

Жената, която някой обича, рядко задоволява всичките му потребности, по тази причина той я заменя с такава, която не обича.

Нека оставим красивите дами на хората без въображение!

Всичко, което се е случило един път в живота, се стреми към повтаряне.

Отегчението е една от най-безопасните страдания, които би трябвало да изтърпяваме.

В по-голямата си част болката е тип нужда на организма да осъзнае някакво ново положение, което го безпокои, да донесе сензитивност в сходство с това положение.

За да изцелите страданието е нужно да го преживеете изцяло.

Нервността е талантлив подражател. Няма такава болест която да не имитира напълно.

Егоистите постоянно имат последната дума.

Нека бъдем признателни на хората, които ни вършат щастливи, те са чаровните градинари, които карат душите ни да цъфтят.

На нас ни липсва единствено нужното: огромен пай от небето. Старайте се постоянно да съхранявате пай от небето над вашият живот.