Литературният шедьовър Молитвеник разкрива лична трагедия на фона на политическа анархия
Най-амбициозният план в художествената литература и най-успешният план на Джоун Дидиън, назовават романа „ Молитвеник ” в Лос Анджелис Таймс бук ревю. Критиците дефинират тази история като класическа покруса, „ ослепителен разказ за невинността и злото ”. Сега „ Молитвеник ” излиза в нов превод на български на Зорница Христова (преводачка и на „ Годината на магическото мислене ”) и корицата на Дора Иванова с логото на издателство „ Лист ”.
Историята споделя Грейс Щрасер-Мендана, пенсионирана антроположка и богата вдовица от ръководещата фамилия на Бока Гранде. В тази измислена република в Централна Америка идва и североамериканката Шарлът Дъглас. Тя се надява, че там ще я открие щерка й, която бяга от ФБР, откакто отвлича аероплан. Всеки ден Шарлът отива на летището и я чака. Партизаните в Бока Гранде са на всички места, кръвопролитията наподобяват неизбежни. Жертвите – също.
Марин е щерка от първия брачен партньор на Шарлът, умиращият от рак Уорън. Известно време двамата пътуват дружно. Понякога към тях се причислява и вторият брачен партньор на Шарлът Ленард, юрист деятел. Шарлът носи детето на Ленард, което в никакъв случай няма да види живот, тъй като е с хидроцефалия. Тя мъчно понася всичко това и потъва в мъгла от амфетамини, спи следобяд, лежи будна през нощта, опасява се от тъмното.
Джоун Дидиън написа „ Молитвеник ” през 1977 година. Личната история на Шарлът се развива на фона на политическа покруса. Бока Гранде е измислената централноамериканска страна, само че почива на изследванията на Дидиън върху това, което се случва в няколко действителни латиноамерикански страни. Няколко години по-късно, през 1983 година, тя разгласява „ Салвадор ”, книга с есета за корупцията и насилието в Ел Салвадор; измислицата в „ Молитвеник ” и действителността на „ Салвадор ” отразяват сходна обстановка на гняв и обезсърчение.
Джоун Дидиън (1934 – 2021) е американска писателка – авторка на романи, кино сюжети, публицистични текстове със социално-политическа устременост и други Литературната й кариера стартира като студентка в Университета „ Бъркли “, откакто печели премия за есе, спонсорирана от списание „ Вог “. Дидиън е измежду водещите представители на така наречен
Нова публицистика, а творчеството й се свързва с контракултурата на шестдесетте години на XX век и Холивудския начин на живот. Лауреат е на многочислени влиятелни литературни награди, измежду които и американската Национална литературна премия за нехудожествена литература (National Book Award) през 2005 година, присъдена й за „ Годината на магическото мислене “ (изд. „ Лист “, 2021). През 2013 година президентът Барак Обама връчва на Джоун Дидиън Националния орден за хуманитаристика.
Откъс от книгата:
Когато Марин Богарт ме попита без необикновен интерес какво е „ правила “ майка `и в Бока Гранде, аз можах да се сетя за прекомерно малко неща. Твърде малко неща, които Марин Богарт би схванала. Изгубено дете в мръсна стая в Бъфалоу. Дете, което не демонстрираше интерес към предишното.
Нито към бъдещето.
Нито към сегашното.
Поне доколкото виждах.
– Помагаше в една клиника – споделих аз.
– Благотворителност – рече Марин Богарт.
Известно време присъдата стоеше между нас.
– Всъщност холера – споделих аз.
Марин Богарт сви плещи. Холерата беше нещо, от което тя беше защитена, също както и дифтерията, коклюшът, тетанусът, туберкулозата, полиомиелитът и преждевременните проблеми със зъбите. „ Холера “ беше следващата дума, която Марин Богарт не разбираше.
– А след това работеше в една клиника за семейно планиране.
– Класика – сподели Марин Богарт. – Стопроцентова класика.
– И по какъв начин тъкмо е „ класика “?
– Контролът върху раждаемостта е най-яркият образец по какъв начин ръководещата класа упражнява геноцид.
– Може би не най-яркият – споделих аз.
Изгубена щерка в мръсна стая в Бъфалоу с чинии в мивката и M-3 на леглото.
Дъщеря, която пет пари не е давала за думите, само че най-накрая се е научила да ги навързва, за да звучат съвсем като фрази.
Дъщеря, която избираше да има вяра, че майка `и е умряла от неправилната страна на „ народната революция “.
– Нямаше „ вярна страна “ – споделих аз. – Нямаше идея. Имаше само…
– Това е типично…
– Имаше единствено обособени персони.
– … типично капиталистически мироглед за революционния процес.
Тя имаше очите на Шарлът. Може би в този роман няма място за претекстове.
Може би е просто нещо, което се случи.
Тогава за какво ми е в главата таман то и нищо друго.
Историята споделя Грейс Щрасер-Мендана, пенсионирана антроположка и богата вдовица от ръководещата фамилия на Бока Гранде. В тази измислена република в Централна Америка идва и североамериканката Шарлът Дъглас. Тя се надява, че там ще я открие щерка й, която бяга от ФБР, откакто отвлича аероплан. Всеки ден Шарлът отива на летището и я чака. Партизаните в Бока Гранде са на всички места, кръвопролитията наподобяват неизбежни. Жертвите – също.
Марин е щерка от първия брачен партньор на Шарлът, умиращият от рак Уорън. Известно време двамата пътуват дружно. Понякога към тях се причислява и вторият брачен партньор на Шарлът Ленард, юрист деятел. Шарлът носи детето на Ленард, което в никакъв случай няма да види живот, тъй като е с хидроцефалия. Тя мъчно понася всичко това и потъва в мъгла от амфетамини, спи следобяд, лежи будна през нощта, опасява се от тъмното.
Джоун Дидиън написа „ Молитвеник ” през 1977 година. Личната история на Шарлът се развива на фона на политическа покруса. Бока Гранде е измислената централноамериканска страна, само че почива на изследванията на Дидиън върху това, което се случва в няколко действителни латиноамерикански страни. Няколко години по-късно, през 1983 година, тя разгласява „ Салвадор ”, книга с есета за корупцията и насилието в Ел Салвадор; измислицата в „ Молитвеник ” и действителността на „ Салвадор ” отразяват сходна обстановка на гняв и обезсърчение.
Джоун Дидиън (1934 – 2021) е американска писателка – авторка на романи, кино сюжети, публицистични текстове със социално-политическа устременост и други Литературната й кариера стартира като студентка в Университета „ Бъркли “, откакто печели премия за есе, спонсорирана от списание „ Вог “. Дидиън е измежду водещите представители на така наречен
Нова публицистика, а творчеството й се свързва с контракултурата на шестдесетте години на XX век и Холивудския начин на живот. Лауреат е на многочислени влиятелни литературни награди, измежду които и американската Национална литературна премия за нехудожествена литература (National Book Award) през 2005 година, присъдена й за „ Годината на магическото мислене “ (изд. „ Лист “, 2021). През 2013 година президентът Барак Обама връчва на Джоун Дидиън Националния орден за хуманитаристика.
Откъс от книгата:
Когато Марин Богарт ме попита без необикновен интерес какво е „ правила “ майка `и в Бока Гранде, аз можах да се сетя за прекомерно малко неща. Твърде малко неща, които Марин Богарт би схванала. Изгубено дете в мръсна стая в Бъфалоу. Дете, което не демонстрираше интерес към предишното.
Нито към бъдещето.
Нито към сегашното.
Поне доколкото виждах.
– Помагаше в една клиника – споделих аз.
– Благотворителност – рече Марин Богарт.
Известно време присъдата стоеше между нас.
– Всъщност холера – споделих аз.
Марин Богарт сви плещи. Холерата беше нещо, от което тя беше защитена, също както и дифтерията, коклюшът, тетанусът, туберкулозата, полиомиелитът и преждевременните проблеми със зъбите. „ Холера “ беше следващата дума, която Марин Богарт не разбираше.
– А след това работеше в една клиника за семейно планиране.
– Класика – сподели Марин Богарт. – Стопроцентова класика.
– И по какъв начин тъкмо е „ класика “?
– Контролът върху раждаемостта е най-яркият образец по какъв начин ръководещата класа упражнява геноцид.
– Може би не най-яркият – споделих аз.
Изгубена щерка в мръсна стая в Бъфалоу с чинии в мивката и M-3 на леглото.
Дъщеря, която пет пари не е давала за думите, само че най-накрая се е научила да ги навързва, за да звучат съвсем като фрази.
Дъщеря, която избираше да има вяра, че майка `и е умряла от неправилната страна на „ народната революция “.
– Нямаше „ вярна страна “ – споделих аз. – Нямаше идея. Имаше само…
– Това е типично…
– Имаше единствено обособени персони.
– … типично капиталистически мироглед за революционния процес.
Тя имаше очите на Шарлът. Може би в този роман няма място за претекстове.
Може би е просто нещо, което се случи.
Тогава за какво ми е в главата таман то и нищо друго.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ