Ивайло Петров – животът, който продължи и след смъртта
Наричат го „ Магьосникът от Бдинци “, биха споделили, че даже и да не е достигнал писатели като Елин Пелин и Йордан Йовков, същият умерено е съумял да сътвори един хубав и обикновен свят, улавяйки под перото си и най-малките елементи на сивия свят, като преминавайки през филтъра на неговия мироглед, получават по-пъстри багри. Ако още не се досещате за кого приказваме, това е господин Продан Петров Кючуков, прочут още като Ивайло Петров. Не инцидентно е и почитен жител на Добрич, откакто преписва някои от най-великите хапливи и занимателни мнения точно на своя окръг, несъмнено, литературата също има пръст в цялата работа.
На днешната дата се означават 16 години от напускането на този свят, който в миналото е описвал в книгите си. На улица „ Солунска “ 35 ще откриете негова паметна плоча, която припомня, че точно там е творил един необикновен публицист, чийто триумфи може да бъдат фантазия за доста други млади пера. За страдание, преди да стартират да пишат, мнозина пропущат обстоятелството, че би трябвало, както споделя и самият Тодор Колев, да се построи една преграда, изразена във вагон книги. Ивайло Петров в избран период беше част от изучаваните писатели в образователната стратегия, като най-малко в предишното, това се смяташе за изключително преживяване. Ако би трябвало да приказваме за гений, дано цитираме една негова мисъл по отношение на живота му:
„ Често изгубвам убеденост в себе си, когато волно или несъзнателно съпоставям писанията си с тези на огромните създатели. Това се дължи може би на събитието, че съм роден и израсъл в оскъдно селско семейство.
Но нищетата на моето детство не беше толкоз материална, колкото духовна. Може би множеството от нашите писатели от това време са родени в провинцията при сходни условия. Но всички, с които съм разговарял, са ми казвали, че все някой от фамилията им е бил донейде естествено образован, че му е чел или разказвал приказки. На другите, чийто родители са били по-образовани, са им купували и книжки.
В моето семейство всички бяха изцяло необразовани, не можеха даже да се подписват. “
Въпреки това господин Петров ще скъса практиката на фамилията си и както самичък споделя, стартира да чете художествена литература някъде на 16 години, пропускайки всички останали детски книжки. Скокът в бездънната яма на литературата съумява да остави отражение и да построи един език, който най-вероятно не бихте срещнали другаде. Роден на 19 януари 1923 година в село Бдинци, област Добрич, Ивайло в действителност израства в мизерия, само че я приема с особена покорност и даже издръжливост, мислите препускат неуморно в главата му и откакто стартира да употребява литература като единствената душевна храна, до завършването на гимназията през 1942 година е подготвен да издаде своята първа книга със стихове. Непосредствено по-късно отпътува в Ниш, Сърбия като боец. На 28 август 1944 година неговото отделение е задържано, само че немските съдружници по-късно освобождават българите.
Завръща се назад в Шумен и се надява, че това ще са последните му дни в армията, само че скоро е изпратен назад на фронта на Унгария. Войната го трансформира, както се случва с всеки човек, няколко пъти срещи гибелта, само че разтуха или бягство от тази действителност, още веднъж се намира благодарение на перото. Именно там се ражда „ Преди да се родя и след гибелта ми “, един изключително скъп труд за родната литература, който разкрива гений от нова големина. Ивайло Петров не се крие зад изискан книжовен език, в противен случай, думите му се изливат по листа и оставят явен отзив в съзнанието на читателя. Погледът ще се движи с лекост по редовете, а за мнозина остава подозрението, че книгата, несъмнено не последна, е писана тъкмо толкоз елементарно. Ако в миналото сте търсили добър образец за подигравка, жлъч и доста извисено възприятие за комизъм, обърнете внимание на неговото творчество. Дори и след години, когато ще се насочи към малко по-сериозни тематики, каквито ще открием в „ Хайка за вълци “ няма да е по никакъв начин мъчно да видим почерка му:
„ Този спор прочее сподели, че мощната персона е великодушна, не злоупотребява с властта, която има, понася мнението, усета и мислите на другите, а слабата персона не е уверена в личната си идея и по тази причина я брани и постанова с недоверчивост, еснафщина и свирепост. “
Две години след присъединяване на фронта, писателят ще прекара няколко семестъра, изучавайки тънкостите на правото в Софийския университет, по-късно ще учи графика в Художествената академия, работи в издания като „ Пламък “ и „ Литературен фронт “, отговарящи напълно на вътрешния свят на създателя. През 1949 година става и редактор в радио „ София “. Малцина знаят, че известно време даже е работил в библиотека, само че в случай че би трябвало да бъдем почтени, най-вероятно не му се е налагало въобще да назовава това работа – по-скоро е бил на място, което му е подхождало най-вече. Дали в действителност е чувал мислите на надарените писатели, това можем единствено да гадаем. Що се отнася до творчеството си и триумфите, Ивайло Петров е извънредно сладкодумен и даже непретенциозен за това, което оставя и това, което все по-рядко съставлява интерес за новото потомство:
„ Неудобно ми е да приказвам за работата си. Тя е притежание на доста хора, които я правят оценка. Колкото до по този начин наречения креативен развой, той е сложен за пояснение. Разбират го може би единствено хората, които пишат, рисуват, композират. Нямам самочувствие да занимавам другите с личността и работата си. “
Любопитен факт е, че много години след основаването на „ Хайка за вълци “, критиците са на мнение, че творчеството му продължава да е настоящо и въпреки да приказваме за предишното, то постоянно ще се излива в сегашното и за никого няма да е мъчително да го наблюдава ясно и тъкмо. Не би трябвало да забравяме и още една детайлност – Петров е издаван в чужбина, като даже доближава до китайски читатели, а това може да се счита за сериозен триумф, представете си какъв брой са хората там. Ако се чудите за какво е Ивайло, а не Продан, той в миналото разказвал, че се срамувал от името си и тъй като живеел на улица „ Ивайло “, бързо решил да употребява този псевдоним.
Има и други истории, че бил в пандиза, с които писателят се шегувал, че в действителност е бил там, само че не за прегрешения, а като деловодител, не му било толкоз мъчно да остава даже при пандизчиите, даже техните истории му се коствали вълнуващи. Финалът за този създател идва на 14 април 2005 година Ивайло Петров или Продан Петров Кючуков издъхва във ВМА след тежко и трудно боледуване. Думите му не заглъхват, най-малко за тези, които желаят да открият една по-различна литература, в която думите на това перо ще галят и от време на време ще удрят като бич. И двете благоприятни условия са факт, само че единствено когато посегнем към творчеството, разбираме по какъв начин ще се отразят в действителност. Една от последните мисли, които желаеме да споделим за живота е следната:
„ Животът за мен е мистерия необяснима. Още от юношеските си години, когато съм участвал на погребения, както и на война, където съм виждал доста убити, съм се питал какъв е смисълът на живота, откакто приключва със гибел. Защо би трябвало да се основава живот, с толкоз доста мисли, усеща, въображение, наслади, тъги и очаквания, с една дума – цяла една комплицирана галактика, която най-после се умъртвява? Има ли някаква логичност в това да създадеш живо създание и да го осъдиш на гибел още в мига на зачатието му? “
Снимки: Wikipedia
