Напусна ни великата Татяна Лолова. Легендата на българския театър и

Напусна ни великата Татяна Лолова. Легендата на българския спектакъл и кино си отиде на 87 години.
Кралицата на комедията, обичана от няколко генерации остави доста от себе си на хората. Отдадена, вдъхновяваща, източник на светлина и голяма заразяваща сила. Нека я запомним по този начин.

Нека си я спомним с 10 обичани нейни мисли.

“Аз не съм високорелигиозна, само че без значение от моето мнение, Господ очевидно съществува и понякога се грижи за мен. И Господ, и Космосът. ”

“Като ми каже някой, че не ме обича, аз не му имам вяра. ”

“По-голям парадайс от България няма, а пък мъчно се живее в него. Значи не се знае дали в горния парадайс се живее по-добре от нашия. ”

“Ако доста отдалече видя някой навъсен си крещя: „ А, не. Не съм добре с очите. ”

“Свикнала съм да давам. Когато даваш – не остаряваш. ”

“Казват, че българският народ бил навъсен – за мен той е ухилен. Аз виждам по какъв начин хората вървят отсреща, в далечината ми се костват някак мрачни, само че колкото повече ги приближавам, толкоз повече виждам, че са усмихнати. ”

“Не можеш самичък да седиш и да се обичаш. Обичат се две насрещни същества. ”

“Приемам, че всички хора ми мислят положителното. Така в никакъв случай не се стеснявам от тях. ”

“Колкото и да ме огорчават критиците, няма да ме пречупят. Колкото и да ме хвалят, няма да им допускам. По-страшно е да те премълчават. ”

“Не мога да си показва по какъв начин живеят артистите, само че аз не мога да си показва и огромна част от българския народ по какъв начин живее, тъй като парите са отвратителни, изключително когато ги нямаш. ”

И още три:

Помня, че от 3-годишна желая да стана актриса. И станах, с помощта на доста стечения на събитията, на обичта и грижата на доста хора, на тяхното можене, имане, на силата да се раздават. Чувала съм някои да споделят: „ К‘вото съм направила, сама съм си го направила! “. На тези хора им крещя: „ Блазе ти “. Аз каквото съм направила, всичко е с помощта на хора, подготвени оказват помощ на някой, у който намират, че има нещо – нещо, което може да даде плод. Много рано останах без татко. Майка ми също си отиде млада, само че толкоз доста хора са се грижели бащински и майчински за мене, че съм благополучен човек.

Разсмивали са майка ми, до момента в който ме е раждала, с цел да облекчават болките й. Дали оттогава се е заселило това смешно нещо в мен, с което се боря цялостен живот, защото генът ми е трагичен, не знам.

Има едни, дето им дай да страдат. И като страдат, и като си ги описват, изпитват неистово наслаждение. Аз пък желая да мога да не приказвам в никакъв случай за несгоди. Животът е тежък, само че къс – да го живеем с усмивка. Имам потребност от обичта на хората и когато мога, без да се възнамерявам да им я давам…