Непогребаният цар: Фердинанд между лаврите на независимостта и националните катастрофи
На днешния 22 септември 1908 година Фердинанд Сакскобургготски приема купата цар, а страната ни тръгва по независим път на развиване, като отхвърля васалния по отношение на Османската империя статут.
Този независим път не е равен и единствено в границите на десетилетие стига до национална злополука , а главната виновност е поета от царя, който абдикира през 1918 година Разочарованието е голямо и на прокудения монарх не е разрешено да се завърне в България.
И до през днешния ден преоблавадащите оценки за него неизбежно съдържат определението „ спорна персона “. Но от дистанцията на времето историци оферират нов взор към събитията отпреди столетие и към личността на самия Фердинанд .
Фердинанд, първият цар на Третото българско царство и най-дълго управлявалият, се ражда в семейство с дълбоки династични обичаи. Съдбата го води на изток, посред метежния Балкански полуостров .
Принц Фердинанд е тронен потомък по три линии на най-известния монарх, на най-цветущото изражение на абсолютизма – френския монарх в лицето на Луи 14-и, споделя докторът на историческите науки, професор в Шуменския университет „ Константин Преславски “, публицист и някогашен министър на културата Петър Стоянович.
Френската връзка е определяща за Фердинанд , на инат на представянето му в родната историография - изключително по времето на социализма - като немски принц и биографичната му обязаност с Австро-Унгария.
„ България в никакъв случай не е имала толкоз ослепителен и 100-процентов представител на своята европейска еднаквост “, счита Стоянович.
„ По някакъв доста необикновен метод той е французин по дух. Той е заченат друг. От дребен е някак си перлата в несъществуващата, неосъществената по-скоро корона на своята майка Клементина Орлеанска , дъщерята на краля. Оттам и голямата и несломима връзка сред тази майка и точно този наследник, не с другите деца, а точно с най-малкия. Онова дете, което в българските възрожденски семейства назовават изтърсак и е любим на целия жанр. “
Какво не знаем за Фердинанд? Познаваме ли задоволително неговата персона? Например това какъв родител е бил:
„ От позиция на по-либералната визия на балканците, в нашия случай, като знаем по какъв начин ние си гледаме децата и внуците, последното нещо, което можем да кажем е, че той е бил тежко, гальовно прочувствено обвързван с тях. Това не понижава степента, в която той е подготвял тези хора за тяхната бъдеща обществена активност. До последно това, което децата са изпитвали към него, е почит, удивление и смут . “
Сложни са били и връзките на владетеля с двете му съпруги.
Но всичко това е предшествано от огромното надиграване - сред упованията на българите след Освобождението, дипломатическите умения на родните ръководещи, геостратегическите ползи на Русия и ужаса на претендентите от това да застанат отпред на страна, в която се води необявена революция .
Принц Фердинанд е посрещнат с екстаз. Изведнъж на фона на този същински ориенталски пасторал се появява човек, който свети по по-различен метод и демонстративно се разграничава от тази среда, разяснява историкът.
„ И дори сетнешните му политически съперници възкликват – ашколсун, това е цар ! Това са думи на Драган Цанков. “
Животът в София е извънредно елементарен, досаден, без никакви благоприятни условия за световна изява и забавление, продължава Петър Стоянович. Той описва новия монарх като тесногръд, егоистичен човек, изпълнен с голямо самочувствие, в немалка степен целесъобразно.
И въпреки всичко този „ брак по сметка “, се оказва сполучлив, най-малко до първата от балканските войни, тъй като по думите на Петър Стоянович „ става преобразяване, преображение на България от османска провинция в европейска страна “.
„ Не бих желал да кажа, че Цар Фердинанд е строил с две ръце, тухла по тухла европейските къщи на София или е прокарвал железопътните трасета, само че България за тези 25 години има в негово лице локомотива . “
По тогавашните данни България надалеч изпреварва своите балкански съседи и се съревновава с одобрени европейски страни .
Фердинанд има и теоретичен принос в нашата история. Интересът към ботаниката и орнитологията у него стартира още от детска възраст.
„ В качеството си на български държател той трансформира и България, и София в един от европейските центрове на науката и на практиката – както в своите дворци, преди всичко Врана и Евксиноград, само че по този начин и за необятната аудитория, трансформирайки, да кажем, Софийския зоологически парк в едно от атрактивните места в европейски проект. В негово лице България дава в международен мащаб най-известния си академик, естественик, който в миналото е съществувал. “
Най-безспорната заслуга на Фердинанд е оповестената самостоятелност на страната. Според Петър Стоянович не трябва да се подценява и неговата персонална упоритост да бъде равнопоставен измежду европейските и международните владетели и да престане да бъде васал на турския султан.
Факт са двете огромни национални провали след 1913-а и 1918-а година, за които той поема виновността и абдикира.
„ Не е допустимо виновността за присъединяване в едно международно сблъскване, в една финансова спекулация и така нататък да бъде товарена само и единствено върху един човек. Това е неуместно. Трябва да пристигна един миг, в който умерено и обективно ние, историците, да отсеем зърното от плявата и да въздадем по древен кесарю кесаревото и божието Богу “, безапелационен е Петър Стоянович.
Участта на Фердинанд е тежка, в немалка степен и трагична , признава той.
„ Представете си да преживееш убийството на двамата си сина, да преживееш окупацията и затриването на своята втора татковина и да умреш в мизерия надалеч от нея, непогребан към момента. Това дори и като хора, оставете като историци и политици, би трябвало да ни развълнува. “
Последната воля на Фердинанд била да бъде заровен в България . Затова ковчегът му краткотрайно - от 1948 година до през днешния ден, е положен в криптата на католическата черква „ Свети Августин " в Кобург - немския град, който го приютил, откакто братовчед му - австрийският император Карл Първи, не го позволява до именията му в сегашен Бургенланд. Последният опит за връщане на тленните остатъци на цар Фердинанд е изработен преди 10 години .
Бившият народен представител от Национална движение „Симеон Втори" Минчо Спасов е един от членовете на Инициативния комитет, отдаден на тази идея. По думите му царското семейство е сложило условия, които към момента не са изпълнени.
„ Условието да бъдат пренесени тленните остатъци е да се реализира консенсус в българското общество . Формален израз на такова единодушие би било да вземем за пример подписването на меморандум сред президент, министър-председател, ръководител на Народното събрание, тримата огромни в страната. “
Този независим път не е равен и единствено в границите на десетилетие стига до национална злополука , а главната виновност е поета от царя, който абдикира през 1918 година Разочарованието е голямо и на прокудения монарх не е разрешено да се завърне в България.
И до през днешния ден преоблавадащите оценки за него неизбежно съдържат определението „ спорна персона “. Но от дистанцията на времето историци оферират нов взор към събитията отпреди столетие и към личността на самия Фердинанд .
Фердинанд, първият цар на Третото българско царство и най-дълго управлявалият, се ражда в семейство с дълбоки династични обичаи. Съдбата го води на изток, посред метежния Балкански полуостров .
Принц Фердинанд е тронен потомък по три линии на най-известния монарх, на най-цветущото изражение на абсолютизма – френския монарх в лицето на Луи 14-и, споделя докторът на историческите науки, професор в Шуменския университет „ Константин Преславски “, публицист и някогашен министър на културата Петър Стоянович.
Френската връзка е определяща за Фердинанд , на инат на представянето му в родната историография - изключително по времето на социализма - като немски принц и биографичната му обязаност с Австро-Унгария.
„ България в никакъв случай не е имала толкоз ослепителен и 100-процентов представител на своята европейска еднаквост “, счита Стоянович.
„ По някакъв доста необикновен метод той е французин по дух. Той е заченат друг. От дребен е някак си перлата в несъществуващата, неосъществената по-скоро корона на своята майка Клементина Орлеанска , дъщерята на краля. Оттам и голямата и несломима връзка сред тази майка и точно този наследник, не с другите деца, а точно с най-малкия. Онова дете, което в българските възрожденски семейства назовават изтърсак и е любим на целия жанр. “
Какво не знаем за Фердинанд? Познаваме ли задоволително неговата персона? Например това какъв родител е бил:
„ От позиция на по-либералната визия на балканците, в нашия случай, като знаем по какъв начин ние си гледаме децата и внуците, последното нещо, което можем да кажем е, че той е бил тежко, гальовно прочувствено обвързван с тях. Това не понижава степента, в която той е подготвял тези хора за тяхната бъдеща обществена активност. До последно това, което децата са изпитвали към него, е почит, удивление и смут . “
Сложни са били и връзките на владетеля с двете му съпруги. Но всичко това е предшествано от огромното надиграване - сред упованията на българите след Освобождението, дипломатическите умения на родните ръководещи, геостратегическите ползи на Русия и ужаса на претендентите от това да застанат отпред на страна, в която се води необявена революция .
Принц Фердинанд е посрещнат с екстаз. Изведнъж на фона на този същински ориенталски пасторал се появява човек, който свети по по-различен метод и демонстративно се разграничава от тази среда, разяснява историкът.
„ И дори сетнешните му политически съперници възкликват – ашколсун, това е цар ! Това са думи на Драган Цанков. “
Животът в София е извънредно елементарен, досаден, без никакви благоприятни условия за световна изява и забавление, продължава Петър Стоянович. Той описва новия монарх като тесногръд, егоистичен човек, изпълнен с голямо самочувствие, в немалка степен целесъобразно.
И въпреки всичко този „ брак по сметка “, се оказва сполучлив, най-малко до първата от балканските войни, тъй като по думите на Петър Стоянович „ става преобразяване, преображение на България от османска провинция в европейска страна “.
„ Не бих желал да кажа, че Цар Фердинанд е строил с две ръце, тухла по тухла европейските къщи на София или е прокарвал железопътните трасета, само че България за тези 25 години има в негово лице локомотива . “
По тогавашните данни България надалеч изпреварва своите балкански съседи и се съревновава с одобрени европейски страни .
Фердинанд има и теоретичен принос в нашата история. Интересът към ботаниката и орнитологията у него стартира още от детска възраст.
„ В качеството си на български държател той трансформира и България, и София в един от европейските центрове на науката и на практиката – както в своите дворци, преди всичко Врана и Евксиноград, само че по този начин и за необятната аудитория, трансформирайки, да кажем, Софийския зоологически парк в едно от атрактивните места в европейски проект. В негово лице България дава в международен мащаб най-известния си академик, естественик, който в миналото е съществувал. “
Най-безспорната заслуга на Фердинанд е оповестената самостоятелност на страната. Според Петър Стоянович не трябва да се подценява и неговата персонална упоритост да бъде равнопоставен измежду европейските и международните владетели и да престане да бъде васал на турския султан.
Факт са двете огромни национални провали след 1913-а и 1918-а година, за които той поема виновността и абдикира.
„ Не е допустимо виновността за присъединяване в едно международно сблъскване, в една финансова спекулация и така нататък да бъде товарена само и единствено върху един човек. Това е неуместно. Трябва да пристигна един миг, в който умерено и обективно ние, историците, да отсеем зърното от плявата и да въздадем по древен кесарю кесаревото и божието Богу “, безапелационен е Петър Стоянович.
Участта на Фердинанд е тежка, в немалка степен и трагична , признава той.
„ Представете си да преживееш убийството на двамата си сина, да преживееш окупацията и затриването на своята втора татковина и да умреш в мизерия надалеч от нея, непогребан към момента. Това дори и като хора, оставете като историци и политици, би трябвало да ни развълнува. “
Последната воля на Фердинанд била да бъде заровен в България . Затова ковчегът му краткотрайно - от 1948 година до през днешния ден, е положен в криптата на католическата черква „ Свети Августин " в Кобург - немския град, който го приютил, откакто братовчед му - австрийският император Карл Първи, не го позволява до именията му в сегашен Бургенланд. Последният опит за връщане на тленните остатъци на цар Фердинанд е изработен преди 10 години . Бившият народен представител от Национална движение „Симеон Втори" Минчо Спасов е един от членовете на Инициативния комитет, отдаден на тази идея. По думите му царското семейство е сложило условия, които към момента не са изпълнени.
„ Условието да бъдат пренесени тленните остатъци е да се реализира консенсус в българското общество . Формален израз на такова единодушие би било да вземем за пример подписването на меморандум сред президент, министър-председател, ръководител на Народното събрание, тримата огромни в страната. “
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ