Сръбската църква отбелязва несъществуващ юбилей, присвоява Охридската архиепископия
На 8 октомври Сръбската православна черква се готви да празнува 800 години от оповестяването на автокефалност, само че липсва формален документ, по този начин нареченият томос на Вселенската патриаршия, който да удостоверява, че това се е случило. Учени и духовници слагат под подозрение годишнината и самите празнувания, написа БГНЕС.
Историята
Първите вести за някакво сходство на сръбска епископия датират от времето на Охридската българска архиепископия, когато в нейните рамки е основана Рашка епископия, тъй като земите обитаеми със сръбски племена са били част от страната на цар Самуил.
Сръбската историография твърди, че през 1219 година Свети Сава, който е брат на първия сръбски държател Стефан Неманя, е съумял да сътвори независима черква в Печ. През втората половина на ХIII век стартира възходът на Сръбската средновековна страна.
Той е обвързван с имената на трима владетели, управлявали страната от 1281 година до 1355 година – Стефан Милутин /който е заровен в центъра на София – в храма Света Неделя, прочут и като Свети Крал/, Стефан Дечански и Стефан Душан.
Величието на Сърбия се дължи на няколко съществени обстоятелството:
1. татарската инвазия през този интервал оказва извънредно отрицателно въздействие върху България, изваждайки я от борбата за надмощие в Югоизточна Европа;
2. самата Византийска империя по този начин и не съумява да се възвърне след удара, който и нанасят кръстоносците през 1204 година
Въпреки че Константинопол е върнат през 1261 година от Палеолозите, центърът на техните владения се лимитира до Тракия, Македония и обособени елементи на модерна Гърция.
В същото време – ядрото на империята в Мала Азия е окончателно изгубено от тюрките, които трансформират Анатолия в Анадол.
В тези условия, когато двете съществени съперничещи си сили в Югоизточна Европа – България и Византия – са обезсилени се основават удобни условия за сръбска инвазия в обитаемата най-вече с България Македония. Опитът на цар Михаил Шишман да противодейства е несполучлив и приключва с провалянето при Велбъжд през 1330 година
Самата Сърбия по това време не се усеща задоволително постоянна и макар успеха си, доста скоро търси съюз с България. Той е скрепен с брака на българската принцеса Елена и новия сръбски крал Стефан Душан /1331-1356 г./ Така с помощта на съюза си с България на цар Иван-Александър /1331-1371 г./ Сърбия печели сигурен гръб и съумява да доближи най-голямото си териториално разширение… за сметка на съдружника си България.
Връхна точка е свиканият през 1346 година събор в град Скопие, който по това време е основен град на Душановата Сръбско-българска империя. На него в наличието на българския цар и Търновския патриарх Сръбската православна черква е провъзгласена за патриаршия.
Фактически това значи, че Българската патриаршия е Църква-майка на Сръбската. Този акт обаче не е приет от Константинопол, който единствен има право да дава томоси. По това време Сърбия е във боен спор с Византия и няма нищо чудно, че тя не признава нито купата, нито патриаршеския статут на нейната черква.
Тази Печка патриаршия просъществува по-малко от 30 години и с малко надживява Душановото царство, което се разпада на доста държавици след гибелта на сръбския държател.
Така от 1368 година сръбската черква е част от Константинополската патриаршия. Това се резервира до 1557 година, когато великият везир босненският сърбин Мехмед Соколович я възвръща.
Печката патриаршия просъществува съвсем два века до 1766 година, когато още веднъж е ликвидирана и православните сърби са сложени под контрола на Вселенската патриаршия.
Важно е тук да се означи, че през този двувековен интервал на независимо битие Печката патриаршия е колкото сръбска, толкоз и българска, тъй като включва в рамките си и остарели български епархии, измежду които е Кюстендилската.
През този интервал сред двата южнославянски народа – българи и сърби – има съдействие, а не битка. Много от духовните водачи в Печ са от български генезис, доста български духовници служат в най-големия сръбски манастир Дечанския и доближават до най-високите постове.
Този дух на съдействие ще се резервира до 30-те години на ХIХ век, когато е основано самостоятелното Сръбско княжество. През XIX век – епохата на нациите и национализма – съдействието ще бъде сменено от конкуренция.
А тази конкуренция ще бъде отровена от сръбския национализъм и ще трансформира българи и сърби във врагове през целия следващ интервал, та чак до наши дни.
Съвременната история на сръбската черква стартира през 1832 година, когато сърбите афишират едностранно митрополия в Белград, малко по-късно през 1879 година те прогласяват нейната автокефалност.
Това става след Руско-турската освободителна война /1877-1878 г./ и Берлинския конгрес, с помощта на който става Сърбия без значение кралство и заграбва Поморавието с Ниш и Пирот, които по това време са обитаеми с българи и са част от тялото на Българската екзархия.
През 1920 година статутът на Сръбската православна черква е повдигнат до Патриаршия. Освен лично сръбските територии тя слага под собствен надзор и православните в Македония и Черна гора.
Томосът е получен 2 години по-късно през 1922 година, когато Цариград “легализира” сръбските завоевания от Първата международна война. За никого не е загадка, че СПЦ за този “пакет” заплаща на тогавашния Вселенски патриарх 1.5 млн. швейцарски франка.
Фактите
Проблемът е, че няма документ, който да потвърждава, че през 1219 година Сръбската черква е получила томос за автокефалност. Свети Сава не е получил никакъв документ, който да признава съществуването на сръбска черква. За автокефалност не пишат и персоналните биографи на Сава Дометиян и Теодосий или пък техните съвременници.
Следи за сходно нещо не намира в архивите на Вселенската патриаршия в средата на 50-те години на XIX век и Янко Шафарик, бъдещият началник на Дружеството на сръбските учени, което по-късно ще прерасне в Сръбската академия на науките.
Разочарованият Шафарик написа доста ясно: “Ние нямаме сходен акт, който да потвърждава, че Свети Сава е станала автокефален архиепископ”.
Тук би трябвало да напомним, че в Константинопол не признават църквата на Душан, която е провъзгласена през 1346 година, освен това сърбите са анатемосани. В документите на Вселенската патриаршия се приказва, че Печката патриаршия е отстранена и присъединена към Охридската архиепископия и на цяла България – ἀρχιεπίσκοπὴ τῆς Πρώτης Ἰουστινιανῆς καὶ πάσης Βουλγαρίας!
В изявление за в. „ Политика “ вселенският патриарх Вартомолей при започване на тази година намерено сподели, че сърбите живеят с неистина и легенди 800 години. “Ако е рекъл Бог ще дойда в Белград за 800-годишната от хиротонията на Свети Сава”, съобщи той.
Така първият човек в православния свят намерено и в лице на цялата сръбска общност сподели, че ще пристигна на така наречен празненства за хиротонията, т.е. ръкопопагането на Свети Сава, само че не и за юбилея за 800 година сръбска автокефална черква, която е измислена от първите Неманичи, с цел да усилят престижа си.
Тази сръбска неистина е станала допустима заради обстоятелството, че през 1219 година Византийската империя е престанала да съществува като единно цяло в резултат на Четвъртия кръстоносен поход и е била разграничена на три страни – Епирското деспотство, Никейската и Трапезундска империи.
По това време на византийците, които са се борили за своето оцеляване и между тях за наследството на Византия, последна грижа им е била дребната сръбска държавица на Неманичите.
За отношението към сръбската интерпретация на църковната история приказва задоволително красноречиво писмото на архимандрит Роман Анастасиядис от Критската черква, която е част от Вселенската патриаршия. Той въстана против лъжите на СПЦ.
В намерено писмо архимандритът прикани сръбския епископ Амфилохие да даде “публични пояснения за историческата истина по отношение на честването на този празник от страна на СПЦ”. “Подобно изкривяване на истината не съм срещал досега. Как не Ви е срам”, написа още архимандрит Роман Анастасиядис.
Опит за реституция на Югославия в духовното пространство
Целта на честването на идния фиктивен празник е опит сръбската страна, този път посредством църквата, да си възвърне водещите позиции, които в миналото имаше в границите на към този момент несъществуваща Югославия.
За смисъла, което управляващите в Белград придават на СПЦ приказва фактът, че персонално президентът Александър Вучич интензивно се намеси в църковните въпроси.
Но неговото присъединяване внесе ерес в редовете на Светия Синод. Вместо да добави престиж на патриарх Ириней директната интервенция на държавното управление скандализира Синода през месец май.
На това съвещание с изключение на обидите разменени сред архиереите, които се назоваха един различен „ шпиони “ и „ маймуни “, прозвучаха и апели за възобновяване на сръбското религиозно въздействие на територията на някогашна Югославия. Най-голяма паника бе изразена във връзка на Черна гора и Македония.
Очевидно е, че Сърбия и нейната черква вършат обезверени опити да запазят въздействието си в района. Рано или късно сръбският патриарх Ириней ще би трябвало да признае горчивата истина, че окончателно е изгубил закупения „ пакет “ от 1922 година
Въпросът за самостоятелността на Македонската православна църква-Охридска архиепископия е включен в дневния ред на Вселенската патриаршия.
Лично патриарх Вартоломей съобщи пред БГНЕС, че „ с обич ще прегледа настояването на епископ Стефан “ за даването на томос на МПЦ. В Черна гора президентът Мило Джуканович намерено упрекна СПЦ, че е главното оръдие на крайния сръбски шовинизъм и концепцията за Велика Сърбия.
Съпротивата против проектите на Ириней и Вучич в Македония и Черна гора е голяма. Единствената разтуха за сръбския президент е награждаването му с ордена „ Свети Сава “ първа степен, който както към този момент писа вестник „ Данас “, ще му бъде връчен от СПЦ за подправения празник.
Имайки поради сръбския национализъм, който е превзел Сръбската православна черква, възобновяване и честванията на Печката патриаршия могат да бъдат обсъждани и като опасност против България.
Да не забравяме, че през XVI и XVII век тя е включвала и български епархии в своя диоцез. Това може да бъде употребявано от Белград като искания към Българската православна черква.
Историята
Първите вести за някакво сходство на сръбска епископия датират от времето на Охридската българска архиепископия, когато в нейните рамки е основана Рашка епископия, тъй като земите обитаеми със сръбски племена са били част от страната на цар Самуил.
Сръбската историография твърди, че през 1219 година Свети Сава, който е брат на първия сръбски държател Стефан Неманя, е съумял да сътвори независима черква в Печ. През втората половина на ХIII век стартира възходът на Сръбската средновековна страна.
Той е обвързван с имената на трима владетели, управлявали страната от 1281 година до 1355 година – Стефан Милутин /който е заровен в центъра на София – в храма Света Неделя, прочут и като Свети Крал/, Стефан Дечански и Стефан Душан.
Величието на Сърбия се дължи на няколко съществени обстоятелството:
1. татарската инвазия през този интервал оказва извънредно отрицателно въздействие върху България, изваждайки я от борбата за надмощие в Югоизточна Европа;
2. самата Византийска империя по този начин и не съумява да се възвърне след удара, който и нанасят кръстоносците през 1204 година
Въпреки че Константинопол е върнат през 1261 година от Палеолозите, центърът на техните владения се лимитира до Тракия, Македония и обособени елементи на модерна Гърция.
В същото време – ядрото на империята в Мала Азия е окончателно изгубено от тюрките, които трансформират Анатолия в Анадол.
В тези условия, когато двете съществени съперничещи си сили в Югоизточна Европа – България и Византия – са обезсилени се основават удобни условия за сръбска инвазия в обитаемата най-вече с България Македония. Опитът на цар Михаил Шишман да противодейства е несполучлив и приключва с провалянето при Велбъжд през 1330 година
Самата Сърбия по това време не се усеща задоволително постоянна и макар успеха си, доста скоро търси съюз с България. Той е скрепен с брака на българската принцеса Елена и новия сръбски крал Стефан Душан /1331-1356 г./ Така с помощта на съюза си с България на цар Иван-Александър /1331-1371 г./ Сърбия печели сигурен гръб и съумява да доближи най-голямото си териториално разширение… за сметка на съдружника си България.
Връхна точка е свиканият през 1346 година събор в град Скопие, който по това време е основен град на Душановата Сръбско-българска империя. На него в наличието на българския цар и Търновския патриарх Сръбската православна черква е провъзгласена за патриаршия.
Фактически това значи, че Българската патриаршия е Църква-майка на Сръбската. Този акт обаче не е приет от Константинопол, който единствен има право да дава томоси. По това време Сърбия е във боен спор с Византия и няма нищо чудно, че тя не признава нито купата, нито патриаршеския статут на нейната черква.
Тази Печка патриаршия просъществува по-малко от 30 години и с малко надживява Душановото царство, което се разпада на доста държавици след гибелта на сръбския държател.
Така от 1368 година сръбската черква е част от Константинополската патриаршия. Това се резервира до 1557 година, когато великият везир босненският сърбин Мехмед Соколович я възвръща.
Печката патриаршия просъществува съвсем два века до 1766 година, когато още веднъж е ликвидирана и православните сърби са сложени под контрола на Вселенската патриаршия.
Важно е тук да се означи, че през този двувековен интервал на независимо битие Печката патриаршия е колкото сръбска, толкоз и българска, тъй като включва в рамките си и остарели български епархии, измежду които е Кюстендилската.
През този интервал сред двата южнославянски народа – българи и сърби – има съдействие, а не битка. Много от духовните водачи в Печ са от български генезис, доста български духовници служат в най-големия сръбски манастир Дечанския и доближават до най-високите постове.
Този дух на съдействие ще се резервира до 30-те години на ХIХ век, когато е основано самостоятелното Сръбско княжество. През XIX век – епохата на нациите и национализма – съдействието ще бъде сменено от конкуренция.
А тази конкуренция ще бъде отровена от сръбския национализъм и ще трансформира българи и сърби във врагове през целия следващ интервал, та чак до наши дни.
Съвременната история на сръбската черква стартира през 1832 година, когато сърбите афишират едностранно митрополия в Белград, малко по-късно през 1879 година те прогласяват нейната автокефалност.
Това става след Руско-турската освободителна война /1877-1878 г./ и Берлинския конгрес, с помощта на който става Сърбия без значение кралство и заграбва Поморавието с Ниш и Пирот, които по това време са обитаеми с българи и са част от тялото на Българската екзархия.
През 1920 година статутът на Сръбската православна черква е повдигнат до Патриаршия. Освен лично сръбските територии тя слага под собствен надзор и православните в Македония и Черна гора.
Томосът е получен 2 години по-късно през 1922 година, когато Цариград “легализира” сръбските завоевания от Първата международна война. За никого не е загадка, че СПЦ за този “пакет” заплаща на тогавашния Вселенски патриарх 1.5 млн. швейцарски франка.
Фактите
Проблемът е, че няма документ, който да потвърждава, че през 1219 година Сръбската черква е получила томос за автокефалност. Свети Сава не е получил никакъв документ, който да признава съществуването на сръбска черква. За автокефалност не пишат и персоналните биографи на Сава Дометиян и Теодосий или пък техните съвременници.
Следи за сходно нещо не намира в архивите на Вселенската патриаршия в средата на 50-те години на XIX век и Янко Шафарик, бъдещият началник на Дружеството на сръбските учени, което по-късно ще прерасне в Сръбската академия на науките.
Разочарованият Шафарик написа доста ясно: “Ние нямаме сходен акт, който да потвърждава, че Свети Сава е станала автокефален архиепископ”.
Тук би трябвало да напомним, че в Константинопол не признават църквата на Душан, която е провъзгласена през 1346 година, освен това сърбите са анатемосани. В документите на Вселенската патриаршия се приказва, че Печката патриаршия е отстранена и присъединена към Охридската архиепископия и на цяла България – ἀρχιεπίσκοπὴ τῆς Πρώτης Ἰουστινιανῆς καὶ πάσης Βουλγαρίας!
В изявление за в. „ Политика “ вселенският патриарх Вартомолей при започване на тази година намерено сподели, че сърбите живеят с неистина и легенди 800 години. “Ако е рекъл Бог ще дойда в Белград за 800-годишната от хиротонията на Свети Сава”, съобщи той.
Така първият човек в православния свят намерено и в лице на цялата сръбска общност сподели, че ще пристигна на така наречен празненства за хиротонията, т.е. ръкопопагането на Свети Сава, само че не и за юбилея за 800 година сръбска автокефална черква, която е измислена от първите Неманичи, с цел да усилят престижа си.
Тази сръбска неистина е станала допустима заради обстоятелството, че през 1219 година Византийската империя е престанала да съществува като единно цяло в резултат на Четвъртия кръстоносен поход и е била разграничена на три страни – Епирското деспотство, Никейската и Трапезундска империи.
По това време на византийците, които са се борили за своето оцеляване и между тях за наследството на Византия, последна грижа им е била дребната сръбска държавица на Неманичите.
За отношението към сръбската интерпретация на църковната история приказва задоволително красноречиво писмото на архимандрит Роман Анастасиядис от Критската черква, която е част от Вселенската патриаршия. Той въстана против лъжите на СПЦ.
В намерено писмо архимандритът прикани сръбския епископ Амфилохие да даде “публични пояснения за историческата истина по отношение на честването на този празник от страна на СПЦ”. “Подобно изкривяване на истината не съм срещал досега. Как не Ви е срам”, написа още архимандрит Роман Анастасиядис.
Опит за реституция на Югославия в духовното пространство
Целта на честването на идния фиктивен празник е опит сръбската страна, този път посредством църквата, да си възвърне водещите позиции, които в миналото имаше в границите на към този момент несъществуваща Югославия.
За смисъла, което управляващите в Белград придават на СПЦ приказва фактът, че персонално президентът Александър Вучич интензивно се намеси в църковните въпроси.
Но неговото присъединяване внесе ерес в редовете на Светия Синод. Вместо да добави престиж на патриарх Ириней директната интервенция на държавното управление скандализира Синода през месец май.
На това съвещание с изключение на обидите разменени сред архиереите, които се назоваха един различен „ шпиони “ и „ маймуни “, прозвучаха и апели за възобновяване на сръбското религиозно въздействие на територията на някогашна Югославия. Най-голяма паника бе изразена във връзка на Черна гора и Македония.
Очевидно е, че Сърбия и нейната черква вършат обезверени опити да запазят въздействието си в района. Рано или късно сръбският патриарх Ириней ще би трябвало да признае горчивата истина, че окончателно е изгубил закупения „ пакет “ от 1922 година
Въпросът за самостоятелността на Македонската православна църква-Охридска архиепископия е включен в дневния ред на Вселенската патриаршия.
Лично патриарх Вартоломей съобщи пред БГНЕС, че „ с обич ще прегледа настояването на епископ Стефан “ за даването на томос на МПЦ. В Черна гора президентът Мило Джуканович намерено упрекна СПЦ, че е главното оръдие на крайния сръбски шовинизъм и концепцията за Велика Сърбия.
Съпротивата против проектите на Ириней и Вучич в Македония и Черна гора е голяма. Единствената разтуха за сръбския президент е награждаването му с ордена „ Свети Сава “ първа степен, който както към този момент писа вестник „ Данас “, ще му бъде връчен от СПЦ за подправения празник.
Имайки поради сръбския национализъм, който е превзел Сръбската православна черква, възобновяване и честванията на Печката патриаршия могат да бъдат обсъждани и като опасност против България.
Да не забравяме, че през XVI и XVII век тя е включвала и български епархии в своя диоцез. Това може да бъде употребявано от Белград като искания към Българската православна черква.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ