На 13 септември 1993 г. Саадех Ершейд си спомня, че е бил сред десетки хора, разхождащи се по улиците на Дженин в окупирания Западен бряг.
Мнозина аплодираха и показваха знаци на победата, докато други останаха озадачени от новините, идващи от Съединените щати.
Палестинските лидери току-що бяха официално признали съществуването на Израел като законна държава, надявайки се, че на свой ред ще могат да създадат своя собствена.
Телевизиите в домовете на милиони палестинци показаха момента, в който лидерът на Палестинската организация за освобождение Ясир Арафат и израелският премиер Ицхак Рабин си стиснаха ръцете пред Белия дом, отбелязвайки края на продължилите месеци преговори, които завършиха с подписването на Споразуменията от Осло .
„Спомням си, че видях група млади мъже да се втурват към автомобил на израелската армия, да го хванат и да се катерят върху него, за да поставят маслинови клонки на капака му“, каза 68-годишният Ершейд, писател и политически анализатор, пред Ал Джазира .
„Сцената развесели израелските войници, които презираха и се подиграваха на младите мъже.“
Така нареченото мирно споразумение дойде след години на осакатяваща финансова криза в ООП и след бруталното израелско потушаване на палестинската съпротива. Той отбеляза края на първата интифада или въстание, в което бяха убити повече от 1000 палестинци.
Много палестинци бяха в „състояние на мизерия“, припомни Ершейд, докато не бяха обявени постигнатите с посредничеството на САЩ споразумения.
„Осло им беше представено като победа или поне като подадена ръка за спасяването им от тази лоша ситуация“, каза той.
Втората част от споразуменията беше подписана през 1995 г. с цел да се даде тласък на преговорите с решение за две държави като цел; по-специално независима палестинска държава чрез създаването на временно палестинско правителство – Палестинската власт (ПА).
Споразуменията определят рамката за палестинските избори и на Палестинската парламента е даден срок от пет години. Но временното правителство все още съществува днес, измъчено от обвинения в корупция и полицейска бруталност.
Въпреки че получи ограничено самоуправление в части от Западния бряг, Израел поддържа военен контрол над цялата област.
Експерти твърдят, че споразуменията са предназначени да осигурят икономическото и сигурността на Израел над палестинците, вместо да улеснят осезаема сделка.
Защо споразуменията бяха провал?
За палестинските лидери споразуменията бяха обречени на провал.
Основните спорни въпроси останаха неразрешени по време на подписването на споразуменията. Те включват опасения относно територията, незаконните еврейски селища, статута на Йерусалим, палестинските бежанци и правото на завръщане.
Наред с други неща, те също така въведоха спорната координация на сигурността между Израел и ПА.
Но за Израел споразуменията не бяха провал, каза Осама Халил, професор по история на САЩ и Близкия изток в университета в Сиракуза.
„Израел нямаше намерение да се съгласи с появата на жизнеспособна, съседна и независима палестинска държава“, каза Халил пред Ал Джазира.
„Израел успя да преследва своите политики за окупация и заселване с политическото прикритие на безкрайни преговори“, каза той.
Алаа Тартир, директор на Програмата за Близкия изток и Северна Африка на SIPRI, се съгласи. Той каза, че споразуменията предлагат на Израел международно спонсорирана рамка за „поддържане на окупацията му и укрепване на колониалния му контрол над Палестина и палестинския народ“ през последните 30 години.
Те по своята същност са „проектирани и структурирани“, така че да не доближават палестинците до свобода и самоопределение, каза Тартир пред Ал Джазира.
Липсата на окончателно споразумение до голяма степен продиктува начина, по който Израел упражнява своя контрол през настоящето. Доклади на водещи правозащитни организации твърдят, че Израел е поддържал система на апартейд над палестинците.
През цялото време ПА не направи много, за да спре последователните израелски правителства да разширяват незаконните еврейски селища, да ограничават свободата на движение на палестинците, да отнемат палестински ресурси и да арестуват палестинци почти всеки ден.
Преди да бъдат подписани споразуменията, Израел се занимаваше главно с ежедневния живот на палестинците „от гледна точка на сигурността“, каза Ершейд.
„Те гарантираха, че хората не са ангажирани в дейности, свързани със съпротивата, и ги подтикнаха да приемат идеята за сключване на мир с окупацията“, каза той.
Според него Израел често е улеснявал възможностите за работа на палестинците чрез издаване на разрешителни или чрез облекчаване на други фактори, които ги „разсейват“.
„Ако хората работеха, това беше за сметка на участието им в националните движения и в съпротивата“, каза той.
Но реалностите на израелската окупация и нейната „бруталност“ все още бяха много очевидни преди първата интифада, добави Ершейд. Бяха създадени произволни контролно-пропускателни пунктове, докато арестите, разрушаването на домове и експроприацията на земи бяха много чести.
Окупацията стана още по-жестока след първата интифада. „Те продължиха да ни окупират, но този път с желязна ръка“, каза Ершейд.
Рабин, който по това време беше министър на отбраната на Израел, нареди на командирите на израелската армия да счупят костите на палестински протестиращи. Това се случваше на всеки, който „се съпротивлява по улиците“, спомня си Ершейд.
Подкопаване на палестинското единство
Шестгодишната интифада се характеризира с народна мобилизация, масови протести, гражданско неподчинение, както и движения за бойкот, които целяха да подхранват националната икономика.
Не беше достатъчно да се постигне икономическа автономия. На палестинците от Западния бряг беше забранено да работят в Израел, а средствата на ООП започнаха бързо да се изчерпват, след като бяха изтласкани от Ливан след гражданската война в страната.
Всъщност се съобщава, че ООП е сигнализирала на Съединените щати и Израел, че е готова да сключи споразумение за взаимно признаване още през 1981 г.
До 1993 г. регионалните и международни пейзажи бяха „силно неблагоприятни за ООП“, каза Халил.
Според Халил, споразуменията също са били опустошителни за палестинското единство.
Географски палестинците бяха разделени между Западния бряг, Газа и Източен Йерусалим. Има и палестински бежанци в изгнание, в диаспората и палестински граждани на Израел.
Тази разпокъсаност беше „изострена от политически разриви“ около споразуменията, каза Халил.
Тартир отбеляза също, че споразуменията са направили палестинците „по-слаби, по-фрагментирани и по-отдалечени от държавността“.
Споразуменията също гарантираха, че всички аспекти на палестинската икономика, включително търговията и селското стопанство, винаги ще зависят от Израел.
Въпреки това, ПА не направи много през годините, за да подобри икономическото положение на палестинците, много от които прибягнаха да работят в Израел като нискоквалифицирани работници.
АП разчита в голяма степен на международни донори и чуждестранна помощ за оцеляване и отдавна използва по-голямата част от средствата за изплащане на заплатите на държавните служители, вместо да инвестира в местната инфраструктура.
Продължава да липсва адекватно лидерство, което може да действа като жизнеспособна алтернатива на ПА, главно поради политиките на ПА – в координация с Израел – приети за смаже на несъгласието.
Последните президентски избори се проведоха през 2005 г., по време на които се появи голям разрив между Фатах – партията, която оглавява ПА, и Хамас – групата, която управлява Газа от 2007 г. Множество усилия за постигане на сделка за прекратяване на разделението им са били неуспешни.
Според Халил БКП е предназначен само за „администриране на споразуменията“. Никога не е било предназначено да бъде представител на палестинския народ. Но БКП вече се е утвърдила заедно с ограничената си власт.
„Ръководството на палестинската власт, както и Съединените щати и Израел не искат нови избори“, каза Халил. „Освен ако не могат да гарантират, че избраните от тях кандидати ще спечелят.“
Източник: Ал Джазира
