Емил Димитров-син: Баща ми е първият, който написа попфолк песни у нас
Музиката издига, само че и унищожава страни. От татко ми съм наследил обичта към България. Това сподели в изявление за „ Труд “ легендата в българската музика Емил Димитров, който носи същото име.
– Г-н Димитров, преди седмица бе открит монумент на татко ви – именития артист и композитор Емил Димитров – в родния му град Плевен. Ходихте ли?
- Не съм участвал, само че се веселя, че има подобен монумент и се надявам да се хареса на плевенчани. Участвах в набирането на средства за паметника и моят блян беше той да е оптимално покрай Емил. За страдание не бях поканен в журито макар всичките ни диалози с общината, само че очевидно по този начин са решили. Това е втори монумент на Емил в Плевен, който не е съветван с мен. Не мога да кажа дали го утвърждавам, тъй като не съм го виждал, а на фотография от време на време някои неща наподобяват друго. В последна сметка това е решение на Общинския съвет и откакто те го харесват и не са решили за належащо да се допитат до мен – няма какво повече да разясня.
– Приживе Емил не е удостояван със званието “народен артист” и не е бил признат за член на Съюза на българските композитори. Как си го обяснявате?
– Той към този момент е член на Съюза на българските композитори – посмъртно, от преди към две години. Надявам се, че това го радва! Емил постоянно е бил над тези неща. Когато трябваше да стане национален актьор, тъй като имаше такова решение и тогава една известна културна деятелка – певица, близка до сърцата на хората, беше споделила, че би трябвало първо тя да стане национална артистка… Това са минали неща, може би му завиждаха, тъй като композиторите акцентираха обстоятелството, че Емил няма музикално обучение, само че това не му попречи неговите песни към момента да се пеят освен у нас, само че и в чужбина. Но той пък беше член на Съюза на френските композитори. Във Франция Емил даже беше по-познат като композитор, в сравнение с като реализатор.
– Баща ви имаше ли доста другари и какъв брой му останаха правилни?
– Имаше хиляди, хиляди познати, само че приятелите му бяха малко. Тези, които бяха същински, се броят на пръстите на едната ръка, другите са имали шанса да се допрян до него единствено в даден миг. Със Стефан Димитров и Богдана Карадочева другарството им беше от доста години, а Богдана, също по този начин беше най-хубавата другарка на майка ми. Тя и Стефан са едни от дребното хора, които са ми “оставени в наследство” от татко ми и до през днешния ден с тях сме в доста положителни връзки.
– Кои черти на Емил сте наследил?
- Тук е смешно, тъй като нормално, когато ме срещнат хора, които помнят татко ми, като млад и ми споделят, какъв брой е бил прекрасен и какъв брой е прекрасен внука му. За мен не се е говорило, нормално се приказва за него и внука му, т.е. – за сина ми, само че аз се веселя, че най-малко съм преносител на неговия ген! (Смее се.) Иначе доста неща съм наследил от Емил, примерно това, че още доста обичам България и съм тук. Това, че ме боли, когато виждам някаква несправедливост, също съм го наследил от него, а и виждам къщата, която съм наследил от него. Таланта също съм взел ненапълно, когато имам време да се занимавам с музика, а не с насъщния. За разлика от него, аз нямах опцията да се занимавам единствено с музика и да бъда целунат, само че може би не съм целунат, а единствено допрян от Господ, тъй като на мен постоянно ми се постановяваше да работя разнообразни неща, с цел да устоявам фамилията си.
– Пеете ли?
– Не, макар че имам сходен на неговия тембър, само че не пея, тъй като си не разреших още като дребен. Причината е, че не смятах, че в миналото ще мога да бъда по-добър от него и по тази причина си не разреших да пея.
– Песента на Емил “Арлекино” е визитна картичка на Алла Пугачова. Той получавал ли е авторски права за нея приживе, а през днешния ден?
– Допреди години Русия не беше подписала интернационалната спогодба за отбрана на авторските права, тъй че нямаше по какъв начин да има такива. В момента, към този момент се получават някакви авторски права от Русия, които обаче са много смешни. Примерно – годишно сумата е от 30 $, което няма смисъл да го разясняваме даже…(смее се)
– Знаете ли, че брачният партньор на Алла – Максим Галкин също призна, че “Арлекино” е измежду обичаните му песни и я извършва на концерти?
– Не го знаех. За страдание въпросът с авторските права е доста сериозен, просто в тази част на света – Източна Европа и Русия, някак си сме привикнали да одобряваме, че това, което слушаме, то си върви като декор. Тук споделяме – О, аз да заплащам за музика – парадокс, нелепости, аз по този начин си я чувам! Като съм водил такива разногласия, тъй като съм чувал в действителност невероятни доводи и им споделям – два часа да живеете без музика, да има тишина ище видите какво е.
– Известните реализатори от времето на социализма в Русия и прилежащите ни страни и през днешния ден още са супер звезди, до момента в който у нас се пробваха надали не да ги изключат въобще от ефира – Емил страдаше ли от това?
– Не, Емил в Русия беше посрещан с такива аплодисменти и пълнеше стадионите. Това, което ми направи усещане в България през предходната година, когато се срещнах с доста младежи – сред 17 и 20-годишни, е, че те знаеха неговите песни доста добре, само че множеството не знаят нищо за Емил Димитров. Тук идва ролята на обществото… В Русия, хората на изкуството са доста уважавани, те почитат културата си, а и освен тяхната. У нас, някак си след измененията загърбихме всичко и отрекохме доста неща, които са хубави, само че се надявам един ден да се върнем към същинските неща в живота.
– От какво имаше най-голяма потребност Емил, в края на кариерата си – в прочувствен и човешки проект?
– Най-голямата му потребност беше да продължи да твори и да пее, само че за жалост заради инсулта не можеше нито да пее, нито да свири и това е нещо, което го отхвърли от живота. Иначе доста мъчно понасяше ширещата се долнопробност и липса на просвета във всичко – във взаимоотношенията, в музиката, в публиката… Тези неща го караха да се усеща зле.
– Какво беше отношението на Емил Димитров към попфолка?
– Не би трябвало да забравяме, че въпреки всичко Емил е първият, който написа така наречен попфолк песни у нас. Двете обработки в негово осъществяване на националните песни “Дилмано-дилберо” и на “Грозде не набрах”, тъкмо това е същински попфолк, тъй като в тях има и известна музика, и фолк. Той не се дразнеше от попфолка, тъй като и там има много стойностни неща, естествено, като приказваме за чисто български песни, тъй като другояче там нещата за жалост са много – копи пейст от непознати шлагери и се краде необмислено, само че има и някои доста хубави от наши композитори. Емил харесваше всякаква музика, без значение в какъв жанр е, само че тя трябваше да дава отговор на избрани критерии и да не бъда пошла, да бъде откровена и да носи някакво обръщение – положително и морално, тъй като действително видяно музиката е в положение да промени и да издигне, или да съсипе цяла страна. Така че ние накъде вървим, не знам…
– Излязоха няколко книги за татко ви. Коя от тях разказва най-точно истината?
– Няма такава книга към момента.
– Ще се появи ли и игрален филм за Емил Димитров и кой артист бихте желали да изиграе неговата роля?
– Проектът за филм е подготвен от дълго време, само че към този момент си седи по този начин. За артист – не съм мислил, само че избирам да не е българин, може даже и да е негър, значимото е да си изиграе добре ролята. Иначе в този момент има подготвеност за един нов диск с негови песни на френски език, който не е излизал у нас. Каквото мога, върша за него, с цел да не се забравя…
– Емил е бил признат актьорско майсторство във ВИТИЗ. Какви филми обичахте да гледате у вас и с кои известни артисти беше непосредствен татко ви?
– Един от най-близките му другари артисти беше Стефан Данаилов. На двамата доста им отиваше да са дружно – двама от най-хубавите мъже на България. Със Стоянка Мутафова също бяха доста близки, както и с Парцалев. Филмите, които гледахме у нас, бяха от класическото кино – евпропейско, италианско, съветско, до момента в който от американското кино гледахме единствено някои редки мостри. Любими артисти му бяха София Лорен и Марчело Мастрояни. Емил ми е казвал другояче, че би желал да напише музика за филм, по този начин и не написа, само че той всяка ария и всяка страст по този начин я изиграваше, като артист.
– Вие сте член на управителния съвет на “Профон”. Какво прави това сдружение за създателите у нас?
– Ролята на “Профон” е извънредно значима, тъй като се бори за отбрана на правата на реализатори и продуценти. Собствениците на всяко публично място, където звучи музика – пералня, фурна, ресторант, магазин, хотел – би трябвало да знаят, че с цел да имат те един музикален декор, то зад това стои трудът на доста хора. Доказано е с доста проучвания, че музиката може да накара хората да употребяват или да купуват повече и че влияе на техните страсти. Много дребна част от тези обществени заведения заплащат за музиката и то смешни суми, а основаването на една ария е скъпо начинание, може да варира от три до над 10 хиляди евро. Лошото е, че в България се събират минимум пари за права, в сравнение с при нашите съседи. Румъния да вземем за пример събира над 40 милиона евро, Сърбия – 36 млн., а у нас – единствено 6 милиона, което е убийствена разлика.
- Трудно ли е да убедите хората, от които зависи това, да си заплащат за правата на музиката, която употребяват?
- Трудно е, рядко се среща схващане и всеки мисли, че музиката е даденост. Общо взето, българинът не счита, че би трябвало да заплаща за музика – това е най-лошото нещо. Ние, от “Профон” всякога вършим оферти за изменение на закона, само че в множеството случаи срещаме отпор. Искам да се обърна и към стотиците хиляди реализатори и продуценти у нас:- нищо не ви коства да си регистрирате творбата, в случай че не е записано, тъй като в случай че не го извършите, “Профон” няма какво да направи, с цел да го отбрани.
– Композиторът Стефан Димитров споделя, че Тончо Русев и татко ви са единствените хора без капка злоба, които познава. Към Емил, обаче постоянно е имало злоба и интриги, а към вас, като негов наследник?
- Винаги съм го отнасял около него, в неприятния смисъл на думата. Хора, които не ме познават персонално, приказват какви ли не неща и на мен постоянно ми е било по-трудно в живота, тъй като съм негов наследник, а не е било противоположното, само че това е част от страстта да си жив. Това, което е споделил Стефан, е неповторимо, тъй като в тази колегия, както и в доста други, завистта и интригите вървят ръка за ръка, само че нашата фамилия е над тези неща. Ние гадните неща не ги помним. Баща ми имаше един лаф – карай, карай, всичко минава. Той не обичаше даже да слуша злословия, камо ли да взе участие в някакви интриги, беше над нещата.
Имало е даже опити да се създадат вълшебства, намирали сме всякакви неща, само че Бог си знае работата. Ние идваме на белия свят, когато има потребност от нас и си отиваме, когато Бог реши. Когато вярваш в себе си, в святата духовна искра, като не си злорад и злопаметен и имаш чисти намерения – не може да те докопа нищо неприятно.
– Сънувате ли татко ви и усещате ли наличието му към вас?
- Да, понякога го сънувам. В съня ми е ухилен, значи е удовлетворен!
Емил Димитров-син е роден през 1970 година в фамилията на Мариета Димитрова и именития ни естраден реализатор, чието име носи. Голямо въздействие над него оказват неговите баба и дядо – илюзионисткият тандем Факира Мити и Мадам Сизи. Израствайки в такава арт среда, той взема решение да се отдаде на изкуството и е признат да следва “ударни инструменти” в Консерваторията, като и до през днешния ден не стопира да се занимава с музика. Завършил е и “Публична администрация” в Югозападния университет. От 10 години е член на управителния съвет на “Профон”. Емил Димитров-син се радва на устойчиво семейство с красивата си брачна половинка Жаклин и сина им Мартин.
– Г-н Димитров, преди седмица бе открит монумент на татко ви – именития артист и композитор Емил Димитров – в родния му град Плевен. Ходихте ли?
- Не съм участвал, само че се веселя, че има подобен монумент и се надявам да се хареса на плевенчани. Участвах в набирането на средства за паметника и моят блян беше той да е оптимално покрай Емил. За страдание не бях поканен в журито макар всичките ни диалози с общината, само че очевидно по този начин са решили. Това е втори монумент на Емил в Плевен, който не е съветван с мен. Не мога да кажа дали го утвърждавам, тъй като не съм го виждал, а на фотография от време на време някои неща наподобяват друго. В последна сметка това е решение на Общинския съвет и откакто те го харесват и не са решили за належащо да се допитат до мен – няма какво повече да разясня.
– Приживе Емил не е удостояван със званието “народен артист” и не е бил признат за член на Съюза на българските композитори. Как си го обяснявате?
– Той към този момент е член на Съюза на българските композитори – посмъртно, от преди към две години. Надявам се, че това го радва! Емил постоянно е бил над тези неща. Когато трябваше да стане национален актьор, тъй като имаше такова решение и тогава една известна културна деятелка – певица, близка до сърцата на хората, беше споделила, че би трябвало първо тя да стане национална артистка… Това са минали неща, може би му завиждаха, тъй като композиторите акцентираха обстоятелството, че Емил няма музикално обучение, само че това не му попречи неговите песни към момента да се пеят освен у нас, само че и в чужбина. Но той пък беше член на Съюза на френските композитори. Във Франция Емил даже беше по-познат като композитор, в сравнение с като реализатор.
– Баща ви имаше ли доста другари и какъв брой му останаха правилни?
– Имаше хиляди, хиляди познати, само че приятелите му бяха малко. Тези, които бяха същински, се броят на пръстите на едната ръка, другите са имали шанса да се допрян до него единствено в даден миг. Със Стефан Димитров и Богдана Карадочева другарството им беше от доста години, а Богдана, също по този начин беше най-хубавата другарка на майка ми. Тя и Стефан са едни от дребното хора, които са ми “оставени в наследство” от татко ми и до през днешния ден с тях сме в доста положителни връзки.
– Кои черти на Емил сте наследил?
- Тук е смешно, тъй като нормално, когато ме срещнат хора, които помнят татко ми, като млад и ми споделят, какъв брой е бил прекрасен и какъв брой е прекрасен внука му. За мен не се е говорило, нормално се приказва за него и внука му, т.е. – за сина ми, само че аз се веселя, че най-малко съм преносител на неговия ген! (Смее се.) Иначе доста неща съм наследил от Емил, примерно това, че още доста обичам България и съм тук. Това, че ме боли, когато виждам някаква несправедливост, също съм го наследил от него, а и виждам къщата, която съм наследил от него. Таланта също съм взел ненапълно, когато имам време да се занимавам с музика, а не с насъщния. За разлика от него, аз нямах опцията да се занимавам единствено с музика и да бъда целунат, само че може би не съм целунат, а единствено допрян от Господ, тъй като на мен постоянно ми се постановяваше да работя разнообразни неща, с цел да устоявам фамилията си.
– Пеете ли?
– Не, макар че имам сходен на неговия тембър, само че не пея, тъй като си не разреших още като дребен. Причината е, че не смятах, че в миналото ще мога да бъда по-добър от него и по тази причина си не разреших да пея.
– Песента на Емил “Арлекино” е визитна картичка на Алла Пугачова. Той получавал ли е авторски права за нея приживе, а през днешния ден?
– Допреди години Русия не беше подписала интернационалната спогодба за отбрана на авторските права, тъй че нямаше по какъв начин да има такива. В момента, към този момент се получават някакви авторски права от Русия, които обаче са много смешни. Примерно – годишно сумата е от 30 $, което няма смисъл да го разясняваме даже…(смее се)
– Знаете ли, че брачният партньор на Алла – Максим Галкин също призна, че “Арлекино” е измежду обичаните му песни и я извършва на концерти?
– Не го знаех. За страдание въпросът с авторските права е доста сериозен, просто в тази част на света – Източна Европа и Русия, някак си сме привикнали да одобряваме, че това, което слушаме, то си върви като декор. Тук споделяме – О, аз да заплащам за музика – парадокс, нелепости, аз по този начин си я чувам! Като съм водил такива разногласия, тъй като съм чувал в действителност невероятни доводи и им споделям – два часа да живеете без музика, да има тишина ище видите какво е.
– Известните реализатори от времето на социализма в Русия и прилежащите ни страни и през днешния ден още са супер звезди, до момента в който у нас се пробваха надали не да ги изключат въобще от ефира – Емил страдаше ли от това?
– Не, Емил в Русия беше посрещан с такива аплодисменти и пълнеше стадионите. Това, което ми направи усещане в България през предходната година, когато се срещнах с доста младежи – сред 17 и 20-годишни, е, че те знаеха неговите песни доста добре, само че множеството не знаят нищо за Емил Димитров. Тук идва ролята на обществото… В Русия, хората на изкуството са доста уважавани, те почитат културата си, а и освен тяхната. У нас, някак си след измененията загърбихме всичко и отрекохме доста неща, които са хубави, само че се надявам един ден да се върнем към същинските неща в живота.
– От какво имаше най-голяма потребност Емил, в края на кариерата си – в прочувствен и човешки проект?
– Най-голямата му потребност беше да продължи да твори и да пее, само че за жалост заради инсулта не можеше нито да пее, нито да свири и това е нещо, което го отхвърли от живота. Иначе доста мъчно понасяше ширещата се долнопробност и липса на просвета във всичко – във взаимоотношенията, в музиката, в публиката… Тези неща го караха да се усеща зле.
– Какво беше отношението на Емил Димитров към попфолка?
– Не би трябвало да забравяме, че въпреки всичко Емил е първият, който написа така наречен попфолк песни у нас. Двете обработки в негово осъществяване на националните песни “Дилмано-дилберо” и на “Грозде не набрах”, тъкмо това е същински попфолк, тъй като в тях има и известна музика, и фолк. Той не се дразнеше от попфолка, тъй като и там има много стойностни неща, естествено, като приказваме за чисто български песни, тъй като другояче там нещата за жалост са много – копи пейст от непознати шлагери и се краде необмислено, само че има и някои доста хубави от наши композитори. Емил харесваше всякаква музика, без значение в какъв жанр е, само че тя трябваше да дава отговор на избрани критерии и да не бъда пошла, да бъде откровена и да носи някакво обръщение – положително и морално, тъй като действително видяно музиката е в положение да промени и да издигне, или да съсипе цяла страна. Така че ние накъде вървим, не знам…
– Излязоха няколко книги за татко ви. Коя от тях разказва най-точно истината?
– Няма такава книга към момента.
– Ще се появи ли и игрален филм за Емил Димитров и кой артист бихте желали да изиграе неговата роля?
– Проектът за филм е подготвен от дълго време, само че към този момент си седи по този начин. За артист – не съм мислил, само че избирам да не е българин, може даже и да е негър, значимото е да си изиграе добре ролята. Иначе в този момент има подготвеност за един нов диск с негови песни на френски език, който не е излизал у нас. Каквото мога, върша за него, с цел да не се забравя…
– Емил е бил признат актьорско майсторство във ВИТИЗ. Какви филми обичахте да гледате у вас и с кои известни артисти беше непосредствен татко ви?
– Един от най-близките му другари артисти беше Стефан Данаилов. На двамата доста им отиваше да са дружно – двама от най-хубавите мъже на България. Със Стоянка Мутафова също бяха доста близки, както и с Парцалев. Филмите, които гледахме у нас, бяха от класическото кино – евпропейско, италианско, съветско, до момента в който от американското кино гледахме единствено някои редки мостри. Любими артисти му бяха София Лорен и Марчело Мастрояни. Емил ми е казвал другояче, че би желал да напише музика за филм, по този начин и не написа, само че той всяка ария и всяка страст по този начин я изиграваше, като артист.
– Вие сте член на управителния съвет на “Профон”. Какво прави това сдружение за създателите у нас?
– Ролята на “Профон” е извънредно значима, тъй като се бори за отбрана на правата на реализатори и продуценти. Собствениците на всяко публично място, където звучи музика – пералня, фурна, ресторант, магазин, хотел – би трябвало да знаят, че с цел да имат те един музикален декор, то зад това стои трудът на доста хора. Доказано е с доста проучвания, че музиката може да накара хората да употребяват или да купуват повече и че влияе на техните страсти. Много дребна част от тези обществени заведения заплащат за музиката и то смешни суми, а основаването на една ария е скъпо начинание, може да варира от три до над 10 хиляди евро. Лошото е, че в България се събират минимум пари за права, в сравнение с при нашите съседи. Румъния да вземем за пример събира над 40 милиона евро, Сърбия – 36 млн., а у нас – единствено 6 милиона, което е убийствена разлика.
- Трудно ли е да убедите хората, от които зависи това, да си заплащат за правата на музиката, която употребяват?
- Трудно е, рядко се среща схващане и всеки мисли, че музиката е даденост. Общо взето, българинът не счита, че би трябвало да заплаща за музика – това е най-лошото нещо. Ние, от “Профон” всякога вършим оферти за изменение на закона, само че в множеството случаи срещаме отпор. Искам да се обърна и към стотиците хиляди реализатори и продуценти у нас:- нищо не ви коства да си регистрирате творбата, в случай че не е записано, тъй като в случай че не го извършите, “Профон” няма какво да направи, с цел да го отбрани.
– Композиторът Стефан Димитров споделя, че Тончо Русев и татко ви са единствените хора без капка злоба, които познава. Към Емил, обаче постоянно е имало злоба и интриги, а към вас, като негов наследник?
- Винаги съм го отнасял около него, в неприятния смисъл на думата. Хора, които не ме познават персонално, приказват какви ли не неща и на мен постоянно ми е било по-трудно в живота, тъй като съм негов наследник, а не е било противоположното, само че това е част от страстта да си жив. Това, което е споделил Стефан, е неповторимо, тъй като в тази колегия, както и в доста други, завистта и интригите вървят ръка за ръка, само че нашата фамилия е над тези неща. Ние гадните неща не ги помним. Баща ми имаше един лаф – карай, карай, всичко минава. Той не обичаше даже да слуша злословия, камо ли да взе участие в някакви интриги, беше над нещата.
Имало е даже опити да се създадат вълшебства, намирали сме всякакви неща, само че Бог си знае работата. Ние идваме на белия свят, когато има потребност от нас и си отиваме, когато Бог реши. Когато вярваш в себе си, в святата духовна искра, като не си злорад и злопаметен и имаш чисти намерения – не може да те докопа нищо неприятно.
– Сънувате ли татко ви и усещате ли наличието му към вас?
- Да, понякога го сънувам. В съня ми е ухилен, значи е удовлетворен!
Емил Димитров-син е роден през 1970 година в фамилията на Мариета Димитрова и именития ни естраден реализатор, чието име носи. Голямо въздействие над него оказват неговите баба и дядо – илюзионисткият тандем Факира Мити и Мадам Сизи. Израствайки в такава арт среда, той взема решение да се отдаде на изкуството и е признат да следва “ударни инструменти” в Консерваторията, като и до през днешния ден не стопира да се занимава с музика. Завършил е и “Публична администрация” в Югозападния университет. От 10 години е член на управителния съвет на “Профон”. Емил Димитров-син се радва на устойчиво семейство с красивата си брачна половинка Жаклин и сина им Мартин.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ