Венци Мицов: Разбрах, че ако не харесваш смешните и нелепи Кирчовци и Асеновци, си гербаджия
Музикантът и някогашен общински консултант в София Венци Мицов направи равносметка за годината:
" И по този начин, скъпи другари, 2022 пристигна. Тя пристигна по този начин, както си отиде 2021 – с скука. С отмалялост. С празни приказки и безмислени разбори. Но най-много – тя пристигна неугледно. Някак все едно нищо не се е случило. Такава беше и 2021. Нечакана и безсмислена ", написа в обществената мрежа музикантът Венци Мицов.
Такава е и 2022.
Вижте през прозореца. Навън е 12 градуса, като че ли не е януари, а началото на април. Няма зима. Няма сняг. Няма мраз. Има единствено високи сметки за парно и ток, които се усилват, макар, че ние не ги използваме, тъй като...ами тъй като не е минус 12, а плюс 12, мамка му.
Знаете ли...
Забелязал съм, че у нас постоянно има мотив за това цените да се подвигат. Например – тази година беше изсъхнало, не валя дъжд и за това се подвигна цената на хляба. А на идната година пък имаше дъжд, беше влажно и...за това отново се подвигна цената на хляба.
Изобщо, забелязали ли сте, че когато осезаемо сме зле, излизат едни млади надъхани копеленца с бели якички и лаптопчета и стартират да ни демонстрират графики какъв брой сме добре и по какъв начин вървим във възходяща посока. Та 2021 си отиде.
За мен тази година беше повече от особена. През тази година танцувах своя танц със гибелта. Беше нещо като валс. Не се сближихме изключително, само че тя (оная с косата) ми остави визитната си картичка и ми намигна – „ Аз отново ще те навестя, само че няма да е в този момент “.
През 2021 и аз и фамилията ми минахме през онази болест, която моя другар Коце Костадинов на 12 януари ще бори посредством въстание и чайче от Мангърката.
И имахме шанс. Но други нямаха. Знаете имената им. Димо от ПИФ. Камен Чанев. Косьо Марков. Хора, които си отпътуваха без време, хора, с които светът беше една концепция по-интересен. 2021 година беше годината, в която разбрах няколко неща.
Първото, което разбрах, е, че сме се трансформирали от общество в цялост от малоумни чалгари, живеещи единствено и само с концепцията, че свободата им е не правото да застанат зад концепциите си с лице и експертиза, а с подправени профили и обети, каквито и в катуните в Столипиново не използват.
Второто, което разбрах бе, че чалгата към този момент е победила. И не тъй като някакви хора слушат турбофолк. А тъй като ние споделяме не хрумвания за обич, съчувствие, емпатия. А хрумвания за това да прецакаш всички в близост и да триумфираш след дребните си далаверки. Дали посредством това, че си си купил подправен документ или посредством това, че си дал 10 лв. на катаджията, с цел да си затвори очите че караш без колан.
Но най-гадното, което научих през 2021 бе, че да мислиш отвън малоумния мейнстрийм е присъда.
Ако не харесваш смешните и нелепи Кирчовци и Асеновци, си гербаджия.
Ако смяташ, че КОВИД съществува, си почитател на Бойко, а в случай че си опозиционер, би трябвало да смяташ, че КОВИД не съществува. Ако смяташ, че фолклора ни е готин, си консерва, в случай че смяташ, че песента „ Баница “ на Иво Димчев не е готина, си ретрад, хомофоб и член на АТАКА.
През тази година гледах три пъти избори, в които хората не избираха нищо. Гледах по какъв начин едни идиоти се карат за изборните правила, единствено с цел да получат право да ви обезпечат гласоподаване за консерви, съдържащи вакуумиран въздух под налягане.
През тази година разбрах, че всичко е изгубено. И че за това виновност нося и аз. С наивността си, че политиката може да трансформира света. И с нелепостта си да се опитам самият аз да съм част от това...
Не, политиката не може да ни промени, прецакани мои пропити от чалга и тъпотия съвременници. Политиката е чалга, тъй като ние сме чалга. До един. Политиката не може да промени свят, в който главните ни полезности са образувани от песните на АзисТ и Ивана и турските сапунки. Политиката ни е чалга.
Защото ние сме тъпи копелета. Тъпи сме като...като аранжимент на ария на Фики. През 2021 седях е четях какво пишете.
Аз обичам да чета форумите. Във форумите, под маската на анонимността ние сме откровени и демонстрираме най-долното си и пропито със злобни плюнки лице.
Във форумите прочетох, че съкровената ни фантазия е всеки един от хората в България да почине. Всеки с изключение на наша благосклонност, пишещите. Ама всеки.
Защото имало и по – велики неща от гибелта. И тия велики неща ги знаели единствено отдадени като Киро Брейка, Киро Скалата, Чорбанов и Тошко Йорданов. През 2021 година се почувствах самичък.
Толкова самичък не съм се чувствал в никакъв случай. Чувствам се самичък когато се пробвам да кажа каквото и да е за политическата обстановка у нас. Чувствам се самичък когато се пробвам да приказвам за това в какви чудовища сме се трансформирали.
Чувствам се самичък, тъй като нямам нито другари, нито врагове. През 2021 дефинитивно и окончателно платих цената да приказвам каквото мисля. И цената е, че се трансфорах в личност, която всички ненавиждат. Дори приятелите.
През 2021 оцелях физически. Но нещо в мен умря. И го погребах.
Умря вярата. Тя си отпътува през 2021. Погребах я без почести а на погребението и не пристигна никой.
Днес е 1 януари 2022. Аз съм на съвсем 52. И следя защо си говорите.
За и срещу зарята.
За и срещу бустерите.
За и срещу мораториума върху цените на силата.
За и срещу мусаката.
Гледам. И не мога да схвана какво се случва. И за това се сещам за едно стихче на Недялко Йорданов, което моят другар Росен Игнатов (John Smith) беше перефразирал по този начин:
...светът е прекрасен
светът е превъзходен
светът ще изпее
и нашата ария
аз съм дръвник
нека другите светове да не са същите...
" И по този начин, скъпи другари, 2022 пристигна. Тя пристигна по този начин, както си отиде 2021 – с скука. С отмалялост. С празни приказки и безмислени разбори. Но най-много – тя пристигна неугледно. Някак все едно нищо не се е случило. Такава беше и 2021. Нечакана и безсмислена ", написа в обществената мрежа музикантът Венци Мицов.
Такава е и 2022.
Вижте през прозореца. Навън е 12 градуса, като че ли не е януари, а началото на април. Няма зима. Няма сняг. Няма мраз. Има единствено високи сметки за парно и ток, които се усилват, макар, че ние не ги използваме, тъй като...ами тъй като не е минус 12, а плюс 12, мамка му.
Знаете ли...
Забелязал съм, че у нас постоянно има мотив за това цените да се подвигат. Например – тази година беше изсъхнало, не валя дъжд и за това се подвигна цената на хляба. А на идната година пък имаше дъжд, беше влажно и...за това отново се подвигна цената на хляба.
Изобщо, забелязали ли сте, че когато осезаемо сме зле, излизат едни млади надъхани копеленца с бели якички и лаптопчета и стартират да ни демонстрират графики какъв брой сме добре и по какъв начин вървим във възходяща посока. Та 2021 си отиде.
За мен тази година беше повече от особена. През тази година танцувах своя танц със гибелта. Беше нещо като валс. Не се сближихме изключително, само че тя (оная с косата) ми остави визитната си картичка и ми намигна – „ Аз отново ще те навестя, само че няма да е в този момент “.
През 2021 и аз и фамилията ми минахме през онази болест, която моя другар Коце Костадинов на 12 януари ще бори посредством въстание и чайче от Мангърката.
И имахме шанс. Но други нямаха. Знаете имената им. Димо от ПИФ. Камен Чанев. Косьо Марков. Хора, които си отпътуваха без време, хора, с които светът беше една концепция по-интересен. 2021 година беше годината, в която разбрах няколко неща.
Първото, което разбрах, е, че сме се трансформирали от общество в цялост от малоумни чалгари, живеещи единствено и само с концепцията, че свободата им е не правото да застанат зад концепциите си с лице и експертиза, а с подправени профили и обети, каквито и в катуните в Столипиново не използват.
Второто, което разбрах бе, че чалгата към този момент е победила. И не тъй като някакви хора слушат турбофолк. А тъй като ние споделяме не хрумвания за обич, съчувствие, емпатия. А хрумвания за това да прецакаш всички в близост и да триумфираш след дребните си далаверки. Дали посредством това, че си си купил подправен документ или посредством това, че си дал 10 лв. на катаджията, с цел да си затвори очите че караш без колан.
Но най-гадното, което научих през 2021 бе, че да мислиш отвън малоумния мейнстрийм е присъда.
Ако не харесваш смешните и нелепи Кирчовци и Асеновци, си гербаджия.
Ако смяташ, че КОВИД съществува, си почитател на Бойко, а в случай че си опозиционер, би трябвало да смяташ, че КОВИД не съществува. Ако смяташ, че фолклора ни е готин, си консерва, в случай че смяташ, че песента „ Баница “ на Иво Димчев не е готина, си ретрад, хомофоб и член на АТАКА.
През тази година гледах три пъти избори, в които хората не избираха нищо. Гледах по какъв начин едни идиоти се карат за изборните правила, единствено с цел да получат право да ви обезпечат гласоподаване за консерви, съдържащи вакуумиран въздух под налягане.
През тази година разбрах, че всичко е изгубено. И че за това виновност нося и аз. С наивността си, че политиката може да трансформира света. И с нелепостта си да се опитам самият аз да съм част от това...
Не, политиката не може да ни промени, прецакани мои пропити от чалга и тъпотия съвременници. Политиката е чалга, тъй като ние сме чалга. До един. Политиката не може да промени свят, в който главните ни полезности са образувани от песните на АзисТ и Ивана и турските сапунки. Политиката ни е чалга.
Защото ние сме тъпи копелета. Тъпи сме като...като аранжимент на ария на Фики. През 2021 седях е четях какво пишете.
Аз обичам да чета форумите. Във форумите, под маската на анонимността ние сме откровени и демонстрираме най-долното си и пропито със злобни плюнки лице.
Във форумите прочетох, че съкровената ни фантазия е всеки един от хората в България да почине. Всеки с изключение на наша благосклонност, пишещите. Ама всеки.
Защото имало и по – велики неща от гибелта. И тия велики неща ги знаели единствено отдадени като Киро Брейка, Киро Скалата, Чорбанов и Тошко Йорданов. През 2021 година се почувствах самичък.
Толкова самичък не съм се чувствал в никакъв случай. Чувствам се самичък когато се пробвам да кажа каквото и да е за политическата обстановка у нас. Чувствам се самичък когато се пробвам да приказвам за това в какви чудовища сме се трансформирали.
Чувствам се самичък, тъй като нямам нито другари, нито врагове. През 2021 дефинитивно и окончателно платих цената да приказвам каквото мисля. И цената е, че се трансфорах в личност, която всички ненавиждат. Дори приятелите.
През 2021 оцелях физически. Но нещо в мен умря. И го погребах.
Умря вярата. Тя си отпътува през 2021. Погребах я без почести а на погребението и не пристигна никой.
Днес е 1 януари 2022. Аз съм на съвсем 52. И следя защо си говорите.
За и срещу зарята.
За и срещу бустерите.
За и срещу мораториума върху цените на силата.
За и срещу мусаката.
Гледам. И не мога да схвана какво се случва. И за това се сещам за едно стихче на Недялко Йорданов, което моят другар Росен Игнатов (John Smith) беше перефразирал по този начин:
...светът е прекрасен
светът е превъзходен
светът ще изпее
и нашата ария
аз съм дръвник
нека другите светове да не са същите...
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ