Политиките по сигурността. Докога ще се поддържа необяснима секретност в институциите
Министерства и служби, ангажирани със сигурността, следят интернационалните рецесии, изготвят оценки на риска, развиват сюжети. И ги държат единствено за себе си. Нужна е обаче смяна, тъй като управляващите са длъжници на жителите по отношение на публичността на своята външна политика. Анализ на Стефан Попов.
Един недостиг на външната политика и политиките за сигурност на България е неналичието на обществена връзка. Никой даже не се сеща, че външната политика изисква необятна обществена информираност. А какво тъкмо значи политики за сигурност даже не е ясно на жителите.
По традиция от социализма тези области са длъжностен въпрос и се прикриват в бюрократични структури. От голям брой планове по опасности, рискова социология и оценка на опасности съм открил, че някои институции, да вземем за пример министерството на външните работи (МВнР), вършат продължаващо (континуално) наблюдаване, разбори и оценки, последвани от рекомендации за работа към останалите си сътрудници или политически управления. Горещите точки по света се следват. И нищо не се споделя обществено. Защо?
Защо всичко е толкоз засекретено
Отговорът не е като в социализма – „ секретно “, тъй като не е секретно. Ще последва люлеене на глава, намигване и чудене за какво пък нещо сходно би трябвало да е обект на връзка. Разбира се, не е наложително от позиция на правилниците на съответните институции.
Служители и на високи равнища в йерархиите избират да държат разбори и оцени за риск за себе си, може би гледат на тях като на брачна или кланова загадка
Но неналичието на такава връзка е по принцип нездравословна, приказва за бюрократично затваряне, както и за неуважение – този миг участва много мощно – към обществените взаимоотношения и разисквания.
Служители и на високи равнища в йерархиите избират да държат разбори и оцени за риск за себе си, може би гледат на тях като на брачна или кланова загадка. Или се притесняват, че общественото ѝ притежание може да повдигне въпроси за цената на експертизите.
В развития свят такива тематики са стигнали оптималната позволена обществена отвореност. Възможно е данни, оценки, разбори и прочие да се прикриват, само че това би станало заради специфичен интерес в обособен случай, законен или персонален. Принципът е да се дава гласност без запаси по въпроси, които не са предмет на засекретяване. А кои въпроси са конфиденциални и кои не са?
Любопитно е, че евентуално над 95% от въпросите, с които работят министерства, ангажирани със сигурността, измежду тях и така наречен служби, само че изключително Министерство на външните работи, въобще не са обект на засекретяване. Това са мониторинг на интернационалната среда, разбори на трендове, изключително на рецесии и спорове, оценки и прогнози, насърчаване на сюжети и оценка на вероятността те да се осъществят и така нататък
Секретните въпроси засягат агентури, технологии, връзки, ръководство, обмисляне, оперативни въпроси и така нататък Но не мониторинг, разбор и оценка на средата. Агентурата – така наречен сътрудници под прикритие, са запас на богати страни. Те са много скъпа инвестиция и България наподобява няма сходна мрежа.
Преди 30 години по време на войната в Персийския залив президентът на Съединени американски щати Джордж Буш-старши поръчва постоянно разследващи разработки, правени всекидневно от Централно разузнавателно управление на САЩ, на института РАНД и други проучвателен институции. Това изглеждаше необичайно, забелязано от Източна Европа. Но тази процедура е доста публикувана през днешния ден. Зад нея лежи история от над един век, в която даже законодателно се регламентира потреблението на обществено налични източници.
„ Публично разузнаване “
Тази наклонност, изключително в Съединени американски щати и Англия, породи и израза „ обществено разузнаване “. Тя се прибавя към друга, известна като „ разузнаване през отворени източници “ (OSINT, open source intelligence), което е еднообразно мощно развито в държавни и недържавни среди. В сходен подтекст затварянето на продукцията по въпроси на сигурността в съответните институции е бюрократичен архаизъм.
С приемането на стандарти за гласност ще се оформи пазар с конкуренция, който ще увеличи общата гражданска информираност и ангажираност. При сходно развиване на нещастията в Украйна и Израел/Газа ще се гледа с по-трезв разум, по-рефлективно и аргументирано. Което изключително поради Украйна е повече от належащо.
Ниска информираност за личните разбори и оценки на институции единствено по себе си е риск, защото основава условия за меланхолия, суматоха и накърнимост
Ниска информираност за личните разбори и оценки на институции единствено по себе си е риск, защото основава условия за меланхолия, суматоха и накърнимост към екстремистки предложения с примитивни кодове за решение на всички проблеми.
Днес още царува необяснимо прехласване по така наречен специалисти по сигурност, както ги показват от екрана, като един тип оракули на сигурността. Това са експерти, които владеят съответна експертиза, само че тя в общия случай е емпирична – имат съответна вътрешна информация, знаят по какъв начин действа някаква институция, познават процедури, незнайни на външен наблюдаващ, а в тази ситуация с престъпността, следили са дълго развиването ѝ през годините и така нататък Все значими и потребни познания. Но от страна на проверяващата публицистика, те са обект на конкуренция и в много случаи изостават.
В България сходен проблем се разви с Антикорупционния фонд , с други самостоятелни структури и с проверяващите публицисти. Извън България, във връзка нашествието на Русия в Украйна, стана известна организацията Белингкат с шеф Христо Грозев.
Но това са много радикални разновидности, в които една самостоятелна конструкция развива типичен разследващ потенциал. Подобно нещо не може да се желае и чака като предписание и стандарт. По-скоро е изключение. Освен това не всичко в такава конструкция е обществено и няма по какъв начин да бъде.
Тези два-три образеца демонстрират, че в България първо се е стигнало до изключенията – няколко положителни проверяващи публицисти, няколко НПО-та и съответните медии. А за определяне на правила и отговорности за гласност на разбори на интернационална среда въобще не се повдига въпрос. Особено неправилно е това във връзка с рисковете за сигурност, вътрешни и външни, още повече самата дума сигурност е хлъзгава и рискова.
Накратко: формалните управляващи са длъжници на жителите по отношение на публичността на своята продукция в региона на сигурността. Стандартът за секретност тегли обратно политическа гласност. Този недостиг се ускорява в подтекст на турболенции по разнородни оси, каквито светът претърпява в този момент.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Един недостиг на външната политика и политиките за сигурност на България е неналичието на обществена връзка. Никой даже не се сеща, че външната политика изисква необятна обществена информираност. А какво тъкмо значи политики за сигурност даже не е ясно на жителите.
По традиция от социализма тези области са длъжностен въпрос и се прикриват в бюрократични структури. От голям брой планове по опасности, рискова социология и оценка на опасности съм открил, че някои институции, да вземем за пример министерството на външните работи (МВнР), вършат продължаващо (континуално) наблюдаване, разбори и оценки, последвани от рекомендации за работа към останалите си сътрудници или политически управления. Горещите точки по света се следват. И нищо не се споделя обществено. Защо?
Защо всичко е толкоз засекретено
Отговорът не е като в социализма – „ секретно “, тъй като не е секретно. Ще последва люлеене на глава, намигване и чудене за какво пък нещо сходно би трябвало да е обект на връзка. Разбира се, не е наложително от позиция на правилниците на съответните институции.
Служители и на високи равнища в йерархиите избират да държат разбори и оцени за риск за себе си, може би гледат на тях като на брачна или кланова загадка
Но неналичието на такава връзка е по принцип нездравословна, приказва за бюрократично затваряне, както и за неуважение – този миг участва много мощно – към обществените взаимоотношения и разисквания.
Служители и на високи равнища в йерархиите избират да държат разбори и оцени за риск за себе си, може би гледат на тях като на брачна или кланова загадка. Или се притесняват, че общественото ѝ притежание може да повдигне въпроси за цената на експертизите.
В развития свят такива тематики са стигнали оптималната позволена обществена отвореност. Възможно е данни, оценки, разбори и прочие да се прикриват, само че това би станало заради специфичен интерес в обособен случай, законен или персонален. Принципът е да се дава гласност без запаси по въпроси, които не са предмет на засекретяване. А кои въпроси са конфиденциални и кои не са?
Любопитно е, че евентуално над 95% от въпросите, с които работят министерства, ангажирани със сигурността, измежду тях и така наречен служби, само че изключително Министерство на външните работи, въобще не са обект на засекретяване. Това са мониторинг на интернационалната среда, разбори на трендове, изключително на рецесии и спорове, оценки и прогнози, насърчаване на сюжети и оценка на вероятността те да се осъществят и така нататък
Секретните въпроси засягат агентури, технологии, връзки, ръководство, обмисляне, оперативни въпроси и така нататък Но не мониторинг, разбор и оценка на средата. Агентурата – така наречен сътрудници под прикритие, са запас на богати страни. Те са много скъпа инвестиция и България наподобява няма сходна мрежа.
Преди 30 години по време на войната в Персийския залив президентът на Съединени американски щати Джордж Буш-старши поръчва постоянно разследващи разработки, правени всекидневно от Централно разузнавателно управление на САЩ, на института РАНД и други проучвателен институции. Това изглеждаше необичайно, забелязано от Източна Европа. Но тази процедура е доста публикувана през днешния ден. Зад нея лежи история от над един век, в която даже законодателно се регламентира потреблението на обществено налични източници.
„ Публично разузнаване “
Тази наклонност, изключително в Съединени американски щати и Англия, породи и израза „ обществено разузнаване “. Тя се прибавя към друга, известна като „ разузнаване през отворени източници “ (OSINT, open source intelligence), което е еднообразно мощно развито в държавни и недържавни среди. В сходен подтекст затварянето на продукцията по въпроси на сигурността в съответните институции е бюрократичен архаизъм.
С приемането на стандарти за гласност ще се оформи пазар с конкуренция, който ще увеличи общата гражданска информираност и ангажираност. При сходно развиване на нещастията в Украйна и Израел/Газа ще се гледа с по-трезв разум, по-рефлективно и аргументирано. Което изключително поради Украйна е повече от належащо.
Ниска информираност за личните разбори и оценки на институции единствено по себе си е риск, защото основава условия за меланхолия, суматоха и накърнимост
Ниска информираност за личните разбори и оценки на институции единствено по себе си е риск, защото основава условия за меланхолия, суматоха и накърнимост към екстремистки предложения с примитивни кодове за решение на всички проблеми.
Днес още царува необяснимо прехласване по така наречен специалисти по сигурност, както ги показват от екрана, като един тип оракули на сигурността. Това са експерти, които владеят съответна експертиза, само че тя в общия случай е емпирична – имат съответна вътрешна информация, знаят по какъв начин действа някаква институция, познават процедури, незнайни на външен наблюдаващ, а в тази ситуация с престъпността, следили са дълго развиването ѝ през годините и така нататък Все значими и потребни познания. Но от страна на проверяващата публицистика, те са обект на конкуренция и в много случаи изостават.
В България сходен проблем се разви с Антикорупционния фонд , с други самостоятелни структури и с проверяващите публицисти. Извън България, във връзка нашествието на Русия в Украйна, стана известна организацията Белингкат с шеф Христо Грозев.
Но това са много радикални разновидности, в които една самостоятелна конструкция развива типичен разследващ потенциал. Подобно нещо не може да се желае и чака като предписание и стандарт. По-скоро е изключение. Освен това не всичко в такава конструкция е обществено и няма по какъв начин да бъде.
Тези два-три образеца демонстрират, че в България първо се е стигнало до изключенията – няколко положителни проверяващи публицисти, няколко НПО-та и съответните медии. А за определяне на правила и отговорности за гласност на разбори на интернационална среда въобще не се повдига въпрос. Особено неправилно е това във връзка с рисковете за сигурност, вътрешни и външни, още повече самата дума сигурност е хлъзгава и рискова.
Накратко: формалните управляващи са длъжници на жителите по отношение на публичността на своята продукция в региона на сигурността. Стандартът за секретност тегли обратно политическа гласност. Този недостиг се ускорява в подтекст на турболенции по разнородни оси, каквито светът претърпява в този момент.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ