Михаил Шчетинин е педагог-новатор създал училище от нов тип, в

Михаил Шчетинин е педагог-новатор основал учебно заведение от нов вид, в което отношението към децата е като отношение към възрастен; в което децата сами проектират, построяват и ремонтират постройката на учебното заведение си; в което уроците се " учат " в групи, формирани от разнообразни по възраст ученици; в което сложните материи се редуват по характерен метод с игри, разходки, танци, труд или пеене. Училище, в което децата от 1-ви до 8-ми клас до едно вървят на драго сърце. Училище, чиито ученици са по едно и също време най-хубавите по математика и по баскетбол, по литературно съчинение и пеене. Училище, каквото множеството любящи родители търсят за своите деца. За към три години Шчетинин и неговите възпитаници съумяват да реализират изумителни университетски резултати. Но те не са добре пристигнали за тогавашната комунистическа власт - учебното заведение затваря порти, а методологията на Шчетинин е неразрешена. Но не и забравена. В своята книга " Да обхванеш необятното. Записки на педагога " той написа за пътя на измененията, размишлява върху същината на учителската специалност и дава ярки образци за изгодите от другия метод и образование, които ползва. Следващият текст на Михаил Шчетинин е част от впечатляващата му книга, а ние го споделяме с помощта на превода на Павел Лазаров и уеб страницата probujdane.com.

Учителската задача

Неведнъж съм се питал каква е повода грамотни, добре познаващи предметите си учители, да не могат да работят добре с децата. Такива сътрудници влизат в час, поправят неточности и пропуски, оказват помощ на децата в работата им, само че на другия ден се сблъскват още веднъж със същите проблеми. Започват да нервничат, изпускат се, крещят; оказват помощ и поучават още веднъж, само че тази картина се повтаря ли повтаря. Такива педагози са същинско изтезание за тях самите и за всички останали в учебното заведение.

Ето какво беше написал на страниците на в. " Комсомолская истина " един млад преподавател, по отношение на правото си да бъде натурален в час: " Възможно е. Понякога преминавам границата и в моя речник се промъкват и не напълно училищен думички, само че в детската публика от време на време в действителност се постанова да бъдеш смешник … В час, както и в живота, би трябвало да бъдеш откровен и жив… ". Така е! Но на първо място би трябвало да се погрижиш да има какво да изразиш откровено, естествено и живо. Ако моят сътрудник имаше по-чувствителна душа, той по-рядко щеше да " минава оттатък границата " и нямаше да позволява по този начин елементарно " неучителските " думички в речника си.

Казваме, че животът е битка и че педагогът е този, който вкарва детето в живота, затова педагогът вкарва детето в битката. Основният въпрос тук е " В битка с какво и против кого? ". Ако педагогът няма ясна визия за това, няма да го спасят нито интензивността му, нито неподправеността му. Ако си преподавател,  разполагащ с подобаващи принадлежности, да направиш урока си забавен е наложително. Отличното познаване на материята е също наложително, само че не и задоволително. Ще рече че да познаваш отлично материята си и да правиш уроците си забавни, не стига, с цел да бъдеш добър възпитател. Без познания и майсторство не трябва даже да пристъпваш учебния предел! (Неграмотните учители - за жалост има и такива - въобще не ги преглеждаме!) Дори и да водиш добре часовете си, в случай че страниш от живота, в случай че битката за преустройството на живота и света ти е непозната, това значи, че изпълняваш неприятно учителския си дълг да извайваш личността на ученика.  

Смисълът на живота

Ти си мой възпитаник, аз съм твой преподавател, хайде да помислим дружно за какво сме се родили ние с теб, за какво живеем на тази земя, за какво сме се срещнали аз и ти.

Много е значимо първо да намерим отговорите на тези въпроси за самите себе си. Чак по-късно можем да си позволим да ги обясняваме блестящо и аргументирано на децата. Но за проясняването на картината на живота, за намирането на нашата роля в нея са нужни не общи приказки, ами изстрадани, идващи от сърцето думи. Ние към момента сме в търсене на тези думи и на тези отговори. Осмисляме всичко в близост, напъваме паметта си, вглеждаме се в орисите на тези, които не са измежду нас. Търсим ги в дърветата и цветята, в морето, в звездите и в птиците. В поезията. Да, в поезията на живота! С достигането до нейните дълбини и до нейната истина, започваме да разбираме себе си и другите. Започваме също да разбираме какво се крие зад думите че " нищо на земята не минава безследно ". И идва изгарящото възприятие за неразривната ти съгласуваност с всичко съществуващо на земята: в случай че настъпиш цвете или счупиш стръкче, ще усетиш по какъв начин губиш нещо вътре в душата си; породената другиму болежка, приемаш като удар към самия себе си. В живота е обвързвано ВСИЧКО! Докосването ти до едно нещо се отразява незабавно на друго. Учителю, дано отношението ни към природата и към другите да бъде както като към частици от цялото, като към равностойни елементи на вечността! Помни, учителю, упътването на Гьоте: " При проучването на природата вие сте длъжни, да възприемате постоянно единичното като всеобщо! Няма нищо вътре, няма нищо вън, тъй като това, което е вътре, това е и вън. Така че схващайте неотложно тази Света загадка. ”

Който се замисля над смисъла на живота, който не се уморява да си задава въпросите " какво съм аз? ", " каква е задачата ми тук? ", той рано или късно стартира да схваща, че егоистът, който живее само за себе си, убива своето аз. Психиката на един лакомец е окончателно изумена от страхове и настървение, които унищожават необратимо физическото, умственото и духовно здраве. Само този, който живее за хората, който им отдава най-хубавото от себе си, който се стреми да утвърждава положителното и хубостта в живота, познава същинското човешко благополучие. В това е мъдрата диалектика на връзките между наше и мое.

Стабилните експерти

Случи ми се да вземам участие в полемика по тематиката " Какъв би трябвало да бъде учителят през днешния ден ". Развълнува ме позицията на един прочут критик, който развълнуван от полемиката, буйно доказваше, че в учебното заведение трябвало да има избран % педагози-новатори и избран % просто " постоянни експерти " – такива, които били способни да дадат " нужния най-малко познания ". " Слезте на земята - призоваваше той. – Ако назначите три милиона гениални новатори в учебните заведения, те по този начин ще ги преобърнат, че няма да можете да им съберете краищата … Най-добре е изначало да помислете, на какъв % от учениците, съгласно природата им, е необходим учител-новатор, и на какъв просто здрав експерт … "

Отдавна съм забелязал, че обичат да разделят децата на " мощни " и " слаби " тези хора, които по предписание са " инцидентни " в учебното заведение. Техният блян е учебното заведение без деца с тяхната живост, неуморимост, неповторимост. Веднъж слушах, по какъв начин една учителка, след нападки по адрес на нямащите слух, хвалеше един възпитаник: „ Той е положително момче, доста рядко ще се възпротиви. Седи си спокойно в час и си мълчи… ”. Тази учителка е един „ постоянен експерт ”, познаващ своя предмет. В нейните часове е тишина … Гробна. Повечето деца знаят учебника " от - до ". Обича, както сама си признава, да " вселява боязън ". Тя има отработен с годините боеприпас за психически напън, или по-скоро принуда. Тя слуша само себе си и се любува на властта си. Не понася възражения и не ще се потруди в никакъв случай да се настрои на някаква друга вълна. " Най-важното е да ме схващат. Това е основното. " Инспекторите я сочат за образец: " Работяга… Звезди от небето не смъква, само че от работата си схваща, по тази причина и децата й са с добър триумф ". А предметът й се удаваше мъчно на учениците, тъй като не обичаха тази, която го преподаваше. Чувството на неприязън към наставника неизбежно се отразява на отношението към неговия предмет. А в случай че този предмет го учат не един ден, ами с години? А в случай че благосклонност не провокира нито един преподавател? Не е мъчно да си представим следствията от такова образование. Познанието - това е на първо място другарство на учителя и ученика и на учениците посред им. Стремежът за другарство заема доста, от време на време водещо, място измежду претекстовете за взаимна практическа активност. Удовлетворяването на тази нужда е обвързвано с възприятието на наслада. 

Живителният извор на мъдростта

За какво продуктивно другарство може да става въпрос, в случай че за учителя добър възпитаник е този, който „ не гъква ”? Насилствено натиканите познания са един мъртъв товар. Те в никакъв случай няма да станат живителния извор на мъдростта. " За външния порядък, за външно положителните обноски, за показната дресировка е нужна само твърда ръка и многочислени забрани - написа Януш Корчак. - Колкото по-оскъдно е духовното равнище на „ педагога ”, колкото по-безцветен е нравствения му образ, толкоз по-голяма е грижата за личните му покой и улеснения, толкоз повече са възбраните и заповедите, подбудени от подправената грижа за детето ". Едва ли ще желаяме да натрапим подобен " експерт " на нашите деца. А той към момента не е необичайност в учебно заведение. Не е необичайност, тъй като неговата активност се прави оценка единствено по равнището на познания на учениците. На мнение съм, че има случаи, в които самата същина на учението е разбрана неверно в учителските среди. Признавайки, че основния труд на ученика е ученето, ние не го учим на този труд, ами се грижим единствено за това да му дадем несъмнено количество познания по главните науки. Придобиването на познания обаче не е самоцел, а средство. Или с други думи, то е едно от значимите средства в образованието и развиването на личността наред с трудовото, физическото и естетическото образование.

Връщайки са на въпроса какви качества би трябвало да има учителят, ето едно от главните - честността. " Да живееш почтено - споделя Толстой, - това е да се дърпаш, да се луташ, да грешиш, да започваш и да зарязваш, и още веднъж да започваш, и още веднъж да зарежеш, и постоянно да се бориш и да се луташ. " Това е! Вечно да се бориш и да се луташ е нашата учителска орис. Противопоказни са всякаква отстъпчивост или блаженство. Ако ние вложим грижата за детето, грижата за развиването на неговите духовни и физически заложби, в основата на всичките си педагогичен постройки. Ако ние имаме вяра на ученика при всевъзможни, даже безнадеждни, условия, ще успеем да го водим по пътя към триумфа. Ако бъдем почтени пред своя народ. Ако всяка стъпка, дума, деяние, мироглед, усмивка, съобразяваме с задачата на възпитанието.

Ако се ръководим от нея в нашата взаимна (заедно с ученика) активност, нашият педагогичен гений не ще пресъхне, а в противен случай, ще укрепва и ще се усъвършенства непрекъснато. И внезапно ще ни осени онази изумително елементарна, само че извънредно значима истина, че с цел да си ловък лидер, би трябвало първо да си повел себе си неуморно по своя път към личните си " върхове ".

 Децата са основните ни съратници в работата над всяко човешко аз, в това число над това на самия възпитател. Те не са ученици, те са сподвижници. Аз съм за разговор с децата като с равни. Аз съм за издигане на престижа на положителното и на достойнството, без значение от длъжностите и формалното обучение. Целият ми педагогичен живот ме е убеждавал неведнъж, че бързото и стремглаво израстване на колектива е допустимо единствено при демократични връзки. И че компликациите могат да се трансфорат в благоприятен стимулатор на растежа, когато търсенето на пътищата за превъзмогването им е взаимна грижа. Колективът стартира с фантазията, със значимата за всекиго  цел, в която всеки разпознава своя персонален интерес или потребност. Най-краткият път до моето, до личното, преминава наложително през осъзнаването на нашето. През откровеното почитание към другите.

* Със съкращения от probujdane.com
Снимки: galaxiengesundheitsrat.de, 1000petals.wordpress.com
Картина: Die Dorfschule von 1848, Albert Anker