Малцина са публицистите и писателите в българската история, чието влияние

Малцина са журналистите и писателите в българската история, чието въздействие върху публичното мнение е толкоз мощно, колкото на Захарий Стоянов. Безспорно неговото най-голямо и популярно произведение е. Първият от трите тома на огромния труд е оповестен преди 140 години – на 22 януари 1884-та, затвърждавайки създателя като едно от мощните пера на литературния фронт по това време.

Почти век и половина по-късно излизат и новите първокласни издания на трите тома със знака на издателство „ Кръг “. Стилното и съвременно оформление е на Бояна Павлова.

„ Записки по българските въстания “ са скъп документ за нашето минало, учебник по жанр, само че и урок за това по какъв начин се гради национално съзнание на един народ, току поемащ по пътя на независима и правова страна. Това епично произведение повече от всеки път би трябвало да се чете през днешния ден, тъй като индиректно задава въпроса на читателите си от всички генерации: „ Къде сме и накъде отиваме? “

* * *
Снимка " Кръг "

Из " Записки по българските въстания " на Захарий Стоянов
Предисловие
Пловдив, 22 януари 1884 година

Всеки народ има своето минало, което се учи стара­телно от потомството. Ако човек се завземе да написа историята на българския народ от неговото подпадание под турското робство до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските въстания, най-вече Априлското (1876 г.), посредством които ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството. Какъв е бил обаче характерът на тия въстания, кой ги е тях управлявал, били ли са те чисто национални придвижвания, или плод на вънкашни някои побужде­ния – това, доколкото ни е известно, още от никого не е несъмнено с подобающата акуратност и за мнозина съставлява дълбока загадка. Според едни българските въстания били приготвени от сътрудниците на панславистическите комитети; съгласно други тия, българите, като кротичък и земледелчески народ никакво въстание не били в състоя­ние да провеждат и без причина се нападнали от баши­бозушките тайфи. Най-после съгласно трети и четвърти няколко несмислени младежи се събрали без смисъла на народа и се пробвали принудително да го възбунтуват про­тив волята му... Разбира се, че създателите на тия лъжовни източници, множеството чужденци и върли врагове на бъл­гарския народ, съзнателно и със злонамерения цели крият същинските аргументи на нашите национални придвижвания. Още по-лошаво е и това, че мнозина наши държавници и дипло­мати, които трябваше да бъдат признателни на първо време на българските въстания, усърдно се мъчат да обтег­нат булото на мрака върху тия национални драгоценности. Напротив, днешната наша независимост има безбройно число мъченици – герои, българи, наши братя, които са остави­ли костите си из далечните азиатски затвори, умрели са от пердах и страдания по пътищата в тежки синджири, предали са душа по бесилниците, изложени на поругания и оскверне­ния, посягали са сами на живота си, брат брата е убивал, татко чедото си, и назад. Ние имаме герои, наша народ­на горделивост, като Л. Каравелов, Левски, Хаджи Димитър, Караджата, Ботев, Бенковски, Волов, Каблешков и други много; само че на малко на брой са тия известни, на малко от тях се знае где почива священият прахуляк, нищо не е направено, с цел да се увековечи тяхната памят, когато отечеството им, за което са станали жертва, свободно е през днешния ден.

За да не ме набедят за корав парещ поддръжник на българ­ските въстания, аз бързам да се призная, че изцяло съзна­вам дружно с всички слабата страна на тия наши въстания, зная, че в случай че ги прегледа човек със строго критическо око, ще ги откри множеството театрални, непрактически и необ­мислени съществено, само че кой е крив в това? Казах, че тия са най-блестящата страница от новата ни история, не при­тежаваме друго по-славно минало, което да ни характери­зира като народ. Освен това има друго по-важно обстоя­телство, което не би трябвало да изпущаме, когато приказваме за чисти национални придвижвания, за задачата и желанието на от­делни персони. Хората обръщат най-голямо внимание не на следствията, които са очаквали от това и това пред­приятие, захванато от мнозина или от едного деятеля, само че от святата цел и благородните побуждения, от която са се управлявали деятелите. За нас това е значимо. Ние можем да наброим мнозина герои, които са посягали на живота си, както споделих, които са убивали рожби и дами, които са жерт­вали благо и драго за известна цел и концепция. Каква е била тая цел и концепция? – Освобождението на България отдолу под турското робство. Това е за нас задоволително. „ Тия, бунтовниците, бяха луди и неразбрани глави, нехранимайковци “ и прочие – викат някои наши благоразумни братя. Да, само че тия бяха почтени и непорочни като ангели, идеални, каквито Българя надали ще да роди към този момент втори такива, сходни на тях. Освен това ние молим тия благоразумни поклонници на разсъдъка да ни датират най-малко едно дребнаво събитие из техния об­ществен живот (чорбаджийски, търговски и учен), който да носи малко-много темперамент на пожертвование, на геро­изъм и прочие Признаваме, че тяхна благосклонност са били практич­ни хора, знаели са каймета на своята душа, трудили са се непрекъснато да има какво да оставят на рожби и унуки, били са положителни християни; само че всичко това се е въртяло все към личните вътрешности, с някои дребни изключения. Съвсем си няма мястото да упрекваме нашите деятели по въста­нието. Ако те не можаха да извършат нещо по-сериозно, по тази причина отново самият български народ е виноват, тъй като не е бил заслужен да се възползва от случая, не било пристигнало още това време, с цел да оцени и той свободата. Мнозина ще да ни възразят може би, че следователно не трябвало да се при­готовлява никакво въстание; трябвало да се чака да блесне „ просвещението “. На тоя въпрос ние ще да отговорим, че не са единствено нашите деятели по въстанието, които са били заблудени от своя безподобен национализъм, да не можат да видят по-надалеч. Накъдето и да се обърне човек, от ми­налото на другите нации се вижда, че и тие са имали сво­ите Левски, Бенковски и прочие, които са си фантазирали, че с едно махвание ще да можат да съкрушат тиранина. Хора като Наполеона, който е тиранизирал цяла Европа, който е заповядал на няколко свои събратя монарси, при всичко че не наподобява на Левски и Бенковски, не влезе ли във Франция да завладява царство с 30 – 40 души пиени вагабонти? Тога­ва що остава на нашите бунтовници, които не са чели ни Mémorial de Sainte Hélène, нито пък са писали Manuel d’Artillerie и Etudes sur le passé et l’avenir d’artillerie? Кромуел е споделил ве­лика истина, че в огромните преврати най-далеч отивали ония, които не са знаели накъде ще вървят от на първо време. Хора, които нямат избран проект авансово, тъкмо и ясно, които са живи органи, отдадени всецяло на събити­ята, не зависи от тях самите да вземат връх и да преодо­леят над трудностите.

И по този начин, нашите въстания заслужват да се опишат и изучат дружно с всичките свои по-известни герои, за коя­то цел и се завзех, с цел да направя начало. Най-много се зани­мах с Панагюрското въстание освен за това, че за него имам най-точни сведения; само че и по тая още причина, че в него взе най-голямо присъединяване народът и че неговите апос­толи уредници Волов, Бенковски, Икономов и Каблеш­ков се самоубиха, нещо, което не стана ни в един от оста­налите окръзи. Онова, което приказвам за Панагюрския окръг в приготовленията, може да се приспособи и за другите окръзи, несъмнено, в по-ограничени размери. Старах се да бъда прецизен и правилен в рамките на действителността, без ни минимум пресилване на тоя или на оня факт. Не се управлявах от никакви престижи и правила: свя­тата истина ми бе знамето. По тая причина точно ха­рактеристиката на мнозина мои герои и някои картини, копирани от действителността, излизат малко груби, да не кажа, и отвратителни, за което пък аз не съм виноват, а българският живот, че е основал сходни подиуми и видове. Не се пробвах ни минимум да облагородявам и претънча­вам тия събития, тъй като следователно, в случай че на мястото на Ворча челник и на Иван Арабаджията турех влюбени скелети, глупави либовници и педанти-учени, които да ох­кат, ахкат и да цитират в диалозите си Гетя и Хайне – то книгата ми не щеше да има български отпечатък, при всичко че е написана на нашенски язик. Зная средствата за това облагородявание, само че не желаех да се възползвам.

Ще виждат читателите, че сред моите герои не попадат прекомерно нагъсто ни учени глави, ни тежки тър­говци, нито пък авторитетни богаташи, а елементарни и обикно­вени хорица, все от долня ръка. Не попадат те точно по тази причина, тъй като делото, което разказвам, е непознато за тях. Наистина, че през днешния ден, когато няма към този момент бесилка, Диарбекир и башибозушки ятаган релативно ония, които са патри­оти, когато е време на похвала, ни един истински родолюбец не може да си отвори устата да каже своите заслуги пред днешните незвани патриоти, че тия създали това и това. Не ги слушайте. Може би и тия да са заслужили нещо кой с някой махзар, кой с безапелационното си хитро слово пред пашата, кой с патриотически стиховце и пр.; само че не забравяйте, че аз пиша за такива хора, зад тила на които са се криели първите на пета и десета степен. От моите герои, същински патриоти, малко са останали през днешния ден живи, с цел да види потомството що ще каже родолюбец. Днес не е ера за национализъм, а за гечинмек. Както в турско време, по този начин и в този момент аз не можа наброи до пет души хора от горня ръка, учени и богати, които да са си издигнали гласа нависоко, да са повели простите смъртни и да са споделили: „ Аз съм подобен и онакъв, аз мисля по този начин “... Зная нещо по-ло­шаво за тоя жанр високи и учени хора, помня стотина фак­тове за техните каузи и държание било при турците, или в този момент, само че в случай че задълбоча, в случай че туря тия фактове на върволи­ца, ще да накарам мнозина с милозливи и благородни сърца да си прехапят язика.

Признавам се, че до доста събития се коснах прекомерно незадълбочено, голям брой обстоятелства останаха непояснени и неразучени, само че всичките тия погрешки аз можех да залича единствено тогава, в случай че персонално отидех на мястото да ги изпитам и ревизира. За тая цел не жалих ни труд, ни неу­добства; само че едно единствено значимо събитие, което не за­висеше от мене, ме побърка. Тук аз приказвам за материални­те средства, без които е невероятно. Отнесох се няколко пъти до българското княжеско държавно управление, което ми отхвърли категорически без претекстове и пояснения. В същото това време, когато на моето прошение се пишеше в Ми­нистерския съвет негативна резолюция, господа мини­стрите решаваха с горделивост на лицето да се провиснал от националното богатство следующите суми: на хаджи Мехме­дали 3000 лв. на годината пенсия; на един немски келнер, да се направи къща – 17 000 лв. (наши пари 85 000 гроша); на съветските офицери Лесовой, Логвенов, Ползиков и Молсолов – 42 000 лв. (наши пари 210 000 гроша). На хаджи Мех­медали се отпуснаха пари, че във време на башибоука сто­ял кротичък, т.е. не клал и не бесил, а единствено подклаждал огъня отстрана; а на съветските молодци за тая им заслуга, че във време на преврата, когато на сеизина Ернрота би позави­дели и еничер-агалар`ъ, тяхна благосклонност, с камчиците в ръка, демонстрираха гореща честност в изравянието на гроба, в който се погреби България за няколко години... Както виждате, читателю, патриотизмът е бошлаф; той е съществувал единствено при турското господство, а през днешния ден е невероятно да се направи разлика сред родолюбеца и шпионина; палма­та на шампионата се подава на тоя последния... Луди глави са били ония, които са спущали патрона в мозъка си за щастието на другите. Какво подвеждане! Нека ги под­ритват през днешния ден по улиците, с цел да им доде мозъкът в главата... Опитах се да си доставя нужните сведения посредством прияте­ли и познайници, само че и тук ударих на камък, ще да удари и всеки един, който последва моя образец. Ни един от тия последните не посрещнах да огледа на работата обек­тивно, от обща точка. Всичките захващат единообразно: „ Когато аз получих уведомление, когато пламна в гърдите ми националната искра “ – и прочие За едно „ аз “ множеството от нашите хора (въстаници) са подготвени да скрият и претълкуват най- значимите обстоятелства, изключително в случай че тяхна благосклонност са малко-мно­го развити, учители да вземем за пример, свещеници или пък обикно­вени хора с искания. До стотина писма владея аз от всякакви лица, в които се назовавам родолюбец, поборник и прочие, а всичко това не е за друго за нищо, с изключение на да споме­на имената на тия хора. Ето за какво аз поучавам бъдещите фенове на българските нови придвижвания, когато събират сведения, да избират простите и безкнижовни хора, които са най-верните и добросъвестни източници. Пази боже, да потърсиш сведения от родителите и сродници­те на някой от по-забележителните починали деятели по въстанието: щом ги попиташ за предишното на починалия, бистри сълзи рукват от очите им – сълзи спекулативни и лицемерни, несъмнено, – по този начин щото човек би трябвало да има изключително самообладание. За да подигнат в очите на народа своята родственик или наследник, и тия се впущат от време на време да пое­тизират неговите каузи. Намерих и такива оригинали, ко­ито да имат на ръцете си скъпи документи по националните ни работи. „ Не ги даваме – отговаряха тия. – Нека ни стоят да ги предаваме на синове и унуки! “ Особено първата част на книгата ми е малко еднообразна, тъй като няма в нея прекомерно трескави героичен подвиги – въртение на ножове и пукание на пушки. Но с втората част аз ще задоволя читателите. Много ненужни второстепенни и третостепенни обстоятелства и детайлности откриха място в книгата ми. Много изхвърлих, само че и значително оставих, защо­то, като не се поставям в състояние да направя непоколебим анализ сред нужното и ненужното – посрамвам ги пред очите на безпристрастния четец, който да ги проучва. Онова, което е от най-малка значимост на заинтересувания очеви­дец, може би да съставлява скъпоценност за другиго.

Мнозина другари ме поучаваха да бъда къс, да се не разстилам по-надалеч от обстоятелствата и границите на съ­битията, само че аз помислих, че не пиша ни доклад, ни ста­тистически данни. Освен това зная усета на множеството от нашата аудитория, че сухите и безцветни фактове, на­шарени с дати и числа, не притеглят твърди читатели, а единствено кабинетни фенове, за които аз не пиша. Защо ми е мене, когато не се подсмея, гдето би трябвало, когато не удостоя най-малко с един взор истинския индивид, смелия поборник, предателя и прочие, нещо, което не ще може да на­прави оня, който не е бил свидетел? Нашите малоразвити читатели не са още в положение да се задоволяват единствено с голи фактове, на които са приучени единствено американците и англичаните, за което свидетелства и самата им жур­налистика – от дълго време освободена от доктринерството и полемиката. Немислимо е да търсят читателите от нас, съвременниците, строга обективност и хладнокръ­вие. Ако Кондорсе приказва, че безпристрастна история на един народ може да напише единствено незаинтересуваният чуж­денец, то тая истина може да се приспособи най-добре на нашите разказвачи, които освен че са били заинтересу­вани, освен че страдат от патриотически трендове, само че са изяли още и по стотина тояги за своите действия и убеждения. Възможно ли е от сходни хора да желаеме хлад­нокръвие? Освен това недейте не помни, драги читателю, времето и събитията (1881 – 1883 г.), в която е пи­сана актуалната книга. Най-много наруших аз всевъзможни благоприличия и правила, когато разказвам делата на гнус­ния предател; а като дойда в Батак, Перущица и прочие, ко­гато ви въведа в окървавените храмове на тия две исто­рически селца, там не искайте към този момент от разказвача никаква сметка. Думите: нечестивец, вандал, звяр, кръвопиец и прочие, които не звънтят прекомерно удобно и на моето ухо, несъзнателно се изтърваха отдолу под перото ми. Впрочем уповавам се, че ще да получа амнистия за тая неучтивост, тъй като голям брой условия има да ме извинят.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.