Любовта го свързва с известната писателка Фани Попова-Мутафова. Роден в

Любовта го свързва с известната писателка Фани Попова-Мутафова. Роден в Севлиево, Чавдар Мутафов следва машинно инженерство и архитектура в Мюнхен. Работи като проектант, живописен критик, редактор. Печата литературни творби и публикации в сп. " Везни " и " Златорог ", редактира литературните седмичници " Изток " и " Стрелец ". Автор е на художествени есета и литературна рецензия, на доста разкази и на модернистичния разказ " Дилетант. Декоративен разказ " (1926). 

За нашенското изкуство, с сериозни думи в публикация от 1927 година

(1889 ~ 1954)

Банално изкуство 

Едва ли има друга страна като нашата, гдето изкуството и животът по този начин ревниво отбягват това, което става всеки ден. Този боязън от елементарното е като че ли елементарният боязън на парвенюто, който не желае да стане подобен, какъвто е - и нашата реалност обезверено търси изключителното, ламентирайки до безкрайност своя единствен укор за мъртвилото в нашето изкуство. Има, в действителност, някаква хумористична безнадеждност в тази жадност за значимост, за необикновеност, за търсене нови и непознати пътища, които по знамение се връщат в себе си - и тогава играта стартира постоянно още веднъж: бедна игра на живот и изкуство, в която страхът от баналното става само прост. 

Може би животът ни още не е задоволително цялостен, с цел да бъде изцяло банален; може би изкуството ни е още прекомерно незадоволително, с цел да го попълни, осмисли, познае: то едвам срича в него, забравящо постоянно урока си - и пресилената му значимост наподобява най-после единственият израз на неговата уязвимост, - печален чоп за всяко наивно творчество. Уви! Нашето изкуство е в действителност прекомерно изкуствено, с цел да не бъде още същинско - и може би едничкото му връщане в живота ще би трябвало да бъде през това, което става всеки ден: през баналното. 

Банално изкуство! - дано тази дума не плаши никого, защото тя е многостранна, както и самият живот. Има неща, които са естествени единствено през своята простащина, които един тип се пречистят, опростяват, стават познати; други пък одобряват очевидността на нужното, освободени от непотребната си прециозност, придирчивост, с цел да бъдат само прецизни; най-после самото изкуство става друго, минало през парадокса на личната си ежедневност: то става изкуство на баналността: 

- На нещата, които се схващат сами по себе си, на елементарните диалози, на случките с всекиго, който може да бъде всеки други. Да долови присъщото: жеста на служащия, който борави със сечивата както с ръцете си, опитния и неопределен взор на вехтошаря, който прави оценка автоматично; позата на гладния, който яде; бруталния израз на лицата на спящите. Има минути, когато животът като че ли се оголва, с т а в а й к и  неопределен, апатичен, ужасно празен - и въпреки всичко напълно обикновен; като диалозите за времето, събиранията на тълпите, пътуванията в трена, оглежданията в огледалото. И тогава дохожда това, което постоянно знаем и което не знаем, че е постоянно същото: самата простащина! - но този път друга: тъй като е към този момент изкуство. 

Изкуството да не бъде никакво: да бъде единствено просто. - Но да бъде просто и по едно и също време умно, рафинирано, културно - една опция, като всяка друга, но една същинска опция: да изравнява. Изкуството, което изравнява всички, с цел да ги направи само хора, развенчавайки всяка изключителност, както и своята лична, - с цел да направи действителността единствено идентична, ежедневна, естествена - обикновено изкуство, за какво не? - което всеки би намерил в себе си; изкуство, което би премахнало въображаемата граница сред личността на художника и безличието на публиката; изкуство, което унифицира, което най-после единствено се трансформира в живот; тривиално като него, безразлично като случая, неизбежно като съседа ни. 

Чак тогава би могла да бъда разбрана тайната на мнозина съвременни художници, на първо време на Томас Теодор Хайне. На времето неговите карикатури в Симидицисимус дълго будеха неразбиране с дървения си рисунък, с отегчителната си почтеност, с онази неподвижна и тъпа остроумие, която ги правеше така идентични с живота и така банални. И може би единствено тяхната брутална ядливост ги избави от участта да бъдат отречени, но художникът остана пореден: всяка година, в изложбата на Новия Сецесион, в Мюнхен, той постоянно излага своите безсмислени пейзажи и мъртви природи - обезверено несръчни, отегчително шаблонни, наподобяващи усърдната некадърност на старите моми - и ужасно действителни като живота им. 

Ала Томас Теодор Хайне е въпреки всичко прекомерно огромен естет, прекомерно перверсиран - нравствен благородник, който от досада си разрешава жестоки смешки с публиката. В неговите рисунки наднича отвред острото му око и отровният му разум: те са още доста персонални, с цел да не бъдат напълно елементарни - и трябваше да мине цяло едно потомство, с цел да пристигна най-накрая последната консеквенция: Георг Грос, майсторът на гениалната простащина. 

- Художникът на всекидневното в дословния смисъл на думата - нито карикатурист, нито илюстратор - озлобен като дете, доверчив като влъхва, но грубо безразличен; по едно и също време безполезен, безсърдечен и инцидентен: като улицата, като трамвайната злополука, като суматохата на тълпите. В неговите рисунки има таман някаква неизбежна случайност, - един по-висш закон за елементарното, което поразява занапред със своята нагледност, което ни намира постоянно неподготвени за нищожността му, което ни обезоръжава ненадейно със скучния си смут. Ала това нормално приказва всичките наречия на улицата, на кафето, на салоните, носи всичкия беззащитен цинизъм на човешката машина, оголена и развалена зад всеки череп: скотството на парвенюто, идиотската благост на инвалида, безсрамната автоматичност на проститутката, - неща, за които даже не се мисли и които са всеки път към нас, в нас, неизбежни и безконечни като живота и идентични с ужаса на неговата простащина. 

- И може би едвам така става понятно изкуството на новото време - или, може би, самото ново време? - една нова реалност, гдето нещата, оголени в тяхната нагледност, добиват жестоката нужда да бъдат изкуство.

1927 година

Снимка: Geni