Кисинджър: Липсата на държавници остави управлението на света в ръцете на популисти и технократи
Липсата на мощни водачи в актуалния свят става явна тъкмо сега, когато човечеството има най-голяма потребност от тях. Точно по този начин вижда обстановката американският посланик и някогашен държавен секретар на Съединени американски щати Хенри Кисинджър, който предизвестява, че последствията може да слагат на карта цялата цивилизация, акцентират в редакцията на американското издание The Wall Street Journal .
Агенция " Фокус “ показва превод на публикацията без редакторска интервенция и с уточнението, че тя отразява само гледната точка на създателя й.
Дали качеството на международното водачество понижава тъкмо когато потребността на човечеството от от такова е станала по-належаща от всеки път? Както научих по време на дълъг обяд този месец, Хенри Кисинджър счита, че нещата стоят тъкмо по този начин и се тревожи, че вследствие на това цивилизацията може да бъде застрашена.
Безпокойството идва естествено за Кисинджър. Първата му книга " Възстановен свят “ (A World Restored, 1957 г.) излага някои съществени хрумвания, които преобладават в мисленето му и до през днешния ден. Кисинджър има вяра, че единствено шепа хора във всеки един миг схващат комплицираната архитектура на един жизнерадостен международен ред и че още по-малък брой имат лидерските способности, нужни за основаване, отбрана или реформиране на деликатната интернационална рамка, която прави даже отчасти вероятен мира.
Още по-лошо, за един ефикасен водач не е задоволително да схваща интернационалната система. Кисинджър има вяра, че има голяма бездна сред типа свят, който жителите на всяка страна желаят да видят, и типа свят, който е фактически вероятен. Светът не може да бъде толкоз китайскоцентричен, колкото китайското публично мнение желае да бъде, толкоз либерален или безсънен, колкото биха желали доста американци, толкоз ислямски, колкото доста мюсюлмани биха желали, толкоз радушен към проблемите на развиването, както желаят някои африкански и латиноамерикански страни...
Великите водачи би трябвало да преодолеят пропастта сред публичното мнение в личните си страни и компромисите, неделими от интернационалната дипломация. Те би трябвало да виждат света задоволително ясно, с цел да схванат какво е допустимо и стабилно, и би трябвало да могат да убедят своите съграждани да одобряват резултати, които неизбежно постоянно са разочароващи. Парадоксално, тази задача постоянно е по-трудна в могъща страна като Америка, която постоянно има опция да получи огромна част от това, което желае от света. Малките и слаби страни схващат нуждата от компромис; великите и могъщи постоянно си мислят, че могат да имат всичко.
Този тип водачество включва рядка композиция от интелектуални качества, задълбочено обучение и един тип интуитивно схващане на политиката, обещано на малко на брой. Най-новата книга на Кисинджър, " Лидерство: Шест проучвания на международната тактика “, откроява шестима водачи (Конрад Аденауер от Германия, Шарл дьо Гол от Франция, Ричард Никсън от Съединени американски щати, Ануар Садат от Египет, Маргарет Тачър от Англия и Лий Куан Ю от Сингапур), които са постигнали страхотни неща у нас и в чужбина. Но книгата гледа напред, а не обратно. Както Кисинджър акцентира по време на нашия обяд, той се притеснява, че изключителните условия, които разрешиха на тези водачи да се появят, може би изчезват.
Шестимата водачи, разказани от Кисинджър, са родени отвън обществения хайлайф. Те са деца от междинната класа, от елементарни фамилии. Това минало им дава опция да схванат по какъв начин техните съграждани виждат света. Приети в меритократични просветителни институции, те получават дисциплинирано и взискателно обучение, което ги приготви психически, интелектуално и културно да работят дейно на най-високите равнища на националната и интернационалната сцена.
Въпрос, който тревожи Кисинджър, е дали тази верига се разпада – дали елитните институции към този момент не оферират тази суровост и дисциплинираност и дали културата на " дълбока просветеност “, както той я назовава, е ерозирала до точката, в която обществото към този момент няма нужната мъдрост, с цел да приготви новите генерации за водачество.
Тук не става дума единствено за колежански преподаватели, които деградират образованието, или за повърхностни леви идеолози, които прокарват комплицирани и фини хрумвания в университетското преподаване. Става въпрос за това дали дълбочината и строгостта на класическата просвета могат да устоят на предизвикването на по-визуалната просвета и по-кратките шпации на внимание, насърчавани от електронните медии.
Сега, на прага на 100-годишнината си, Кисинджър е размишлявал върху проблемите на водачеството по-дълго, в сравнение с продължава животът на множеството американци. Когато той навлиза в публичния живот през 60-те години на предишния век, остарелият хайлайф към момента господства в региона на американската външна политика. Но старите брамини като Ачесони, Бънди и Алсопс, които донесоха на Америка както проекта " Маршал “, по този начин и войната във Виетнам, избледняха. Администрациите на Никсън, Рейгън и Буш реализираха значими триумфи, само че резултатите от XXI век на американското държавно ръководство не са толкоз вдъхновяващи.
Днес, предизвестява Кисинджър, казусът за международния ред става все по-труден. Съперничеството сред великите сили се ускорява, Китай е по-сложно предизвикателство, в сравнение с в миналото е бил Съветският съюз, и интернационалното доверие понижава, защото капацитетът за световен спор непрестанно нараства. Нуждаем се от мъдрост повече от всеки път, споделя Кисинджър, само че не е толкоз елементарно да се откри.
Трудно е да не се съглася. Американските диспути през днешния ден, както за вътрешната, по този начин и за външната политика, постоянно включват стерилна конкуренция сред технократи, потопени в стандартното групово мислене, от една страна, и популистки демагози, въоръжени с повърхностни лозунги, от друга. Хенри Кисинджър счита, че би трябвало да се оправим по-добре. Страхувам се, че е прав и се надявам, че " водачеството “ ще получи необятната читателска аудитория, която заслужава.
Агенция " Фокус “ показва превод на публикацията без редакторска интервенция и с уточнението, че тя отразява само гледната точка на създателя й.
Дали качеството на международното водачество понижава тъкмо когато потребността на човечеството от от такова е станала по-належаща от всеки път? Както научих по време на дълъг обяд този месец, Хенри Кисинджър счита, че нещата стоят тъкмо по този начин и се тревожи, че вследствие на това цивилизацията може да бъде застрашена.
Безпокойството идва естествено за Кисинджър. Първата му книга " Възстановен свят “ (A World Restored, 1957 г.) излага някои съществени хрумвания, които преобладават в мисленето му и до през днешния ден. Кисинджър има вяра, че единствено шепа хора във всеки един миг схващат комплицираната архитектура на един жизнерадостен международен ред и че още по-малък брой имат лидерските способности, нужни за основаване, отбрана или реформиране на деликатната интернационална рамка, която прави даже отчасти вероятен мира.
Още по-лошо, за един ефикасен водач не е задоволително да схваща интернационалната система. Кисинджър има вяра, че има голяма бездна сред типа свят, който жителите на всяка страна желаят да видят, и типа свят, който е фактически вероятен. Светът не може да бъде толкоз китайскоцентричен, колкото китайското публично мнение желае да бъде, толкоз либерален или безсънен, колкото биха желали доста американци, толкоз ислямски, колкото доста мюсюлмани биха желали, толкоз радушен към проблемите на развиването, както желаят някои африкански и латиноамерикански страни...
Великите водачи би трябвало да преодолеят пропастта сред публичното мнение в личните си страни и компромисите, неделими от интернационалната дипломация. Те би трябвало да виждат света задоволително ясно, с цел да схванат какво е допустимо и стабилно, и би трябвало да могат да убедят своите съграждани да одобряват резултати, които неизбежно постоянно са разочароващи. Парадоксално, тази задача постоянно е по-трудна в могъща страна като Америка, която постоянно има опция да получи огромна част от това, което желае от света. Малките и слаби страни схващат нуждата от компромис; великите и могъщи постоянно си мислят, че могат да имат всичко.
Този тип водачество включва рядка композиция от интелектуални качества, задълбочено обучение и един тип интуитивно схващане на политиката, обещано на малко на брой. Най-новата книга на Кисинджър, " Лидерство: Шест проучвания на международната тактика “, откроява шестима водачи (Конрад Аденауер от Германия, Шарл дьо Гол от Франция, Ричард Никсън от Съединени американски щати, Ануар Садат от Египет, Маргарет Тачър от Англия и Лий Куан Ю от Сингапур), които са постигнали страхотни неща у нас и в чужбина. Но книгата гледа напред, а не обратно. Както Кисинджър акцентира по време на нашия обяд, той се притеснява, че изключителните условия, които разрешиха на тези водачи да се появят, може би изчезват.
Шестимата водачи, разказани от Кисинджър, са родени отвън обществения хайлайф. Те са деца от междинната класа, от елементарни фамилии. Това минало им дава опция да схванат по какъв начин техните съграждани виждат света. Приети в меритократични просветителни институции, те получават дисциплинирано и взискателно обучение, което ги приготви психически, интелектуално и културно да работят дейно на най-високите равнища на националната и интернационалната сцена.
Въпрос, който тревожи Кисинджър, е дали тази верига се разпада – дали елитните институции към този момент не оферират тази суровост и дисциплинираност и дали културата на " дълбока просветеност “, както той я назовава, е ерозирала до точката, в която обществото към този момент няма нужната мъдрост, с цел да приготви новите генерации за водачество.
Тук не става дума единствено за колежански преподаватели, които деградират образованието, или за повърхностни леви идеолози, които прокарват комплицирани и фини хрумвания в университетското преподаване. Става въпрос за това дали дълбочината и строгостта на класическата просвета могат да устоят на предизвикването на по-визуалната просвета и по-кратките шпации на внимание, насърчавани от електронните медии.
Сега, на прага на 100-годишнината си, Кисинджър е размишлявал върху проблемите на водачеството по-дълго, в сравнение с продължава животът на множеството американци. Когато той навлиза в публичния живот през 60-те години на предишния век, остарелият хайлайф към момента господства в региона на американската външна политика. Но старите брамини като Ачесони, Бънди и Алсопс, които донесоха на Америка както проекта " Маршал “, по този начин и войната във Виетнам, избледняха. Администрациите на Никсън, Рейгън и Буш реализираха значими триумфи, само че резултатите от XXI век на американското държавно ръководство не са толкоз вдъхновяващи.
Днес, предизвестява Кисинджър, казусът за международния ред става все по-труден. Съперничеството сред великите сили се ускорява, Китай е по-сложно предизвикателство, в сравнение с в миналото е бил Съветският съюз, и интернационалното доверие понижава, защото капацитетът за световен спор непрестанно нараства. Нуждаем се от мъдрост повече от всеки път, споделя Кисинджър, само че не е толкоз елементарно да се откри.
Трудно е да не се съглася. Американските диспути през днешния ден, както за вътрешната, по този начин и за външната политика, постоянно включват стерилна конкуренция сред технократи, потопени в стандартното групово мислене, от една страна, и популистки демагози, въоръжени с повърхностни лозунги, от друга. Хенри Кисинджър счита, че би трябвало да се оправим по-добре. Страхувам се, че е прав и се надявам, че " водачеството “ ще получи необятната читателска аудитория, която заслужава.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ