Легендата на ЦСКА и националния отбор по баскетбол Станислав Станков

Легендата на ЦСКА и националния тим по баскетбол Станислав Станков навърши 50 години през вчерашния ден. В момента той е началник в женския отбор на Хасково, където старши треньор е брачната половинка му Елена. Шошо, както го назовават, е играл в Хасково, ЦСКА, Компакт (Димитровград), Шумен, Черно море и Лукойл-Академик. Ставал е първенец с юношеския отбор на родния си тим. После като младеж печели купата и с ЦСКА. С мъжкия състав на „ алените ” е три пъти първенец на България (1990, 1991, 1992), печелил е и пет пъти Купата на страната. Веднъж подвига държавния трофей и с екипа на Компакт, а тази година като необут реализира дубъл с женския отбор на Хасково. Станислав Станков даде изявление пред БЛИЦ ден след юбилея си.

- Станиславе, каква е равносметката, която си направи, откакто навърши 50 години през вчерашния ден?
- Като кариера в спорта – сполучлива. В живота – няма какво повече да желая, откакто имам крепко и устойчиво семейство. Обичам доста жена си и щерка ни Станислава. Те са моята огромна цитадела и опора.

- Чувстваш ли се съумял мъж?
- Винаги има какво още да се желае, само че може да се каже – да, усещам се съумял мъж.

- Лесно ли смъкна преди време брачната половинка си Елена и какви мемоари пазиш от сватбата ви?
- Запознахме се в баскетболната зала на „ Българска войска ”. По-късно, след един мач в зала „ Христо Ботев ”, тя ме предложения на ваучър в тях. Ако би трябвало да съм прям, не ми беше мъчно да смъква Елена. За да ми е било елементарно обаче, очевидно и тя се е отдала на моята офанзива, която започнах (смее се). Сватбата ни беше в паметния за времето си столичен ресторант „ Ропотамо ”. Любопитното е, че по това време бях на лагер с националния тим в Белмекен. Слязохме до София с колата на Цецо Антов. Дойдоха и другите национали на тържеството, само че още на другия ден трябваше да се върнем назад в лагера в Белмекен.

 

- Как претърпя раждането на Станислава?
- Беше екстрена обстановка. Елена беше на надзорен обзор и гинеколожката я сюрпризира, че би трябвало да влезе незабавно в болничното заведение. Аз отидох да й взема нещата от у дома, само че бях не запомнил чехлите, та се наложи да се връщам. Станислава се роди на 1 февруари 1990 година в 12 без 15 през нощта. Бях на седмото небе от благополучие, че съм станал баща.

- Станислава беше огромен гений, за какво не съумя да доразвие капацитета си?
- Защото Господ не даде. Две тежки травми получи и взе решение, че няма смисъл да върви против ориста. Какъвто си на игрището обаче, подобен си и в живота. Тя беше отлична баскетболистка, а сега е прелестен баскетболен управител. Най-добрата е! И го споделям освен тъй като ми е щерка.

- Защо прякорът ти е Шошо?
- Историята е следната. Бях баскетболист в ЦСКА. Предстоеше ни мач във Варна и ни настаниха в Шведския хотел. Там постоянно ни резервираха жилища и спяхме по трима. Аз като новобранец бях дружно с опитните Иван Ценов и Любомир Амиорков. Те се правеха на лекар Менгеле и тормозеха на смешка младите. Вечерта ме извикаха и ми споделиха: „ Ти си пич, покачваме те и те вземаме в нашия лагер. Вече си лекар Шулц (б.р. – Ервин Шулц е различен прочут немски доктор по времето на нацизма)! ”. И по този начин взеха да ми викат Шулц, само че след това минаха на по-съкратения вид Шошо.

- Как ЦСКА съумя да те притегли преди години от родния ти Хасково?
- Аз започнах мощно в Хасково и доближих до юношеския народен отбор, където бях капитан. Бях в казармата и на един лагер с националния тим до 20 години треньорът Нино Войнов ме извика в стаята си и ми сподели: „ Искам те при мен в ЦСКА! ”.  Войнов, който тогава водеше и младите национали, и младите „ армейци ”,  бе повече от настойчив. На мой въпрос дали мога да си помисля, той отсече: „ Ти си боец, няма какво да мислиш. Просто идваш в ЦСКА и точка по въпроса! ”. След няколко дни в Хасково пристигна някакъв старшина и сподели заповед за преместването ми от Хасково в София. Така аз, татко ми и майка ми се качихме на ладата и пристигнахме въз основата на ЦСКА. Бях малко обезпокоен, тъй като това бе огромно предизвикателство, само че Войнов ми даде късмет, аз го оправдах и не скърбя, че облякох аления екип.  Освен това си бях огромен цесекар. Следях и подкрепях футболния отбор на „ алените ”.

- На какво те научи ЦСКА?
- На дисциплинираност и шампионския нрав. И когато след това бях в други тимове, се дразнех, че там няма ред, дисциплинираност и възнаграждение в точния момент. Треньорите ми викаха: „ Трябва да забравиш ЦСКА! ”, но по какъв начин да го не помни!? Това се пробвам да го ползвам и в този момент в Хасково, само че е мъчно – изискванията ги няма. Помня, че преди всяко състезание генералите ни събираха целия баскетболен отбор на ЦСКА отпред с треньорите Петко Маринов и Румен Пейчев. Петко беше дал лист с задачите, които сме си сложили – първо, второ или трето место за състезание, първо или второ за Купата. Един военачалник стана, взе листата, раздра го на части и го хвърли на земята. После отсече: „ Какви са тези втори и трети места?! Само първото място и нищо друго! ”. Ето това държание като влезе в главата на всеки баскетболист, по какъв начин няма да играеш за победа, по какъв начин няма да направиш и невъзможното, с цел да си първи! Ето на това ме научи ЦСКА. Винаги да съм първи!

- Коя е най-ценната ти купа с аления екип?
- Първата. Тя беше доста сладка. Както и първата купа, която спечелихме на финалния турнир в Ямбол. Постигнахме две победи с по една точка, в това число и против Левски на финала. Спечелихме след два мои сполучливо изпълнени наказателни удара. Знаеш ли – последната ми купа с ЦСКА през 1992 година е и последната в историята на клуба. Тъжно звучи, нали... Ама това е друга тематика...

- Защо по твое време ЦСКА беше толкоз мощен?
- Защото страната имаше политика да отделя много средства за спорта. А също така тимът имаше отлични треньори в лицето на Петко Маринов и Румен Пейчев, лека му пръст. Да не приказваме за баскетболистите Любо Амиорков, Иван Ценов, Коста Илиев, Росен Барчовски, Спас Натов, Даниел Димитров, Росен Геков, Роберт Гергов (който в този момент се бори с вятърните мелници в настоящия отбор на ЦСКА). После се появи Васил Стоянов необикновен гений – подобен скоро не се е раждал.

- Определяха те за най-хубавия плеймейкър, а постоянно наказваше левскарите. Какво си спомняш от мачовете против „ сините ”?
- Веднага се сещам за един мач, в който отново ги ударихме с една точка. Те мъчно преживяваха такива загуби. С Георги Младенов се скарахме грубо и се сбихме – както след мача в залата, по този начин и отвън нея. Но след това се сдобрихме още на другия ден, тъй като бяхме другари. Разказвам това, с цел да ви потвърдя с какъв хъс се хвърляхме в огромното дерби на България. Прегаряхме на подиума в името на триумфа. Залите бяха постоянно препълнени. Хората се катереха по прозорците, с цел да гледат мачовете ни.

- В средата на 90-е години ти беше част от грандиозния план Компакт (Димитровград)?
- Мога да кажа единствено суперлативи за спонсора на отбора Иван Евлогиев. Изключителен човек. Успяхме да спечелим Купата на България след трагичен край с Плама (Плевен). 2 минути и 50 секунди преди края те ни водеха с 16 точки, само че стопихме задатъка им. Секунди преди финалната сирена стрелях от тройката, само че бях фаулиран. Вкарах два от фауловете и се стигна до продължение, където беше ясно, че ще спечелим, тъй като психическото преимущество бе към този момент напълно на наша страна.

- Кой е треньорът, който ти е дал най-вече?
- Любомир Панайотов – Липето. Това е първият ми треньор. Той постави баскетболната основа в мен, за което ще съм му признателен постоянно! Всеки треньор е друг и има типични свои виждания за играта, само че от всеки съм попивал най-хубавото. От Петко Маринов – също. За него мога да кажа единствено хубави неща, тъй като е измежду топспециалистите в историята на баскетбола ни. Румен Пейчев - също, лека му пръст, Симеон Варчев и Стоян Божанков, лека му пръст и на него. Не мога да не помни и Владо Велинов от Кюстендил, който ми беше треньор в юношеския народен тим. Бях капитан на отбора, а на европейското състезание „ А ” дивизия попаднах в идеална петица дружно с Тони Кукоч и Владе Дивац, един турчин и един испанец.

- А кой е треньорът, който те е вбесявал най-вече?
- Симеон Варчев. Но в този момент съм от другата страна на бариерата и мога да призная, че той е бил прав. И то доста прав да се държи по този метод. Няма обаче да изпадам в детайлности и няма да опиша тъкмо какъв е бил казусът, когато ме е вбесил.

- Разкажи ни някой любопитен миг от богатата ти кариера?
- Ами те са доста. Може цяла книга да напиша (смее се). Ще ви опиша два случая, свързани с повреди с рейс.  Навремето в ЦСКА всяка година бяхме канени на шампионат в Германия в едно градче, покрай Бремен. Там попиляхме от пердах Жалгирис с 18 точки, а те бяха сегашни европейски клубни първенци. Веднъж обаче на отиване за там ни се счупи рейсът покрай Нюрнберг. Извикахме някакъв локален занаятчия - германец. Дойде индивидът, гледа, оглежда, най-после се хвана за главата и вика: „ Повредил се е компресорът, само че подобен няма да намерите в нито едно кътче на Германия! ”. Видяхме се в знамение! Обадихме се до „ Армията ” в София. И гледай в този момент какъв екшън единствено - там са разглобили другия ни рейс, който бе същата марка, извадили са неговия компресор и го пратиха по самолета до Мюнхен. Добре че Росен Барчовски имаше другар, който живее в Мюнхен. Той отиде, взе компресора, пристигна при нас и го сглоби. Всичко това ни лиши към 15-16 часа висене на автомагистралата до Нюрнберг. Пристигнахме за шампионата в 5 сутринта, а в 10 часа излязохме за първия ни мач. Но макар целия призрачен сън победихме!
При едно пътешестване до Албания пък таман стигнахме до границата, и на мен ми се доходи по дребна потребност. Спира водачът, излизам аз и изведнъж  един митничар изскочи с автомат в ръце и ми вика: „ Връщайте бързо назад, че тука ще се гръмнеме! ”. На връщане пък още веднъж ни се счупи автобусът. Оказа се, че се е скъсал някакъв маркуч. Един албанец обаче ни успокои, че ще откри маркуч, само че би трябвало да отиде някой от нас с него в планината. Там имало забутан сервиз. Отидохме аз и Владко Димитров. И в действителност се оказа, че имат всевъзможни елементи. Включително и въпросният прокълнат маркуч! Взехме го, слязохме долу на пътя и всичко беше наред!

- Срещу кои баскетболисти ти е било най-трудно на терена?
- Срещу никого не ми е било мъчно. Може би на другите им беше по-трудно против мен. Може да звучи нескромно, само че е по този начин.

- Беше корав титуляр и в националния тим, където се конкурираше с Димо Костов от Черноморец?
- За Димо мога да кажа единствено хубави неща– необикновен човек. Запазили сме си връзките и до през днешния ден. Това, че сме били конкуренция, не скапе нашите добри контакти отвън терена.

- Преди години се опита да възстановиш женския баскетбол в ЦСКА. Защо не се получиха нещата?
- Те бяха съвсем подготвени. Намерихме спонсор. Всичко беше контрактувано на 99 %. Настъпи мигът, в който трябваше да подпишем договора. Дойде шефът на въпросната компания, влизаме ние в стая, подготвени да завършваме договорката. Въпросният спонсор взе химикалката и когато оставаше единствено да подпише, стана от стола и ни шокира с думите: „ Отказвам се! ”. Ние не знаехме на кой свят се намираме. Аз по този начин и до през днешния ден не разбрах коя е повода да се откаже. Георги Божков беше очевидец на случилото се. Такова знамение не бях виждал!

- Ако би трябвало да направиш ранглиста на топ 5 на най-хубавите баскетболисти у нас, каква е тя?
- 1. Георги Младенов, 2. Атанас Голомеев, 3. Спас Натов, 4. Васил Стоянов, 5. Тодор Стойков. Мнозина ще попитат за какво слагам Голомеев втори, само че за мен Жоро Младенов е №1. Той в действителност беше уникат!

- С кои от някогашните ти съотборници в ЦСКА преди време през днешния ден поддържаш връзка?
- Със Спас Натов, Даниел Димитров, Росен Барчовски, Роби Гергов – съвсем с всички. Близък съм с Росен Геков, само че най-много с брат му Кирил, който ми е един от най-хубавите другари. За жал не се слушам постоянно с Васко Стоянов, който живее в Щатите.  Виж, с Коста Илиев поддържаме връзка, макар че е в Мюнхен, само че постоянно се връща в България.

- Беше непосредствен с Тити Папазов и Георги Младенов. Какви са връзките ви през днешния ден?
- С Тити са малко особени. Аз не съм се карал с него, само че очевидно има спор на ползи. Аз си пъдя своите, той – си гони неговите и по този начин.. Но не тая никакви неприятни усеща към Папазов, който е осъмвал у дома. Имам информация, че е повлиял за решението на баскетболната федерация по отношение на изваждането на чужденките от женското ни състезание, което доста ме разочарова. Той твърди, че това е най-хубавото решение, взето от федерацията, откогато тя съществува. Аз мисля тъкмо противоположното – че това е най-безумното и най-лошо решение. Но не се дразня на Тити. Що се отнася до Жоро Младенов – чуваме се постоянно по телефона, само че в последно време се виждаме много по-рядко.  

- Спечеленият дубъл с женския отбор на Хасково тази година на кое място го поставяш в своите баскетболни триумфи?
- Доста сложен въпрос... Не знам... Мисля, че е преди всичко, тъй като е по-тежко да си началник, в сравнение с играч. Но в случай че би трябвало да съм прям – дубълът го слагам наедно с купите и купите ми в ЦСКА като баскетболист.

- Малцина знаят, че си съученик с бащата на Григор Димитров - Димитър. Поддържате ли връзка и през днешния ден?
- Разбира се. Всеки месец имаме спогодба да излезем „ фамилно, само че без дамите ” (б.р.- смее се). С Митко бяхме съученици от 9 до 12 клас в спортното учебно заведение в Хасково. Нещо повече – стояхме на един чин и бяхме огромни другари. Той беше в началото гимнастик, само че след това се трансферира в света на тениса. Завърши НСА, стана треньор, а вижте синът му до каква степен стигна!

- За край ще разкрия една загадка на нашите читатели – твоята баба Мария е към този момент на над 90 години. Какво е тя за теб?
- Изключителен човек, който може да се пребори с всяка обстановка в живота. Тази година ще навърши 93. Добре е, здрава е, а паметта й е неповторима. Много я обичам и й поисквам да доживее най-малко до 100 години!
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ