Легендарната Емилия Радева се завърна на сцената в най-новия спектакъл

Легендарната Емилия Радева се завърна на сцената в най-новия театър на Недялко Йорданов „ Каквото, такова ”, чиято премиера мина с голям триумф в Народния спектакъл. 87-годишната актриса е все по този начин респектираща и достолепна, изпълнена с сила и хъс за игра.
В представлението вземат участие и други огромни имена от златните години на българския спектакъл като Жоржета Чакърова, Иван Налбантов, Любомир Младенов, Пламена Гетова, Янина Кашева, Богдан Глишев, Сава Пиперов, Рут Рафаилова, както и младите Ева Тепавичарова и Христо Терзиев.
В „ Каквото, такова ” един клас – 11 „ а “, и тяхната към този момент 90-годишна учителка (Емилия Радева) се събира по традиция години наред в малко уютно ресторантче.

Изминалото житейско време е лишило младостта на героите със сребро в косите, трансформирало е орисите им, само че е и съхранило тяхната дребна, неповторима и бодра по дух общественост. Затова и да бъдат дружно един път в годината, за тях е значимо, незаменимо прекарване.
– Г-жо Радева, видно е, че играете с огромно наслаждение в новия театър на Недялко Йорданов „ Каквото, такова ”.
– Да, по този начин е. Особено в случай че в облика, който изграждаш, има някаква гражданска позиция. Ролята ми в „ Каквото, такова ” е на стара, елементарна жена, която не е направила кариера. В такова време е живяла, в преходни интервали, един, два.

Нейната кариера са били учениците и литературата. И била е задоволена, тъй като обича специалността си. В края на краищата, осъждам по себе си, най-ценното за една жена може би във всяка специалност е какво оставя след себе си. 11 „ а “ клас се събира всяка година и нейните някогашни възпитаници не са инцидентни, осъществили са се – има известна актриса, доктор, учителка, музикант… За построяването на един човек най-важни са образованието и изкуството, духът, възпитаването на една отговорност, че би трябвало да си в крайник със своето време. Но да отстояваш някаква позиция. Класната е изпуснала доста от живота, само че в случай че искаш да си доста добър в една специалност, не може да не жертваш част от персоналния си живот.

И тя го е пожертвала. Тя е болна, тя си отива, само че продължава още да търси, да се предизвика, да предизвика и своите ученици постоянно да има нещо, което да ги движи, и да ги накара да се замислят по един въпрос, който не знам по какъв начин ще се приема от фена. Когато човек изпадне в пенсионна възраст, е доста ужасно да потъне единствено в мемоари. Докторът продължава да работи, актрисата играе, въпреки и за по-малко, учителката дава уроци… Това са хора, които не са се предали. Животът е доста комплициран и ни сервира най-различни неща, които след време човек на една мъдра възраст ги прави оценка по различен метод. Най-важното е да срещнеш човек.

– Как разчитате вие заглавието „ Каквото, такова ”?
– Много разностранно звучене има за мен. Аз още го диря, то е съгласно случая. Моята героиня може би се е разминала с някои неща в живота. Минало, отпътувало. Обаче тя на няколко места споделя: Помнете от мен – каквото, такова, само че не се предавайте. Нещата са доста дълбоки.
– Спектакълът събира огромни артисти със славна креативна биография през годините. Как се чувствате на сцената с сътрудници от вашето потомство?
– Срещата ми с моите сътрудници в „ Каквото, такова ” за мен е креативна наслада. Играла съм с някои от тях, срещали сме се и в киното, и на сцената.

Но виждате ли какво е специалността. Ето това е – не можеш да кажеш: каквото, такова. Ето че ние се събрахме в този момент, след толкоз години, и да ви кажа – доста мъчно ще се разделя с тях. Работим дружно по пиесата 3-4 месеца, срещаме се, споделяме и по-късно всеки поема по своя витален и креативен път. Тук е събран букет от почтени актьори и като хора, и като създатели. Аз доста се обвързвам. И това ще ми липсва.

Любомир Младенов, Пламена Гетова, Емилия Радева, Сава Пиперов и Рут Рафаилова в спектакъла на Недялко Йорданов „ Каквото, такова “ в Народния спектакъл

– Имате забележителен дух, какво ви дава мощ и сила за работа?
– Аз съм приела моята специалност по следния метод – цялостен живот да бъда ученичка. Да научиш текст, да влезеш в ролята, това е една просвета. Аз откривам в този момент Недялко Йорданов като драматург, познавам го като стихотворец, не съм взела участие в негови постановки. И все не мога да го попитам: Недялко, кой те насочи да ме повикаш за тази роля? Аз съм доста сензитивна, нямам това самочувствие. Благодаря му, тъй като за мен това е едно креативно прекарване, едно изобретение. Виждате ли изкуството, моята специалност, какви благоприятни условия ми дава, до момента в който съм жива! За мен това е едно обогатяване. Да се срещна с един създател, да се видя с сътрудници, някои от които ги виждам и в този момент в сериали.

На спектакъл по-рядко вървя по хиляди аргументи. Ние, възрастните артисти, нямаме една карта – да вляза с нея на зрелище гратис. Да не мога да отида! Колко сме тези пенсионери артисти в София?! Може ли такова нещо. Както това тяло аз би трябвало да го нахраня, аз би трябвало да нахраня мозъка си и възприятията си. Яденето към този момент не е проблем за мен. Оплакват се, изключително пенсионери. Абе, апелирам ви се, аз виждам пенсионери по какъв начин пазарят и какво купуват. И се чудя – по какъв начин държат у дома по 2-3 хиляди лв. и ги хвърлят през балкона. Аз нямам такива пари у дома. Нито в банка. Не може да бъдем консуматорско общество. Ти получаваш нещо от тая страна, може да не ти е по усета, но би трябвало да има възвръщаемост, да работиш колкото гений имаш. Погледни се малко и виж ти какво си. Ти какво даваш на тая страна.
– Актьори пенсионери – това не звучи ли неуместно?
– Абсурдно е, да.

– Вас ви пенсионират във Военния спектакъл, когато сте на 59 години, по какъв начин го преживяхте?
– Много тежко. Но аз не споделих: каквото, такова, не се отхвърлих. Каквото, такова, само че няма да се предам. Повече от двайсет години не съм била в театъра. Все едно да те изгонят от къщи. Няма ти дома. Слава богу, че има други стрехи. И по този начин, играх и в Сатирата, и във Военния спектакъл ме предложения Камен Донев в едно зрелище, снимах към момента в киното, в по-малки функции. Човек би трябвало да има действителна визия за своите благоприятни условия. Много е мъчно. Възрастта си споделя думата. Моля се единствено да съм с акъла си. Това е най-важно.

– Как сте със здравето, изглеждате добре?
– Не мога да се окайвам. Но имам доста болежки, да го кажа по старешки. Увреждания и професионални, и витални, и всевъзможни. Но това е животът. На тая възраст какво повече мога да желая. Да мога да се движа и да съм в кондиция. С тази мисъл лягам и се разсънвам. Да съм жива, да съм здрава и несъмнено, тези към мен също да са живи, да са здрави. Защото живее му се на човек. Независимо по какъв начин е. Дали е с бастун, дали друго. Трябва да намираш метод да не се предаваш, тъй като другояче е доста ужасно. И аз имам моменти – не ми се става, не ми се тръгва… Обаче си споделям – не, не, човек би трябвало да стане, да свърши това, което още може, и да вземе от живота, и да даде.

Така сме устроени. Не можеш да сложиш една бариера и да кажеш – аз в този момент ще пребивавам умерено и нищо не ме интересува. Всичко ме интересува. Дразня се, че хвърлят по земята угарки и хартийки, че нямат пиетет към красивото, към реда, към уважението. Боли ме, но… постоянно съм склонна да видя и положителното и да благодаря. Някой да ми отстъпи място – благодаря. Някой да ми даде ръка – благодаря. Не може човек да отминава и хубавите неща. Аз пребивавам до гората в кв. „ Изток “. Гледам младите вървят, със слушалки на ушите, държат телефон, дърпа ги кучето, не подвигат взор. Те не знаят сезоните, не поглеждат да видят небе, да видят кой минава около тях, просто ги ожалвам.

Давам си сметка, че ние не сме били толкоз затиснати с тази техника. Това улеснява, несъмнено, само че би трябвало да има възприятие за мярка. Навремето бях доста заета. Добре че съм снимала в много филми, и то в функции повече на селянки, майки, та съм била навън.
Да видиш земя! Аз съм от подобен край и знам какво е да посадиш цвете, да го полееш, да изметеш двора, с кофичка да напръскаш вода, да откъснеш плодове. И киното ми е дало опция да подкрепям тази връзка с природата. Много е значимо, на това не се обръща внимание.
– Вие сте национална артистка и без значение че преди време ви лишиха званията, за публиката си оставате национална любимка…
– Да, хората ме обичат, това е доста значимо. Беше битка за звания…

Бях във Военния спектакъл. Аз съм безпартийна. Все споделяха: Айде, вие сте първите артисти, влезте в Партията. Отговарях: Аз не съм дорасла. Чудех се по какъв начин да се измъкна. После станах заслужила артистка. „ Айде, влез! ” Викам: Не, ще очаквам да стана „ национална ”. Баламосвам ги. Станах „ национална артистка ”. И отново: „ Айде! ”. Викам, вижте в този момент, аз съм на 52 години към този момент, доста стара, дайте път на младите. И не станах партиен член. И това във Военен спектакъл! Но там имаше търпимост, приемливост. В креативния състав бяхме може би 9 души безпартийни. И ние носехме репертоара.

Даваха ни някой път да играем в български модерни пиеси, военни, или пък съветски. Не можеш да кажеш не. Но когато дойдеше класика, там бяхме ние. Има неща, през които би трябвало да преминеш. Няма по какъв начин. Макар че имаше доста мощни съветски пиеси. Като „ Те се сражаваха за родината ”. Даже гостувахме с нея. Съжалявам, че скъсахме креативните връзки с Русия. Правехме доста хубави гастроли там – в Ленинград, в Москва… Какви другарства имахме. Променят се нещата. Някои стават за по-добре, други просто се губят, а от това губи и театърът.
– Едно време да постъпиш на щат в Народния и Военния, не беше лесна работа. Сега, като завършиш НАТФИЗ и се снимаш в някой сериал, може да те назначат в някой от първите ни театри…

– Ооо! Навремето в Пловдив идва цяла комисия да ме гледа, с цел да ме вземат във Военния спектакъл. Това беше в постановката „ Картоиграч ” с Наум Шопов. И то към този момент имах два кино лентата, бяха ме гледали.Искам да кажа, че се отказахме от тествани неща. Например едно произведение е писано, приспособено на сцената, артисти, художник, осветяване, музика… Получава се един приключен артикул. Трябва да има комисия, която да оцени тоя артикул. Така е и в стопанската система, в хранителната промишленост. И тази комисия споделя – този артикул е добър, тоя го изхвърлете. Това би трябвало да го има в областта на изкуството. Много ми е забавно за какво се отстраниха вътрешните комисии, които преди време се назоваха препоръки. Била съм 20 години в живописен съвет в театъра. И на съвет се приемаше спектакълът. В началото, когато бях още млада, съм стигала до рев, когато в съвета са ме подлагали на критика. Бях на 28 години, когато пристигнах в София от Пловдив. А сега… Ние сме били може би не толкоз гениални, колкото са те в този момент.

– Казахте, че героинята ви в „ Каквото, такова ”, която се е отдала на учениците си, въпреки всичко е задоволена от живота. Вие задоволена ли сте от кариерата си?
– Аз съм малко сериозна към себе си. Удовлетворена съм най-много знаете ли от какво – от хората, в които си оставил душа. Знаете ли каква преписка имам, какви писма съм получавала. И в този момент дори скоро получих едно доста хубаво писмо с две бурканчета прясно сладко от горски плодове. От това съм задоволена. Всичко друго са химери. Звания, махнаха ги. Е, не биваше, да. Първо ни взеха парите – оскъдни, добре, по-късно и званията. Аз се усещах като една празна бутилка за изхвърляне. Без наличие и без етикет. Защото го направиха по този начин, че да се почувстваш като че ли несправедливо си получил званието. Недомислени неща…Все отново, както споделя класната, живейте, човек би трябвало да живее и да се радва. Не може без наслада.

– На вас какво ви носи наслада в този момент?
– Радост ми е работата, наслада ми носи, че към момента е есен, че не са почнали мъгли, това е доста значимо, болежките стартират да се обаждат. Гледам небе, слънчице, о, Господи, виждам млади фамилии с по две деца. Това ме радва. Имам потребност да виждам хубост. Гледам и аз да съм във форма, да не събуждам страдание. Не обичам тия неща. „ О, те са пенсионери ”. Тази дума я ненавиждам. Просто пристигнал е моментът да смениш метода си на живот. Ама да живееш.
Инфо: ретро