И затъгувах по тебе като едва разлистен явор по измамната усмивка на пролет без време ♥ ДЕБЕЛЯНОВ
L'IRREPARABLE
„ Et quelque chose en nous s'est brise puor jamais. ”
F. Gregh ~ L'Irreparable
От летните вечери на първите ни срещи аз си припомням единствено жаждата да проникна в твоите незнайни за мене дни и да разбуля тихата тъга, която пълнеше погледа ти с някаква странна дрезгавина.
При всеки заник на слънцето тогава из бялата алея вън от града шумеше пъстра тълпа. Безстрастен към погледите и усмивките на другите, аз носех своята жадност измежду тях и когато трепнеха далеко пред мене двете черни пера на шапката ти, в душата ми запяваха незримите струни на една потаeна и невнятна наслада.
То бяха вечери на интуиции и смътна страх, на примирение и непорочност.
Ние се разминавахме, незнайни един другиму, и двамата изтощени от безплодни устреми към благополучие, и двамата еднообразно запленени от фантазията по една далечна и недостигната земя.
Една вечер, когато слънцето зайде зад камара черни облаци и сред листата се понесе първата въздишка на умиращия август, аз не те срещнах. Помислих, че това е почтена веселба на случая, и по тази причина се надсмях на болката, която сви сърцето ми през първия час на нощта. Много вечери аз отново те търсих там, само че ти не мина край мене.
И тогава се заредиха дни и нощи на беззащитност и самотност. И затьгувах по тебе като едвам разлистен явор по лъжливата усмивка на пролет без време.
Пробуден заран, аз дълго не откривах очи, с цел да не видя по какъв начин измръзналото есенно утро забулва с мъгла моите прозорци и плаче с безбройни сълзи; през деня излизах край града и гледах далеко в полето черните гробове на летните радости; вечер и нощем бродех из крайните улици и мислех за своята тъга, за тебе и за гибелта.
И там ме откри оня заплашителен час на нашата разлъка.
Някой могъщ витяз беше запрегнал през тази нощ ветровете, събираше в сухата си голяма шепа последните листа на акациите и с гневен смях ги разпиляваше по влажните стрехи и пустинни дворища. Из прихлупените висини заплиска проливен дъжд. Аз подирих заслон в черния ъгъл до една пътна врата. Далече в двора гледаше прозорец. Завладян от жадно любознание, аз се примъкнах в тъмнината край дворната ограда. Под стъпките ми изпращяха сухи съчки. Вятърът изплака в замлъкналия двор и заглуши техния съсък. Аз приближих до прозореца и се взрях в стаята. По средата беше простряно мъртвешко носило. Отстрани и до него будуваха остарели повехнали хора. Аз впих взор в лицето на мъртвия. То беше млада жена. Лицето й като че се усмихваше под жълтите трепети на вощениците. Допрял лице до стъклото, аз почувствувах, че някой постави студена мъртвешка ръка на челото ми. Сега аз разбирах всичко, в този момент аз знаех, знаех. Ти лежеше там, угаснала, преди да те откри моят вик.
...Нощта дълго еча от безумните ми стъпки. Аз бягах под проливния дъжд и вятърът ме догонваше и изпреварваше с риданията и със смеха си.
...
Привечер ние ще се намерим отново, както през вчерашния ден, из бялата алея вън от града.
Ти ще се приближиш до мене ярко усмихната, тъй като ще бъдем сами, аз ще усетя топлината на ръката ти в ръцете си и когато тръгнем един до други по сипкия сняг, дъхът на косите ти ще ми приказва за блясъка и тишината на оная далечна земя, която ти си достигнала посредством мене. Ще ми кажеш, че когато лятото умираше, ти си отпътувала надалеч от моя град, че ти живееш другаде, и ще се надсмееш на моето привидение през страшната есенна нощ. Аз ще те чувам, захласнат в други мисли и в други мемоари, и ти ще тръпнеш пред ледното безумство на моя взор.
И ние няма към този момент да се срещаме.
Между нас белее призракът на една покойница и ти не можеш да я възкресиш!
Източник: chitanka.info
Снимка: lit.libsofia.bg
