Куба е страна с изключителна история и може да ни

Заловен от афганистанци, продаден за талибан и изпратен в Куба – животът на Ахмад 14 години в робство

Куба е страна с изключителна история и може да ни покаже освен дивата си хубост, само че и фотография във времето – там всичко е спряло. Страната дълго време имаше статута на Северна Корея, само че в доста по-лекия вид и поддържаше импорт и някаква форма на стопанска система с останалите страни. Едва в последните години стана ясно, че може да има стопляне на връзките сред Съединени американски щати и Куба, само че дано обърнем внимание на неофициалното наличие на една доста специфична военна база – затвор за най-търсените хора на планетата. Гуантанамо или Гитмо, както я назовава личният състав, се намира в югоизточните точки на Куба. Създаден е малко след 11 септември 2001 година и прословутите атентати на кулите-близнаци.

Дори в този момент не е затворил вратите си, само че постоянно се озовава в погледа на Amnesty International по обвинявания за нарушение на човешките права и намерено нарушение на Женевската спогодба. Въпреки всички митинги, Буш в никакъв случай не затваря вратите на особено основания пъкъл, малко по-късно идва и Барак Обама. Той е безапелационен, че пандизът ще прекрати активност, но и това е неистина. На някакъв стадий базата в кубинския залив е просто добър ПР. Затворниците се редуцират – от 245 до 41.

Последната вест по отношение на Гитмо е, че Байдън е удостоверил желанията си да прекрати активността му, преди да напусне кабинета. До този миг е обявено за 23 самоубийства – преди този момент не се поддържа статистика, само че някои организации считат, че просто пандизчиите не са издържали на издевателството и тъпченето с антидепресанти като Prozac. Изненадващото е, че Гитмо е рекордьор по слагането на диагнозата „ Клинична меланхолия “. През 2004 година изданието The New York Times публично прави разкрития по отношение на методите за разпит.

Разследващите публицисти показват, че с изключение на използването на несъразмерни количества мощ, други способи са: затваряне и завързване в разнообразни пози, излагане на рискови температури, облъчване с извънредно мощна музика и въпреки никой да не го удостоверява, подозираме съществуването на по този начин наречената симулация на давене. Впрочем нито един арестуван няма публична присъда, затова той просто не съществува. Някои от освободените пандизчии по-късно декларират, че са се срещали с психолог и откакто уплахите им са доказани, мъченията били ориентирани в тази посока.

Докато трае този изключително безценен смут и пандизчията е завързан, използването на тоалетна е забравена – в границите на 12-24 часа всеки би трябвало да стои и да изтърпява наказването си. Малко по-късно ФБР ще поддържа своите сътрудници във „ Войната с терора “, като даже ще си подсигурява зелена светлина за мъчения, въпреки всичко се счита, че там отиват хората с най-тежки прегрешения, нали? Грешите, историята демонстрира, че около арестуваните терористи има и хора, които отиват там по простъпка и един подобен образец е Мансур Ахмад Саад ал-Дайфи. Той е предаден без присъда на 9 февруари 2002 година и е освободен на 11 юли 2016 година Официално е жител на Йемен и до този миг не е ясно по какъв начин тъкмо попада в Куба, най-малко до момента в който не споделя цялата си история в книга.

Нарушени са всички човешки права при задържането му, няма дело, няма обвиняване, няма даже пояснение по каква причина се озовава в пандиза. Макар и той самият да не схваща за какво е арестуван, на 21 февруари 2017 година получава предложение или да замине за Сърбия или да продължи да стои в пандиза. Нито една от двете страни не му дава право даже да научи езика и да опознае културата, никой не му оказва помощ и даже не се трогва, когато взема решение да прави гладна стачка – неговият живот има цената на боклука, който изхвърляте всяка заран. Интересното е, че Ахмад научава британски в Гитмо, освен това по насила, с цел да може да комуникира.

Според него, в първите 21 дни съумява да отслабне с 12 кг, в продължение на две години го хранят на мощ. Мъченията са били като нищо друго на света, само че една от най-големите нещастия на пандизчиите е била, че никой не можел да види морето. Макар и самата военна база – затвор да се намира на брега, самият затвор има огледални прозорци, които са обърнати към арестуваните – те виждали единствено изображението си.

Имали опция да го чуват, само че в никакъв случай и да го зърнат, от време на време навън можели да усещат единствено бриза, само че нищо повече от това. Едва през 2014 година защитата смъква стъпката, тъй като наближава вихър и не би трябвало да се чупят. Това, както мнозина признават, е бил най-щастливият им миг. Малко след заминаването си в Сърбия, Ахмад взема решение да напише книга за прекарванията в един от най-суровите затвори, в които в миналото е стъпвал.

Историята му не е розова, прочее там цветовете са един бездънен колорит на сивото. Ахмад признава, че е чакал доста вечери просто да почине в мрака, с цел да няма идващ ден и да не минава през всички изтезания изначало. Всеки един разпитващите приключва срещата с „ Не си задоволително скъп, с цел да те държим жив. След всеки диалог залепват със скоч очите му, по-късно и ушите, слагат качулка на главата му и го влачат отвън стаята.

За 14 години не си спомня какъв брой тъкмо светлина е виждал. За мнозина би звучало необичайно – да погледнеш небето е даденост и доста рядко се опитваме да го оценим, само че той не го е виждал и постоянно се чудил дали ще оцелее, с цел да го види. Трагедията и болката стават по-големи, когато се сетим, че този човек е лежал почтен или най-малко такава е неговата версия.

Тук откриваме един спор, където нито Съединени американски щати ще признае виновността си, нито той може да потвърди, че е почтен – от юридическа позиция сме очевидци на патова обстановка. Ахмад не може да си спомни какъв брой тъкмо време е лежал в тъмни стаи, събличан гол и обичай, до момента в който кръвта му не изцапа ботушите. Спомня си, че е бил арестуван в Афганистан, само че не помни къде тъкмо. Историята му, най-малко тази, която споделя за себе си е, че се е прибирал към Йемен дружно с другар, когато е атакуван от талибани.

Отначало те желали единствено пари, само че по-късно почнали да търсят и освен това. Като човек, който израства в малко село без електричество и питейна вода, тогавашният пандизчия признава, че постоянно е получавал похвали за интелекта си. Именно той помагал за излизането от сложни обстановки, можел да пречупи и най-инатливия човек, само че откакто Съединени американски щати хвърлят бомби над Афганистан и писма, в които оферират пари за главите на разнообразни генерали от Ал Кайда и талибаните, множеството наемници задействали един от дълго време чакан лов.

Нямало значение кой тъкмо ще се продаде на пазара, американците купуват богато и рядко ревизират самоличността. В случай, че се чудите, по този начин стартира робството в Африка – племената се преследват и спечелилият взима плебеи, които продава на огромните пристанища. Ахмад е хванат и след генералната подготовка от пердах и унижения, би трябвало да се показа за член на Ал Кайда, в противоположен случай ще го убият на връщане. За негова изненада, когато го предават, самите пехотинци са безапелационни, че покупката е добра и хванатият Ахмад бил член на Ал Кайда. В листата на американското разузнаване, Ахмад е египтянин, който рекрутира бойци за идеята, въпреки и нищо от това да не дава отговор на истината.

Докато стои на колене и чака оловото да премине през мозъка му, пленникът се молил да види още един път майка си. Събитията се случват на локация, която създателят не може да удостовери, от самото начало е с превръзка на очите, само че чувал, че приказват на британски. До него проехтяват изстрели – явно той е идващият. Тормозът стартира в Афганистан и продължава в Куба. Ахмад признава, че е отказал да спомага, американците го влачат и по-късно минава претършуване, когато не откриват нищо в него, стартират да го бият и го оставят гол на пода – в книгата си написа, че най-малко подът е топъл. Така и не схваща къде се намира, до момента в който не чува мотор, мисли си, че е качен на камион, само че в следствие схваща, че се вози на аероплан. Разпитите стартират постоянно с „ Не желая да те контузвам. “.

Седмица след седмица го тормозят и постоянно се намира нов метод за оскърбление. Пускат му електричество, като избират някои от най-чувствителните зони по тялото, слагат клечки под ноктите, представете си всичко, което сте виждали във филмите на ужасите, само че тествано върху действително хора. Как се споделя на човек да спре, когато не знаете неговия език? Ахмад изначало приказва с преводач и повтаря едно и също – на 18 години е, роден е в Йемен и е студент, а не и терорист.

От него се изисква самопризнание, да одобри ориста на мъж на име Адел – египетски рекрутьор за Ал Кайда и терорист, който създава бомби. След следващото изтезание, пандизчията най-сетне проплаква, че ще бъде тъкмо този, който желаят, само че мъченията би трябвало да свършат, допустима е към този момент даже и гибелта. Ахмад споделя всичко, с цел да го оставят намира, с цел да може най-сетне да почине на мира, само че това също няма да се случи.

Една от огромните неточности на измъчванията е, че когато един човек признае каквото и да било, следват разясненията, а в случай че се визиите за неверния човек, няма по какъв начин да знаете какви са проектите на организацията, няма по какъв начин да споделите с кого работите и по какъв начин се вършат бомби – това не е известно. Колко време е належащо, с цел да може един човек да не помни кой е и защо се намира в пандиза? Според Ахмад, това време не може да се пресметна, разпитите го трансформират вечно, заличават го и затварят пътя му към всичко човешко. Болката става другар, само че несъмнено не е един от положителните, а до момента в който естествен човек може да мечтае за нещо надалеч по-красиво, през дългите 14 години, той мечтае единствено да почине – нищо повече от това.

Спомня си, че лети още веднъж, ритат го в самолета, ритат го и на приземяване. Пренасят го в чувал като муле, само че пък му разрешават да огледа кубинското летище. Не съумява да се изправи, отново го влачат и най-после го хвърлят върху купчина тела. Всички са затворени в чували и излиза наяве, че са живи, когато се размърдват. Говорят си на британски, само че както към този момент споменахме, той не схваща този език. От време на време минават бойци, които ритат човешко тяло на случаен принцип, уринират върху тях и вършат какво ли още не. Идва и неговият миг за разпит, което значи и ваденето от чувала. Въпросите са:

„ Биеш ли се за талибаните? “

„ Боец ли си? “

„ Бил ли си в тренировачния лагер ал Фарук? “

„ Знаеш ли къде е Осама бин Ладен? “

„ Знаеш ли къде е Мулах Омар? “

Знаеш ли къде е Кхалид Мохамед? “

На всички отговори Ахмад дава негативен отговор, само че това не оказва помощ. Докато дава отговор, други бойци го събличат и при следващият отговор не, някой се пробва да вкара предмет в ануса му. Болката е задоволително огромна и този път е подготвен да се съпротивлява. Започва да рита и се стреми да удари някой от бойците. В отговор е още веднъж пребит на място. Заради неподчинението си, бойците отвръщат, че откакто желае още, наложително ще го получи. Най-накрая смъкват превръзката от очите му, след месеци мрачевина, Ахмад се намира в нещо като палатка, подът е пропит щедро с кръв.

Връчват химикал и лист, който би трябвало да се подпише. Документът е за уведомяване, че при опит за бягство, защитата на пандиза няма да стреля предупредително, а непосредствено ще убива. Разходката на Ахмад от Афганистан до Куба е повече от цветна. Първо е предаден по пътя за дома, а по-късно лежи и в затвор в Кандахар. Най-накрая е изпратен и в Куба, където нищо не се трансформира. По-късно дружно с други освободени хора написа отворено писмо до президента Байдън, в което споделя своята история. В Гитмо е имало доста арестувани и отвлечени от домовете си, продавани са на управляващите, като всяка нова плячка се показва за светилото на талибаните – въпреки и никой от тях да няма визия какво се случва. Американците купували и плащали положителни суми за хванатите пандизчии, само че както се досещаме, действителната стойност е нулева.

Мнозина от затворените в Гитмо в никакъв случай не са били в Съединени американски щати, прочее единственото им посещаване е този затвор и както самият Ахмад декларира, те са съумели да надникнат в тъмната страна на Съединени американски щати и в никакъв случай няма да я не помнят. До през днешния ден няма да разберем какъв брой тъкмо средства са вложили американците, с цел да подобрят защитната система на Афганистан от талибаните, загатват се спорни суми по време на огромните борби, тук ще отбележим още един доста скъп факт – цената за поддържането на пандиза. За интервал от 19 години цената за издържането на един пандизчия за година е 13 милиона $. Не е ясно дали боят и униженията са калкулирани в цената.

Сумата за издържането единствено на пандизчиите е 520 милиона $ и то в границите на година. До този миг са минали 19 години, като финалната стойност ще оставим на вас. След като афганистанците ловят всеки срещнат и единствено го маскират, с цел да вземат заплащане, какъв брой тъкмо е била ефикасна цялата стратегия? Дали това не дава и рационално пояснение за какво талибаните победиха, освен това за негативно време?

Гитмо продължава да съществува, въпреки и да се счита, че в миналото ще бъде затворен, поръчките са към момента мощни от страна на Байдън, но към този момент има три президента, които се заканваха навръх това – Буш, Обама и Тръмп. Към този миг е ясно, че Ахмад не се намира в Сърбия, данните са, че най-сетне се е прибрал в Йемен и не храни неприятни усеща към американските бойци. За тях споделя, че просто са правили своите отговорности, а отговорните са други, като от тях сметка не може да се потърси.

Снимки: Wikipedia