Краят на Втората Световна война идва с началото на един

Краят на Втората Световна война идва с началото на един нов спор и потребността от нещо доста особено – запаси за производството на атомна бомба. Единственият проблем е, че както знаем, радиационните детайли постоянно могат да се преглеждат като галактически прахуляк, който не може да се открие на нашата планета. Нуждата от най-различни запаси приканва водачите да отворят международната карта и да ги търсят. Голямата вяра в това отношение е Антарктика, тъй като приказваме за една необятна територия, в която може да се крие всичко. Именно затова през 1946 година Съединени американски щати се приготвя да нарежда своето въздушно и военноморско наличие, с цел да може да изследва безпроблемно територията и да открие всички налични запаси.

Адмирал Честър Нимитц декларира, че е готова една доста специфична и дълга арктическа интервенция, която  ще стартира през декември. Включени са към 14 кораба, 4700 души боен личен състав, както и многообразие от самолети, в това число и нови особено модифицирани хеликоптери. Контингентът носи името Task Force 68 и командването ѝ е възложен само че адмирал Ричърд Крузен и Ричърд Бърд, който би трябвало да се занимава с научните проучвания и търсенето на верни детайли. Планът на военните е да се насочат към базата Малка Америка IV и да стартират обходи със самолети, с цел да фотографират площите в границите на три месеца.

Целта е да се изучи целия континент и по-късно да се подхващат ограничения и пускане на идващото проучване. На 12 ноември пред медиите адмирал Бърд стартира да изяснява, че интервенция „ Дълъг скок “ е предопределена за трениране на морския личен състав, тестването на оборудването, включително кораби и самолети, в една не толкоз удобна зона. Идеята е, че един път след прекосяването на тренировката, американската флота ще знае по какъв начин да пази базите си на ледения континент. След това ще се започва проучване на хидрографските, географските, метеорологичните, геоложките и електромагнитните условия на зоната. Разбира се, изявление от този тип не минава под радара на руснаците. Те въпреки това декларират, че Съединени американски щати има за цел да основава военни бази и да управлява по-сериозно територията.

Военните не потеглят неподготвени, те освен откриват задоволително положителни и топли облекла, само че даже създават специфични дребни ботуши за кучешките впрягове. И по този начин на 25 декември американската флота потегля, с цел да колонизира Антарктида. Корабите са натоварени и с големи бамбукови прътове и оранжеви знамена, с цел да може да се маркира маршрута в придвижване. Пилотите на патрулните бомбардировачи са неопитни доброволци с един месец за подготовка. Един от членовете на екипажа характеризират полетите като нечовешки, а на всичкото от горната страна не разполагат нито с карти, нито с контролни уреди – на Антарктида не всяка техника съумява да се оправи. Усещането за полет към пет часа в нищото, затворен в кабина, до момента в който времето на открито се трансформира всяка минута, едва ли се счита за един елементарен полет. Американците са пристигнали и с няколко хеликоптера Сикорски H03S-1 и те събират до четирима души, в това число водача и малко багаж, като покриват разстояние от близо 500 километра.

По-малките хеликоптери от сходния клас покриват към 150 километра. Едно основно изискване в това отношение е основаването на специфични платформи, които да се създадат на корабите, където хеликоптерите да упражняват политане и кацане. След това летят напред и оказват помощ на ледоразбивачите да се насочват по безвреден маршрут за прекосяване. Излишно е да споделяме, че два от хеликоптерите в никакъв случай не съумяват да се завърнат. Проблемът е, че американците пропущат някои съществени обстоятелства при стартирането на задачата, норвежките ледоразбивачи, които се включват на помощ ще заявят, че ледът в никакъв случай не е бил толкоз пълен в границите на последните 40 години.

При наближаването на шелфовия хладилник Рос, експертите ще създадат своя финален заход към Малка Америка IV и по-късно ще приготвят щабквартирите на адмирала, както и на шестима откриватели. Самолетите могат да стигнат до там, само че предизвикването се крие в кацането на ледената площадка, само че преди този момент дано обърнем внимание на излитането. От транспортен съд е доста по-трудно да се случи това, затова самолетите Douglas изхвърчат от самолетоносача „ Филипинско море “. Всеки аероплан разполага с в допълнение алуминиево съоръжение за кацане на леда, а скоростта се укрепва благодарение на четири бутилки JATO за спомагателна двигателна сила.

Въпросните Douglas R4D ще могат да кацнат на леда, само че в никакъв случай повече няма да се върнат, тъй като няма по какъв начин да излетят, а и няма по какъв начин да се приземят на самолетоносач. Трите проучвателен групи се разпределят на три разнообразни кораба. Nortwind напуща Норфолк на 2 декември и отпътува за Антарктида през Панамския канал. Кораби  потеглят от Сан Диего на същата дата, до момента в който централната група и самолетоносача не потеглят преди 2 януари 1947 година Всичко е по проект, тъй като останалите две групи би трябвало да построят базата и самолетната площадка. Амфибиите Gumman J2F-6 би трябвало да дават информация, запаси и в случай че се постанова да правят избавителни задачи. Скоростта е извънредно ниска и всеки капитан осъзнава, че една неточност е задоволителна, с цел да обрече всички останали на сигурна гибел. Студовете имат позитивна страна, с помощта на студения въздух, хеликоптерите стават доста по-ефективни.

Необходим е към 1 час за подготовка, стопляне на горивото, маслото и мотора. Екип би трябвало да се постарае да почисти и ледовете от ротора и перките. Това от време на време не е задоволително, тъй като скоро един от хеликоптерите, пренасящ капитан Дюфек на разследваща задача не съумява да се върне в базата. Неговият ротор замръзва и хеликоптерът пада пред очите на корабния личен състав. Пилотът и Дюфек се избавят, само че самият хеликоптер е погубен. Централната група идва на 17 януари. В идващите два дни се търси здрава земя за подготовка въз основата. Вадят се тракторите, джиповете и всички останали возила за подготовката на пистата. Самата база употребява големи палатки, съоръжение, три самолетни писти и една къса площадка за политане.

На 22 януари излитащ хеликоптер от самолетоносача е стихотворец от мощни ветрове и се разрушава във водата. Пилотът оцелява, само че пристрастеностите се охлаждат доста внезапно, откакто сътрудниците най-сетне схващат къде тъкмо са попаднали. След като самолетоносача най-сетне се намира на към 700 1000 километра от базата, товарните самолети най-сетне са подготвени за политане. На борда на първия е самият адмирал Бърд. Самолетът се подвига без никакви проблеми, освен това малко след прекосяването на половината писта. Следващият транспортен аероплан прави същото без проблеми и времето се утежнява и полетите се анулират. С утихването на идващия ден и другите се насочат в тази посока.

При кацането им, инженерите бързо отстраняват колесниците и слагат ски, като стартират да имат вяра, че с тази техника ще е допустимо излитането и кацането. Малко по-късно даже се вършат още 28 спомагателни полета и се снимат към 21 000 фотоси. Останалите самолети се движат по крайбрежието и покриват близо  1.5 милиона квадратни благи. Адмиралът желае да има задоволително фотоси, с цел да сътвори една детайлна карта на ледения континент. Това обаче идва и с цена – належащо е по-специално гориво, подготовка на самолетите, загряването им на земята и мисленето на повече от един съдбовен сюжет и се взимат колкото се може повече ограничения за сигурност. Освен за фотоси, на борда на самолетите има и съоръжение за проучването на минерални натрупвания. Именно по този начин се откриват и голямо находища на въглища.

По дребните патрулни самолети съумяват да вземат проби на вода, само че като цяло са изправени пред много условия за оцеляване – от време на време това е мъгла, различен път са тежки снеговалежи, а кацането във водата е доста мъчно, изключително при бурни води. Всеки аероплан разполага с съоръжение и ресурси за оцеляване в границите на почти 100 дни. Изненадата за множеството водачи е, че откакто се вдигнат на избрана височина, към този момент не могат да видят безусловно нищо, слънцето се отразява на повърхността, а по време на снеговалеж, ръководството става изцяло невероятно.

Така нареченото снежно заслепяване може да се изпита и по време на нощно каране през снежна стихия. Фаровете повече заслепяват, в сравнение с да оказват помощ. Скоро стартират да се случват и случаите. Пилотът Ралф ЛеБланк не съумява да види на каква височина се намира и се удря в обект, до момента в който се пробва да се издигне, неговият контейнер се раздира и горивото се детонира, като оставя грозна огнена следа в снежното небе. Двама души се пробват да скочат и са раздрани от перките на самолета, до момента в който другите съумяват да скочат на време. Около 13 дни не идва помощ, а откакто бедстващите са локализирани, хеликоптерите не могат да кацнат на тази позиция.

Хвърлят се известия и карти, които демонстрират че пътя до свободата е на близо 16 километра разстояние. Хеликоптерите хвърлят и оранжеви знамена, с цел да показват най-безопасния маршрут. След завръщането на кораба излиза наяве, че радистът, инженерът и навигатора са умрели, до момента в който водачът ще трябва  да се раздели с двата си крайници, които освен са изгорели, само че по-късно положението им се утежнява в резултат на ниските температури. Не е ясно какъв брой тъкмо триумфи са имали американците в тази задача, само че скоро идва зимата и множеството полети са анулирани. Самолетите са обезопасени и готови за лютата зима, прибрани са в издигнати халета, където въпреки всичко да запазят някаква температура. За страдание инженерите не са избрали вярното място, тъй като през 1958 година айсбергът се чупи и птиците отплават в незнайна посока.

Единствено хеликоптерите съумяват да се оправят доста добре с изменчивият климат. Интересното тук е, че военните даже вършат документален филм, който по-късно ще завоюва премията Оскар през 1948 година Един забавен факт е неналичието на информация по отношение на откритите запаси, само че пък е ясно, че явно такива има. Малко по-късно светът подписва контракт, в който двата полюса на света ще останат мирна зона и никакви бази няма да се отварят, само че по-забавното е, че никой не съумява да признае какъв брой тъкмо е коствала тази задача на Съединени американски щати.

Снимки: Wikipedia