Кръстницата, Ингар ЙонсрюдИздател: КолибриПревод: Стефка КожухароваХудожник на корицата: Росен ДуковЧерен

„ Кръстницата ”, Ингар ЙонсрюдИздател: КолибриПревод: Стефка КожухароваХудожник на корицата: Росен Дуков
Черен комизъм и странни персонажи обитават този разказ, който потапя читателя в най-тъмните бездни на незаконния свят и на човешките взаимоотношения.
" Кръстницата ". ИК " Колибри "

След като излиза от пандиза след присъда за владеене на опиати, Стела Свансон се зарича да скъса с предходния си живот. Ала първо би трябвало да се върне в родното си селце Вике на Западното крайбрежие, с цел да погребе индивида, който я е тласнал по пътя на разрухата, личния ѝ татко Ринго. Преди 25 години пиянството му е станало причина за ужасяващ случай. Сега тя се пробва да събере частите от нещастния му житейски път и да разбере какво го е предиздвикало да се обеси. Помага ѝ нейната кръстница Естер, стопанка на фамозното имение Вике, заможна жена и благодетелка на селото. Наследството на Ринго обаче подтиква Стела да премисли визията за своето минало и вместо да получи мечтаното успокоение, тя се натъква на страховити заровени секрети и е принудена да отмъсти за околните си.

Едва появил се на литературната сцена норвежкият пистел и публицист Ингар Йонсрюд към този момент има статут на звезда в престъпния род - с ярка характерност и открояващ се почерк. Веднага след излизането си през 2015 година „ Виенското приятелство ”, първата книга от трилогията за комисар Байер, се трансформира в бестселър - високо оценен както от рецензията, по този начин и от необятната аудитория. „ Калипсо “ затвърждава триумфа на своя предходник и също оглавява класациите за най-хубави трилъри, а „ Кръстът “, венецът на трилогията, постанова името на Йонсрюд като занаятчия на жанра в международен мащаб.

***

Из „ ПРЕДИСЛОВИЕ НА ПОЛИЦЕЙСКИЯ НАЧАЛНИК ЛАЙФ ”

Проломът носеше прозвището Пролом на Симон, тъй като тук контрабандистът на едро Симон Вике заловил митничаря, вдигнал го с голи ръце и запратил злощастника в бездната. Всички във Вике бяха чували тази история, само че най-запознат с нея бе полицейският началник Лайф, който бе прекарал целия си живот в долината. Лятно време той водеше внучетата си до висящия мост и им разказваше за кончината на клетия митничар. После им обясняваше по какъв начин един от предшествениците му на началническия пост тръгнал от долината, спуснал се по каменистата клисура и видял нещо да проблясва под планинския мъх, тъкмо до сцепения череп на митничаря. Скоро станало ясно, че в планината има злато, и миньори отблизо и надалеч се стекли тук да опитат шанса си в шахтите.

Но това време от дълго време бе отминало, в този момент въженият мост се поклащаше мързеливо под тежкото туловище на Лайф. Той се спря, с цел да забърше потта под шапката с наушници, протегна се и се загледа напред. Пред него скалната стена проблясваше от леда и ромолящата вода. После се обърна към долината, селището и фиорда в далечината, пое си мирис, а погледът му попадна върху следите от обувките на Тобиас по пътеката.

Само при мисълта за младия служител утрото му се помрачи и той изсумтя сопнато. В смърчовата гора никой не можеше да чуе пръхтенето на полицейския шеф. Самият той колкото да се чуваше. Под сенките на дърветата снегът от първата сурова зимна нощ се бе задържал, само че по пътеката се бе стопил и се бе трансформирал в жвакаща под обувките киша. Освен това Лайф непрекъснато подсмърчаше. Щом скалата на термометъра паднеше под нулата, на носа му се образуваше една транспарантна капчица, която, в случай че инцидентно не паднеше в мустака му, непрекъснато си висеше оттова.

Лайф бе изпратил подчинения си на разузнаване. Не че полицейският началник очакваше неприятности, в последна сметка бяха тръгнали по петите на един остарял и немощен човечец, само че постоянно трябваше да се внимава с хора, които ненадейно се скриват от непознатите погледи и отиват да живеят в нищото.

Пътят през гората не беше дълъг, скоро дърветата се разредиха и Лайф се озова пред полегат рид. Ако беше пристигнал тук преди стотина или даже повече години, мястото би гъмжало от хора. От силоза, в който при обогатяването на рудата кварцът от мината се наситняваше, щеше да се подвига подобен екот, че мъжете щяха да си крещят, с цел да се чуват, до момента в който маневрират с количките си по тесните коловози, укрепват тводнителните канали на язовира или прибират конете в конюшнята. Комините щяха да пушат, миризмата на храна от дюкянчетата да се завира в носа, а стане ли време за взривяване на мината, земята щеше да се разтресе по този начин, като че ли някой великан е на път да се трансферира през билото на планината и да поеме към платото на изток.

Но като се изключи Лайф, в този момент тук нямаше жива душа. Повечето постройки бяха съборени, а дребното останали колиби се рушаха. Железопътните релси бяха погълнати от земята. Подаваха се единствено тук-там, сходно на кости на загниваща ръка, сочеща към решетъчните порти пред входовете на мината. Модерните сини бараки, пръснати сред къщурките, изглеждаха непознати и не на място. А избеляла табела на един стълб предупреждаваше за скрити шахти и дупки в покрайнината.

Да, това беше къщата „ Мелницата “. Навярно солидните дървени стени бяха обезсърчили тези, които са желали да разчистят сиромашкото място. Или пък предците на Астри към този момент са били купили постройката. Лайф не знаеше и това го дразнеше, тъй като беше привикнал да бъде в течение на тези неща, само че бе факт, че понастоящем високото планинско населено място имаше единствено един непрекъснат гражданин, държеливата Астри, в случай че не броим наемателите на близките бараки. Като остарелия Ринго.

Кучешкият лай изтръгна Лайф от размислите му и преди да се усети, хъскитата вече скачаха отсреща му. Между къщата и най-близката барака бе опънато железно въже за пренос на товари, в този момент то пропя, а Лайф се зарадва на топлото посрещане. В действителност Том и Джери се зъбеха и ръмжаха като зверове. Макар повече да приличаха на вълци, в сравнение с кучета, Лайф знаеше по какъв начин да поддържа връзка с тях. Клекна и зачеса животните по мократа четина, без да обръща внимание, че коленете на панталоните му се калят. Не можеше да си спомни дали Том беше оплодил Джери, или обратното, само че при всички положения резултатът беше четири сивкаво-бели рошльовци. Сега те квичаха против металната решетка на заграждението си.

– Добри момчета – сподели Лайф и остави да го близнат по месестия врат. – Добри момчета. В този миг вратата на къщата се отвори и на прага се появи Астри. Носеше халат и пантофи, прошарената ѝ коса стърчеше, бузите ѝ пламтяха, а носът ѝ беше крив като вулканичен камък. Тя пристъпи непосредствено към въпроса и по-скоро излая, вместо да попита обикновено какви ги е надробил Ринго този път, че да докара на крайници самия полицейски шеф.

– Това съм пристигнал да схвана – отвърна Лайф. Щом понечи да се изправи, коленете го прободоха и той се постара да прикрие болката си.

– Къде е Тобиас?

Астри подвигна крайник към една от работническите бараки и под халата ѝ се показа подутото от разширени вени бедро.

– Дебне го там долу. Самозванецът ме прати да си заставам у дома.

– Ами Ринго?

– Сигурно си отспива в колибата.

– Послушай Тобиас. Прибери се и си направи едно кафе.

Астри демонстративно се изкачи по стълбите пред къщата и затръшна вратата след себе си.

– Никой няма да ми споделя по кое време да пия кафе. Първо би трябвало да нахраня кучетата. 

Колибата на Ринго бе не по-голяма от ловна колиба. Дъските на изложената на капризите на времето източна стена бяха почнали да загниват, таванът над тях бе поддал, а коминът се бе килнал на една страна. Тобиас дебнеше от ъгъла на бараката, очите му бяха приковани във вратата и както се подаваше напред, с цел да вижда подобре, високото му възслабо тяло приличаше на извита от вятъра трепетлика…