Какво казва 3 март за България и българите?
Коментар от Георги Лозанов:
Честит народен празник. Вероятно би било най-разумно да спра дотук, тъй като съм наясно със схващането, че този празник би трябвало да се чества със сърце и да се приема като даденост, а не да се помрачава със остарелия демократичен въпрос: Подходяща дата ли е 3 март? Празникът обаче не пада от небето, не е някакво естествено събитие, а резултат от личния ни избор, който е индикативен за националната ни еднаквост през днешния ден - какво влагаме в нея и по какъв начин се самопреживяваме.
Ако бяхме избрали една от тези дати
Избраната дата маркира едно събитие от многовековната ни история и акцентира особената му значимост, а то от своя страна - към този момент отвън историческата си уточненост - дава преимущество на избрани полезности и настройки за сметка на други, които нямат същото значение за образуването ни като общественост. Така да вземем за пример в случай че за народен празник беше определен 22 септември - Денят на независимостта, водеща полезност щеше да е отстояването на националния интерес по отношение на външни намеси и въздействия. Ако беше определен 6 септември - Денят на съединението, такава полезност щеше да е единството на нацията, в това число и отвън териториалните ѝ граници (нека си напомним единствено българското флагче, развято от холивудския артист от български генезис Димитър Маринов при връчването на Оскарите). Ако беше определен 16 април - приемането на Търновската конституция, акцентът щеше да е върху устрема към народна власт, характерен на умните глави в новоосвободена България. Ако беше определен 24 май - Денят на славянската книжовност, най-важна щеше да е културната роля на нацията. Ако беше определен 6 май - Денят на българската войска, каквито оферти също се чуха, в ценностния фокус на празника щеше да попадне войнската популярност на България. И по този начин нататък, та чак до основаването на страната, да речем на 9 август 681 година (или която и да е друга условно призната дата), тъй че празникът да акцентира респектиращата традиция на българската държавност.
Внушенията на 3 март
Смея да настоявам, че съвсем всяка от тези ориентации, алегорично декларирани от съответните дати, щеше да е по-представителна за националната ни еднаквост от внушенията на 3 март - датата, на която през 1878 година в Сан Стефано е подписан кротичък контракт сред Руската и Османската империя (в отсъствието на български представители). Какво споделя за нас като общественост тази дата, оповестена през 1991 за народен празник на България? На първо място тя генерира трагическа взаимност на нацията, като отпраща към петвековното турско господство, което тогава най-сетне свършва, само че би трябвало още веднъж и още веднъж да се изстрадва, с цел да продължаваме да бъдем дружно в нещастието. И в същото време да пренасяме през времето омразата към поробителя и да я трансформираме в архетипно отношение към турците, освен в прилежащата страна, само че и в прилежащия двор.
Самото школско факсимиле „ турско иго ” сподели забележителна резистентност и по абсурден метод стана част от днешния национализъм, съгласно който колкото повече настояваме, че до 19 век сме били плебеи, толкоз повече през 21 век можем да се назовем патриоти. Тук обаче наложително би трябвало да вметна, че денят 3 март, ознаменувал края на едно непознато господство, несъмнено е по-светла дата от предходния ни народен празник 9 септември, който ознаменуваше началото на друго непознато господство.
Мечтата за Санстефанска България
Да, 3 март е празник на освобождението, на свободата. Но независимост, извоювана от различен. И в този смисъл нашият народен празник е празник на благодарността към непозната нация - той вкарва руснаците в „ генетичния код ” на националната ни еднаквост. На 3 март българинът по дифолт би трябвало да им е признателен, че са го освободили, а не, да речем, да се гордее, че им е дал книжовност, каквито искания можеха да се възбудят, в случай че националният ни празник беше на 24 май.
Нещо повече даже: 3 март, датата на подписването на Санстефанския контракт, е поръчка освен за благодарността ни към руснаците, само че и за обидата ни от Великите сили, които не са разрешили да се реализира фантазията ни за Санстефанска България - за разлика от Русия, която е нашият исторически покровител. Именно по този начин историята би трябвало да участва в груповото ни въображение, нищо че в нея в действителност няма положителни и неприятни, а единствено по-силни и по-слаби, които са решавали ориста ни съгласно личните си ползи.
Самата Санстефанска България, която в действителност честваме на 3 март, трансформира националния ни празник в тъжба по една фантазия. Кара ни да претърпяваме националната си значителност като незаслужено отнета от Запада и непостижима без помощ от Изток. Подобни внушения можеха да се пресечен, в случай че за народен празник бяхме избрали да вземем за пример Деня на независимостта.
Как 3 март портретира българина
Казано иначе: З март „ портретира ” българина като човек трагичен, комплексиран, подготвен на поклонение, предан на носталгични копнежи и лишен от доверие в себе си. Родината не му носи наслада и горделивост, а единствено дълг да не се избавя поединично. Но това не трябва да се загатва, тъй като незабавно ще провокира групов яд. Както се случи със Самуел Финци, разрешил си да каже: „ Не разбирам доста условието да бъда горделив с родината си. Мога да се гордея с работата си, с живота си, само че не и с родината си ”.
В този смисъл: в случай че всеки поотделно може да се гордее с работата и живота си, всички дружно можехме да се гордеем с родината си.
