Комедийната актриса Латинка Петрова е родена на 1 януари 1944

Комедийната актриса Латинка Петрова е родена на 1 януари 1944 година в с. Горна Козница, Кюстендилско. Във ВИТИЗ приключва актьорско майсторство в класа на проф. Стефан Сърчаджиев. Латинка беше най-близката другарка на обичания артист Георги Парцалев, който си отиде на 63 преди 32 години от левкемия. Пред  " Галерия “ тя споделя спомените си за починалия артист.

– Помните ли последната си среща с Парцалев, госпожо Петрова?

– Видяхме се за последно в Правителствена болница, може би четири-пет дни преди той да си отиде. Не се сбогувахме обаче, тъй като той не усещаше, че си отива. Само му падаха пръстените от пръстите, тъй като се беше стопил. Държеше ги в шепата си, тъй като не искаше да се разделя с тях. В прилежащата стая беше патрирх Максим и Пацо се чудеше по какъв начин толкоз Божи човек също е стигнал до болница.

Помня, че непрекъснато ми вадеше картона си и ми споделяше да видя, че няма СПИН. Тогава този слух витаеше на всички места и даже докторите обясняваха, че доста хора идват до болничното заведение, с цел да му донесат цветя и бонбони, само че ги е боязън да се качат при него, с цел да не се заразят, а той нямаше никакъв СПИН. И тогава обаче не губеше наличие на духа и възприятието си за комизъм.

Постоянно си вадеше бележника и споделяше по какъв начин е пропуснал още едно кръщене, тъй като е вкарвал в християнството доста деца на свои фенове. Пацо ужасно доста обичаше дребните и когато го канеха за кръстник, в никакъв случай не отхвърляше. Най-много страдаше от това, че си няма едно малко Жорче, все си представяше по какъв начин ще го облече с фрак и цилиндър. 

Много искаше да осинови правоприемник, само че по това време законът забраняваше уединен мъж да вземе дете от дом. Това можеха да създадат сестра му и шурей му и той единствено ги молеше, като обещаваше, че ще оказва помощ и ще го гледа като свое, само че те отхвърлиха. И той ми споделяше, че сестра му е огромна егоистка, тъй като никой няма да продължи рода им, както и стана.

– Не остана ли най-малко едни жив роственик от рода им?

– Не, след гибелта на майка му, сестра му и шурей му, който единствено претендираше за завещание, никой няма. Затри се напълно родът Парцалеви. Има единствено някакви доста далечни братовчеди в родния си град Левски, където той има музей. Парите за него бяха събрани от продажбата на гарсониера, която беше на мястото на бащината му къща в града.

Още до момента в който сестра му беше жива, продаде жилището и с част от парите беше изработен музеят. В него има доста от движимостите и мебелите на Парцалев, част от голямата му библиотека, тъй като той беше измежду най-четящите артисти.

Противно на доста клюки по негов адрес, той в никакъв случай не е имал лично жилище, а цялостен живот беше чартърен. От 1979 обитаваше апартамент на " Цариградско шосе “, тъкмо против Борисовата градина, на госпожа Елеонора Събчева, щерка на известния тенор Събчо Събев. В него той живееше до своя край с майка си, а преди този момент и с татко си. Домът му беше неговата цитадела. Апартаментът беше като музей на старинни предмети.

Притежаваше голяма и добре подредена библиотека в шест реда, с скъпи и забавни книги, от които към този момент беше почнала да се накланя на една страна, доста икони, дърворезби и предмети от целия свят. И на мен ми донесе броеница от Божи гроб в Йерусалим, която си вардя до през днешния ден.

Искаше да ми подари и един от своите златни пръстени, тъй като на всеки пръст имаше по един, само че аз отхвърлих.

Обичаше да се обкръжава със мемоари. Имаше детска и ранима душа, подготвен да се разплаче постоянно, доста съчувствен. Много го обичаха всички, само че същински околните хора до него бяха ъгъл.

Пацо в никакъв случай не си купи и кола и даже не можеше да кара,аз все го возех с моя автомобил. Пред пощенската му кутия имаше куп вестници и списания, тъй като той беше абониран за всички печатни издания, които излизаха тогава. От всичко се интересуваше.

– От какво си отиде той в действителност?

– От левкемия. Професорът ми сподели, че като са го отворили, тъй като те мислеха, че има язва и по тази причина му изтича кръвта, съдовете му са се чупели. Докторите с микрохирургия зашиват един, то различен се пука. Лекуващият му доктор беше безапелационен, че това е разследване на Чернобил. И той в действителност се разболя няколко месеца след повредата, само че време мина, до момента в който го диагностицират.

– Наистина ли беше печален и уединен?

– Да, най-голямата му болежка беше, че не сътвори семейство. Като се връщахме отнякъде, все ми споделяше: " Ето, теб те чакат децата и мъжът ти, а мен никой “. Страхуваше се да не почине самичък. Живееше ден за ден, в това беше неговата огромна горест.

Неведнъж съм виждала сълзи в очите му, трагичен беше. Притесняваше се и по какъв начин ще се показа на сцената и дали ще успее да разсмее публиката. Затова и преди да излезе на сцената, му се изпотяваха дланите на ръцете, а хората го обожаваха.

Той беше всеобщ любим, а все се опасяваше, че ще се изложи. Дори в един миг мислеше, че поевтинява, и се чудеше дали да не стартира да играе тъжни функции. Много искаше да се превъплъти в Дон Кихот, само че по този начин и не съумя да се срещне с този воин. Направиха нещо сходно в Сатирата, само че не беше по оригинала на Сервантес, някаква компилация беше.

И той една вечер ми се обади в три посреднощ и ми сподели, че ще играе Гинка Станчева, тъй като тя във всички представления все беше конферансие. Та бяха му предложили в тази пиеса сходна роля, в която да каже единствено добър вечер и най-после да пожелае лека нощ. Чудеше се по какъв начин е допустимо да му дадат две реплики.

В Сатирата в никакъв случай не сложиха пиеса за него, както това стана с Георги Калоянчев и Стоянка Мутафова. Имаше една злоба, че е национален любим. По-възрастните артисти от неговото потомство го обичаха единствено отдалече, за разлика от младите. Те го обожаваха, тъй като той все им споделяше, че би трябвало да им се даде път.

– Вярно ли е, че сред него и Калоянчев постоянно е имало състезание и доста не са се обичали?

– Калоянчев беше превъзходен артист, само че доста подозрителен. Като видеше, че двама души си приказват, незабавно си мислеше, че против него приказват. А Пацо беше необятно скроен човек, той не завиждаше. Никога не съм го чула да каже неприятна дума за някого.

Той беше благородник по душа. Просто природата му беше друга. В театъра го обичаха безусловно всички – от чистачката до реквизитора. Винаги поздравяваше всички, не беше надменен. Може би и това пораждаше завистта у сътрудниците му.

– Вие по какъв начин се сприятелихте?

– Играехме дружно в " Шръклица “ и той ми сподели една вечер, че майка му и сестра му доста ме харесват. След това ме предложения да играя с него в едни сборни сценки, с които да обиколим страната – аз пеех, а той още с излизането си на сцената омайваше публиката. И по този начин, пътувайки, доста се сближихме. Знаехме си и кътните зъби.

Знаех по кое време е ядосан, печален, самотен…Говорехме си доста, всичко ми споделяше – и болката, и тъгата си. И аз му имах цялостно доверие. Знаех, че имам тил, на който мога да се обърна.

– Разкажете някоя занимателна история от многобройните ви пътувания?

– О, толкоз са много… По време на пътешестване за режисура в Кюстендил катастрофирахме. За да не бутне велосипедист, колата изхвърча от пътя в равнища и гумите бяха в тиня. Излязох на шосето за помощ, тъй като щяхме да закъснеем за представлението, и видях камион, цялостен с роми. Казвам: " Искате ли да видите Парцалев? “. И те от горната страна: " Де го бат’ Пацо? “.

Аз крещя: " Ей го бат’ Пацо там в равнищата! “. Всички слязоха, нагазиха в калта и придвижиха колата на ръце. Просто всички го обичаха. Винаги, когато сядахме някъде да хапнем, внезапно ставаха двайсет индивида на масата и той черпеше всички. Не ядеше доста, единствено буташе чинията с храна настрани. Пийваше уиски или алено вино и разказваше, те по тази причина хората сядаха на масата, с цел да го слушат.

– Изживя ли Парцалев огромната обич?

– Имаше една на млади години, която го зяряза. После на по-късни години излизаше с жена с двойно поданство – българка, която искаше да живеят шест месеца тук и останалите в Париж, а за него това беше невероятно. Все проклинаше ориста, че го е осакатила и не му е дала опция да има деца.

– Знаете, че имаше доста спекулации за другата му полова ориентация…

– Има и такова нещо, нещо в природата му не беше тъкмо. И той по тази причина се питаше за какво природата го е основала подобен и го е осакатила.

– Когато той си отиде, несъмнено ви е било доста тежко?

– Да, бях неутешима. Даже колежка ми сподели по какъв начин са се побутвали на погребението националните актьори какъв брой съм плакала, все едно съм правила демонстрации. Просто част от мен си отиде с Пацо. Аз осиротях. След това доста постоянно го сънувах и той ми споделяше, че е добре, не беше печален или обезверен.

Може би искаше да ме успокои, да ми даде сила, тъй като приживе си бяхме дали обещание, че каквото и да стане, ще си оказваме помощ. Вече не го сънувам, само че на празници запалвам свещичка първо за него. На 31-ви ще отида и на гроба му, който, за жалост, към този момент е много безлюден. Преди за него се грижеше икономът му, само че към този момент никой.

– Вие по какъв начин сте след тежкия коронавирус, който изкарахте напролет?

– След ковида се имунизирах с двете игли на " Пфайзер “, тъй като антителата ми спаднаха сензитивно и към този момент съм по-спокойна. Много тежко изкарах инфекцията, два месеца бях болна и след това още един се лекувах у дома.

Жестоко беше, напряко си отивах. Легнах на дивана у дома и си споделих: да идва към този момент гибелта, нямах сили да се боря. Дори си изпуснах един път чашата с кафе, толкоз бях изнемощяла. Сега съм добре, работя, отново записах разнообразни реклами.