За вишновката и Сатиричния театър -
Когато виждам кино лентата " Оркестър без име ", постоянно се сещам за една съвсем фамилна история. Споменът постоянно идва след сцената, когато групата нямаше къде да спи и всички музиканти се бяха разположили в джипката на Павката под намерено небе измежду овощна градина. На сутринта там се появи пъдарят, изигран от Иван-Обретенов-Батето, който безогледно санкции музикантите. Тук е моментът да поясня за какво горе пиша “почти “ фамилна история: преди време, артистът Обретенов доста желал да се ожени за майка ми.
Ала тя му бягала по тъч линията и безпощадно му връзвала тенекии на непотвърдените ангажименти за вечерни срещи, казани с половин уста в коридорите на Съюза на артистите в България. Вечер Батето идвал с двадесетина минути по-рано в къщата ни в Красна поляна, а в ръцете си държал два големи букета. Единият бил предопределен за майка ми, а вторият евентуално за да опипа почвата през проект-тъщата, тоест през баба ми.
“Госпожа това “, “госпожа това “ - несломимият претендент пристигал кавалерски след часовете за нормалната фамилна вечеря, евентуално, с цел да не завари хората да се хранят. Чакали появяването на майка ми, само че тя все не идвала. Водел диалози на всевъзможни злободневни тематики с баба ми. Тя споделяше, че Батето проявявал превъзходно възприятие за самоирония и бил много занимателен човек. Същевременно, гледал и да не се заседява доста, като всеки добре учтив човек.
Иван-Обретенов-Батето
След като непретенциозно отказвал да вечеря, си поглеждал скритом часовника, а баба щедро го напоявала с домашна вишновка и бонбони „ Черноморец “. Друго от алкохолните питиета у дома не помня да е имало, с изключение на може би някоя бутилка ярко питие или алено шампанско „ Искра “, и то единствено по празниците. Иначе бабината вишновка беше супер - декларирам го изрично, тъй като като редови пубертет съм надигал шишето. Е, правилно е, че след това бързах да досипвам вода от чешмата да не виждат разликата в равнището.
Преди време разбрах от близки сътрудници на артиста, че Иван Обретенов пиел единствено мастика. Даже сътрудниците закачливо му подмятали, че оставял след себе си необятна, бяла следа когато от капанчето на плажа влизал в морската простор да плува. Сега си припомням за това ухажване в Красна поляна и се разплаквам разбиращо, по какъв начин в ония времена Батето, чакал майка ми на масата в къщи и си мечтаел за една добре изстудена мастичка.
Само че, при тоталната липса на анасоновата напитка в домашното барче, на индивида му се е налагало да близва лека-полека от ръба на чашата с домашния ликьор на баба ми, консервиран със захар и медицински алкохол от аптеката. Сигурен съм, че кавалерски е кимал с глава, че това вишнево пиво извънредно доста му харесва. Както знаем в изкуството и в любовта се желаят много жертви.
Времето напредвало, лятното слънце непреклонно залязвало, а резултатът към момента бил нулев. Обектът, т.е. майка ми, основната цел на визитата, все не се появявала. Обретенов не я дочаквал и си тръгвал отчаян с някой от последните трамваи. Очевидно девойката предумишлено закъснявала, с цел да не се срещнат. След няколкото късни вечерни опита, замислената проект-среща никак не потръгнала и пресъхнала със скоростта на увяхващите букети цветя. В един миг всичко рухнало, възприятията към младата студентка се изпарили някъде в трамвай номер 4. Кандидатът и майка ми се разминали в коридорите на живота. В последна сметка Батето се оженил за друга.
Ето по какъв начин в моя живот стана развръзката на тази незапочната история.
През недалечната 1988-ма година, незабавно откакто сe уволних от казармата, се хванах на работа като театрален служащ в Сатирата. Тук е моментът да споделя, че постоянно съм желал да стана артист, но в последна сметка не станах. Но тогава тактиката ми беше да работя в спектакъл и да съм покрай същинските актьори. Да понауча нещо от тях, въпреки единствено гледайки зад кулисите по какъв начин репетират, да местя декорите им, да съм покрай занаята и въобще да видя всичко на място. После, когато му пристигна времето, имах желание да аплайвам във ВИТИЗ (тогава по този начин се споделяше институтът за театрално изкуство), който беше безусловно против Сатиричния спектакъл. А и нали старите хора все споделят, че поминък не се учи, а се краде, се стараех да абсорбирам всичко забелязано, чуто и изиграно от огромните артисти в театъра. Исках да „ пооткрадна “ каквото може, с цел да ми послужи след това. Друг е въпросът, че не се получи, само че това е обособена тема…
В Сатиричния спектакъл се срещнах... със сина на Батето, също театрален служащ. За страдание, не си припомням името му. Един ден пиехме бира с него, седнали в подземието, подпрели гърбовете си на картонените истукани и талашити от другите постановки. Двамата дълго се смяхме откакто му описах историята с татко му, вишновката на баба ми, и майка ми в ролята на „ булката дезертьор “. Момчето на Батето бе съвсем на моята възраст, евентуално ни деляха няколко месеца разлика в моя изгода. Но, възприятието да видиш сходен човек бе и ненапълно необичайно - все едно гледаш проекция на себе си.
Докато пиша, в съзнанието ми изплуват ясно останалите детайли и картини от всекидневието ни там: в стаичката на служащите по декорите, в чието число беше и моя благосклонност, на масата, стоеше подпрян един огромен портрет в дебела рамка на починалият Григор Вачков. Снимката бе безспорна икона за всички познавали го и работили с него. Мълчаливото му наличие придаваше един необикновен тонус на помещението и раздаваше въодушевление на всички. Сякаш очите на индивида от фотографията споделяха на всеки преминаващ през стаята „ Здравей! “, а след това деликатно следяха придвижванията му. Вачков беше сниман под подобен забавен ъгъл, че постоянно ти се струваше, че това не е снимка, а самият той. Всички там го боготворяха. Мир на праха му, персонално аз не го заварих, индивидът към този момент се беше преселил в по-добрият свят.
Имаше и портрет на Васил Левски, закачен високо на стената. Не зная, може би в случай че някой ден мина по същите коридори и стигна до това удивително място, ще установя, че и двете фотоси към момента са там както ги помня.
Един сезон подреждахме декори за " Балкански синдром " с Георги Парцалев, Стоянка Мутафова (в ролята на баба Кера), Иван Григоров - все митове. Иван Григоров беше генератор за измисляне на всевъзможни номера на сътрудниците си с присъщото му черно възприятие за комизъм. Най-учудващото за мен и до момента е, че някои негови сътрудници доста му се връзваха. Няма да посочвам имена, с цел да не се обиди някой. Например Иван гледаше кой ще си не помни цигарите в барчето, вадеше отнякъде бързосъхнещо лепило и залепваше дъното на кутията за масата. После ставаше цирк. Май заради това му бяха лепнали прякора „ Мръсното “, мисля обаче несправедливо, той не влагаше неприятни усеща, искаше единствено да се майтапи.
Иван Григоров
Пиесата „ Балкански синдром “ е на надарения Станислав Стратиев, който съгласно мен и до момента е флагман на сатиричните остриета в българската литература. Бих го нарекъл дори българският Гогол, умеещ да синтезира архетипните модели на родното ни човешко житие-битие и да вади с усмивка неговите недостатъци. За мен си остава публицист, който постоянно ще трансформира парадокса в натурализъм и след това ще го прелива назад в парадокс.
Докато гледахме по какъв начин актьорите последователно навлизат в функциите си в постановката, бяхме скрити в тъмното зад завесите или зад декорите и пиехме бира в кристални чаши, предоставени ни от реквизитора. Тогава той твърдеше, че били от Царския замък. Нищо чудно, имаха много златни инкрустации и хералдики евентуално думите му са били чиста истина.
Атмосферата по здрач бе следната: в заведението долу започваха да пекат заготовки на скарата, по закона на физиката, горе в салона замирисваше на този доблестен, хранителен дим. Можеше да извадиш самун и да топиш залък в миризмата от кюфтетата на скара, толкоз беше плътна. Когато времето напреднеше, готвачите от кръчмата под театъра още по-активно се разработваха и миризмата на скара и оцет от салатите, се просмукваше още по-напористо през стените. Дали вентилацията беше некачествена или някой натискаше неверен бутон не зная, само че ми се коства, че горе феновете огладняваха, шаваха по столовете и се чудеха по какъв начин да се измъкнат от салона, с цел да се спуснат по стълбите с цел да запазят маса. Места в никакъв случай нямаше.
Не си представяйте нещо извънредно и супер шикарно, в противен случай – заведението долу беше една елементарна механа с бели покривки, само че човек по този начин е организиран, че нормално запомня не ситуацията, а ароматите. И когато те се повтарят във времето, спомените от предишното се раздвижват, а чувството, че още веднъж си там е пълноценно и облечено във всичките линии на от дълго време преживяното…
Публиката ръкопляскаше, ние в тъмното измежду миризмата на кюфтета и кебапчета шетахме безмълвно с декорите с бай Милчо. Повечето от фигурите се разглобяваха и сваляха в мазето. Качвахме ги с гигантският асансьор в дъното на сцената. Прибирането им управляваше занаятчия сцената, който беше един благ, непретенциозен човечец на име Стефан. Натъжих се, когато един ден, минавайки около театъра, видях некролога му. Долу, в тъмното и измежду вековните паяжини бяха и парашутите, с които завивахме декорите, когато свършваше сезонът. Така опаковани приличаха на увитите с плат здания на маестрото Кристо. В началото на летните турнета ги грабвахме ги и товарехме за представленията в провинцията на едни големи ремаркета, които задръстваха ул. „ Г. С. Раковски “ и тази пред Сатирата. После камионите постепенно отпушваха пресечките и заминаваха по летния си маршрут за наслада на очакващата ги аудитория.
Сещам се и за различен театрален служащ от това време – Черепа. За страдание, също не му помня името му, само че зная сигурно, че живее на ул. „ Цар Иван-Шишман до „ Х. Димитър “, нека да се радва на положително здраве. Друг от групата на театралните бе Краси Ризов, който, за жалост, умря от дълго време от свръхдоза. Краси обитаваше голям апартамент тъкмо над някогашния ресторант Кристал, останал завещание от родителите му. Аз съм от поколението, което отиде ли на посетители – незабавно се лепва на библиотеката на стопаните и стартира да разлиства книгите. Мацките, музиката и танците постоянно оставаха на второ място.
Та, Краси имаше жестока библиотека! Съхранени бяха много старопечатни томове и даже цяла секция издания с подписи от писатели, някои с печати и истински подписи от техните издатели. Големият апартамент беше паметно място за всевъзможни купони. Там видях и легендата Сиси Боата, тогава не знаех, че е тя, едва по-късно си дадох сметка. През деня Сиси седеше в градинката на Кристал, а вечерта безусловно се отбиваше при Краси, звънеше на домофона с код за „ собствен човек “. Отгоре все някой отваряше, по този начин влизаха единствено отдадените с кода.
Скоро някой ми описа, по-точно писа, че от жилището на Краси някакъв другар се обадил на първия секретар на партията другаря Т. Живков да го предложения на двубой. Милицията цъфнала след минути, само че пък това било към политическото оживление в края на октомври 1989 година и на смелчагата му се разминало.
Минавайки и през днешния ден около това място, постоянно се сещам за персонажите, които описах, за декорите, за илюзиите, които градяхме, за фантазиите, които имахме. Някои от тях видяха бял свят. Други занапред ще видят. До скоро!
Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника " Ръкавелите на остарелия полковник ". Книгата може да бъде закупена в книжарниците " Български книжици " ул. " Аксаков " 10 и " Нисим ", бул. " В. Левски " 59 или
Ала тя му бягала по тъч линията и безпощадно му връзвала тенекии на непотвърдените ангажименти за вечерни срещи, казани с половин уста в коридорите на Съюза на артистите в България. Вечер Батето идвал с двадесетина минути по-рано в къщата ни в Красна поляна, а в ръцете си държал два големи букета. Единият бил предопределен за майка ми, а вторият евентуално за да опипа почвата през проект-тъщата, тоест през баба ми.
“Госпожа това “, “госпожа това “ - несломимият претендент пристигал кавалерски след часовете за нормалната фамилна вечеря, евентуално, с цел да не завари хората да се хранят. Чакали появяването на майка ми, само че тя все не идвала. Водел диалози на всевъзможни злободневни тематики с баба ми. Тя споделяше, че Батето проявявал превъзходно възприятие за самоирония и бил много занимателен човек. Същевременно, гледал и да не се заседява доста, като всеки добре учтив човек.
Иван-Обретенов-Батето
След като непретенциозно отказвал да вечеря, си поглеждал скритом часовника, а баба щедро го напоявала с домашна вишновка и бонбони „ Черноморец “. Друго от алкохолните питиета у дома не помня да е имало, с изключение на може би някоя бутилка ярко питие или алено шампанско „ Искра “, и то единствено по празниците. Иначе бабината вишновка беше супер - декларирам го изрично, тъй като като редови пубертет съм надигал шишето. Е, правилно е, че след това бързах да досипвам вода от чешмата да не виждат разликата в равнището.
Преди време разбрах от близки сътрудници на артиста, че Иван Обретенов пиел единствено мастика. Даже сътрудниците закачливо му подмятали, че оставял след себе си необятна, бяла следа когато от капанчето на плажа влизал в морската простор да плува. Сега си припомням за това ухажване в Красна поляна и се разплаквам разбиращо, по какъв начин в ония времена Батето, чакал майка ми на масата в къщи и си мечтаел за една добре изстудена мастичка.
Само че, при тоталната липса на анасоновата напитка в домашното барче, на индивида му се е налагало да близва лека-полека от ръба на чашата с домашния ликьор на баба ми, консервиран със захар и медицински алкохол от аптеката. Сигурен съм, че кавалерски е кимал с глава, че това вишнево пиво извънредно доста му харесва. Както знаем в изкуството и в любовта се желаят много жертви.
Времето напредвало, лятното слънце непреклонно залязвало, а резултатът към момента бил нулев. Обектът, т.е. майка ми, основната цел на визитата, все не се появявала. Обретенов не я дочаквал и си тръгвал отчаян с някой от последните трамваи. Очевидно девойката предумишлено закъснявала, с цел да не се срещнат. След няколкото късни вечерни опита, замислената проект-среща никак не потръгнала и пресъхнала със скоростта на увяхващите букети цветя. В един миг всичко рухнало, възприятията към младата студентка се изпарили някъде в трамвай номер 4. Кандидатът и майка ми се разминали в коридорите на живота. В последна сметка Батето се оженил за друга.
Ето по какъв начин в моя живот стана развръзката на тази незапочната история.
През недалечната 1988-ма година, незабавно откакто сe уволних от казармата, се хванах на работа като театрален служащ в Сатирата. Тук е моментът да споделя, че постоянно съм желал да стана артист, но в последна сметка не станах. Но тогава тактиката ми беше да работя в спектакъл и да съм покрай същинските актьори. Да понауча нещо от тях, въпреки единствено гледайки зад кулисите по какъв начин репетират, да местя декорите им, да съм покрай занаята и въобще да видя всичко на място. После, когато му пристигна времето, имах желание да аплайвам във ВИТИЗ (тогава по този начин се споделяше институтът за театрално изкуство), който беше безусловно против Сатиричния спектакъл. А и нали старите хора все споделят, че поминък не се учи, а се краде, се стараех да абсорбирам всичко забелязано, чуто и изиграно от огромните артисти в театъра. Исках да „ пооткрадна “ каквото може, с цел да ми послужи след това. Друг е въпросът, че не се получи, само че това е обособена тема…
В Сатиричния спектакъл се срещнах... със сина на Батето, също театрален служащ. За страдание, не си припомням името му. Един ден пиехме бира с него, седнали в подземието, подпрели гърбовете си на картонените истукани и талашити от другите постановки. Двамата дълго се смяхме откакто му описах историята с татко му, вишновката на баба ми, и майка ми в ролята на „ булката дезертьор “. Момчето на Батето бе съвсем на моята възраст, евентуално ни деляха няколко месеца разлика в моя изгода. Но, възприятието да видиш сходен човек бе и ненапълно необичайно - все едно гледаш проекция на себе си.
Докато пиша, в съзнанието ми изплуват ясно останалите детайли и картини от всекидневието ни там: в стаичката на служащите по декорите, в чието число беше и моя благосклонност, на масата, стоеше подпрян един огромен портрет в дебела рамка на починалият Григор Вачков. Снимката бе безспорна икона за всички познавали го и работили с него. Мълчаливото му наличие придаваше един необикновен тонус на помещението и раздаваше въодушевление на всички. Сякаш очите на индивида от фотографията споделяха на всеки преминаващ през стаята „ Здравей! “, а след това деликатно следяха придвижванията му. Вачков беше сниман под подобен забавен ъгъл, че постоянно ти се струваше, че това не е снимка, а самият той. Всички там го боготворяха. Мир на праха му, персонално аз не го заварих, индивидът към този момент се беше преселил в по-добрият свят.
Имаше и портрет на Васил Левски, закачен високо на стената. Не зная, може би в случай че някой ден мина по същите коридори и стигна до това удивително място, ще установя, че и двете фотоси към момента са там както ги помня.
Един сезон подреждахме декори за " Балкански синдром " с Георги Парцалев, Стоянка Мутафова (в ролята на баба Кера), Иван Григоров - все митове. Иван Григоров беше генератор за измисляне на всевъзможни номера на сътрудниците си с присъщото му черно възприятие за комизъм. Най-учудващото за мен и до момента е, че някои негови сътрудници доста му се връзваха. Няма да посочвам имена, с цел да не се обиди някой. Например Иван гледаше кой ще си не помни цигарите в барчето, вадеше отнякъде бързосъхнещо лепило и залепваше дъното на кутията за масата. После ставаше цирк. Май заради това му бяха лепнали прякора „ Мръсното “, мисля обаче несправедливо, той не влагаше неприятни усеща, искаше единствено да се майтапи.
Иван Григоров
Пиесата „ Балкански синдром “ е на надарения Станислав Стратиев, който съгласно мен и до момента е флагман на сатиричните остриета в българската литература. Бих го нарекъл дори българският Гогол, умеещ да синтезира архетипните модели на родното ни човешко житие-битие и да вади с усмивка неговите недостатъци. За мен си остава публицист, който постоянно ще трансформира парадокса в натурализъм и след това ще го прелива назад в парадокс.
Докато гледахме по какъв начин актьорите последователно навлизат в функциите си в постановката, бяхме скрити в тъмното зад завесите или зад декорите и пиехме бира в кристални чаши, предоставени ни от реквизитора. Тогава той твърдеше, че били от Царския замък. Нищо чудно, имаха много златни инкрустации и хералдики евентуално думите му са били чиста истина.
Атмосферата по здрач бе следната: в заведението долу започваха да пекат заготовки на скарата, по закона на физиката, горе в салона замирисваше на този доблестен, хранителен дим. Можеше да извадиш самун и да топиш залък в миризмата от кюфтетата на скара, толкоз беше плътна. Когато времето напреднеше, готвачите от кръчмата под театъра още по-активно се разработваха и миризмата на скара и оцет от салатите, се просмукваше още по-напористо през стените. Дали вентилацията беше некачествена или някой натискаше неверен бутон не зная, само че ми се коства, че горе феновете огладняваха, шаваха по столовете и се чудеха по какъв начин да се измъкнат от салона, с цел да се спуснат по стълбите с цел да запазят маса. Места в никакъв случай нямаше.
Не си представяйте нещо извънредно и супер шикарно, в противен случай – заведението долу беше една елементарна механа с бели покривки, само че човек по този начин е организиран, че нормално запомня не ситуацията, а ароматите. И когато те се повтарят във времето, спомените от предишното се раздвижват, а чувството, че още веднъж си там е пълноценно и облечено във всичките линии на от дълго време преживяното…
Публиката ръкопляскаше, ние в тъмното измежду миризмата на кюфтета и кебапчета шетахме безмълвно с декорите с бай Милчо. Повечето от фигурите се разглобяваха и сваляха в мазето. Качвахме ги с гигантският асансьор в дъното на сцената. Прибирането им управляваше занаятчия сцената, който беше един благ, непретенциозен човечец на име Стефан. Натъжих се, когато един ден, минавайки около театъра, видях некролога му. Долу, в тъмното и измежду вековните паяжини бяха и парашутите, с които завивахме декорите, когато свършваше сезонът. Така опаковани приличаха на увитите с плат здания на маестрото Кристо. В началото на летните турнета ги грабвахме ги и товарехме за представленията в провинцията на едни големи ремаркета, които задръстваха ул. „ Г. С. Раковски “ и тази пред Сатирата. После камионите постепенно отпушваха пресечките и заминаваха по летния си маршрут за наслада на очакващата ги аудитория.
Сещам се и за различен театрален служащ от това време – Черепа. За страдание, също не му помня името му, само че зная сигурно, че живее на ул. „ Цар Иван-Шишман до „ Х. Димитър “, нека да се радва на положително здраве. Друг от групата на театралните бе Краси Ризов, който, за жалост, умря от дълго време от свръхдоза. Краси обитаваше голям апартамент тъкмо над някогашния ресторант Кристал, останал завещание от родителите му. Аз съм от поколението, което отиде ли на посетители – незабавно се лепва на библиотеката на стопаните и стартира да разлиства книгите. Мацките, музиката и танците постоянно оставаха на второ място.
Та, Краси имаше жестока библиотека! Съхранени бяха много старопечатни томове и даже цяла секция издания с подписи от писатели, някои с печати и истински подписи от техните издатели. Големият апартамент беше паметно място за всевъзможни купони. Там видях и легендата Сиси Боата, тогава не знаех, че е тя, едва по-късно си дадох сметка. През деня Сиси седеше в градинката на Кристал, а вечерта безусловно се отбиваше при Краси, звънеше на домофона с код за „ собствен човек “. Отгоре все някой отваряше, по този начин влизаха единствено отдадените с кода.
Скоро някой ми описа, по-точно писа, че от жилището на Краси някакъв другар се обадил на първия секретар на партията другаря Т. Живков да го предложения на двубой. Милицията цъфнала след минути, само че пък това било към политическото оживление в края на октомври 1989 година и на смелчагата му се разминало.
Минавайки и през днешния ден около това място, постоянно се сещам за персонажите, които описах, за декорите, за илюзиите, които градяхме, за фантазиите, които имахме. Някои от тях видяха бял свят. Други занапред ще видят. До скоро!
Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника " Ръкавелите на остарелия полковник ". Книгата може да бъде закупена в книжарниците " Български книжици " ул. " Аксаков " 10 и " Нисим ", бул. " В. Левски " 59 или
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ