Пшеницата ни стигала да изхрани половин Европа
Когато бяхме млади студенти, обсъждахме обстойно и нашироко, и изказвахме страдание, че кан Аспарух, а и идващите български шефове, не са проявявали интерес към южните земи на Балканския полуостров – днешна континентална Гърция, да вземем за пример. Българските упоритости се простират някъде до Солун и устията на реките Вардар и Бистрица, които се вливат почти на едно и също място. Много се ядосвахме на този факт. Ние смятахме, че на юг от тази граница порастват само маслинки – там не става за пшеница или за другите налични култури през Средните епохи. И наблягам наличните, тъй като културите с огромна биологична маса се появяват в Европа едвам след откриването на Америка – царевицата и картофите, да вземем за пример.
Кан Аспарух обитава българите в територия, която създава всичко. Ние нямаме квадратен сантиметър пустиня. Имаме четири меки сезона – всичко пораства и дава огромни добиви. Но най-важното е, че България е част от по този начин наречения „ пшеничен пояс “, който стартира от равнините на Северен Афганистан и продължава почти до Венеция. По на север, в днешните земи на Унгария, Чехия, Словакия, Германия, северна Франция и цяла Англия – пшеница не пораства. Много малко хора знаят, че 90 на 100 от храната на народите, живеещи по тези места, се състои от елдена каша, която не може да обезпечи нужните сили на един човешки организъм. Затова днешна Западна Европа тогава е в ендемичен апетит, както удостоверяват и техните лични учени. Преди две-три години ме попитаха какви провали са нанесли в България ужасяващите чумни епидемии от 1349 година. Никакви, споделих аз. Дори нямаме сведения и един човек да се е разболял. Оказа се, че някакъв американски откривател бил написал, че чумата не се разпространявала измежду нации, които ядат доста пшеничен самун. И народите от този „ пшеничен пояс “, който загатнах нагоре, са тъкмо те – иранци, скити, българи и т. н.
Твърде рано Европа е схванала за пшеницата, която пораства при нас, и дава хубави добиви. Още в древнотракийски времена пшеница от Добруджа и Бургаската равнина, в действителност цялата Горнотракийска равнина, до Пловдив в това число, се изнася в големи количества за тогавашния Атински морски съюз. Който, в случай че няма пшеница, ще яде единствено маслинки и елдена каша, в случай че изобщо ги има. За тракийското жито се написа и приказва доста в онази ера, а не по-малко се написа и приказва през Средновековието. Тогава към двумилионната столица на Византийската империя – Константинопол, както и към развити страни като Венеция и Генуа, потегля живото. Венецианците и генуезците са оставили маса сведения за големите количества жито, които са се изнасяли от пристанищата на Шабла, Калиакра, Балчик, Варна, Созопол, Несебър, Дебелт и даже Ахтопол. Като постоянно, се отбелязва, че житото от тези места, от Южна България е по-дребно от житото на Добруджа, само че в това време се резервира доста по-добре при превозването по море с венецианските галери.
Какво е това жито – ние имахме щастието да намерим при разкопки в Големия остров в Дуранкулак. Там в едно прабългарско жилище бе открита делва със семена, които не са могли да се употребяват заради някакъв прелом. Занесени в близкия институт в Генерал Тошево, експертите ахнаха. Оказа се че това са семена на високодобивни сортове, които са могли да бъдат получени единствено вследствие на шестотингодишна селекция. Това значи, че прабългарите, които считаме за номади, са били и огромни земеделци. И в действителност би трябвало да се досетим, че чисто номадски метод на живот няма и не може да съществува.
Кой ще ги храни тези номади – двайсетина индивида в едно семейство, което кара стадо овце наляво-надясно по Средноазиатските и днешните Южноруски степи ли? Не може да стане без страна, градове, без хора, които да обработват това, което се получава от стадата. А то не е единствено мляко, а респективно кашкавал и сирене, само че и кожи, месо. Имаме прелестни образци от Османското господство с градове, които са имали триетажни каменни здания, като Котел, Златоград, Охрид и доста други – те тъкмо това вършат. Живеят уседнало, богати са, градски поданици са и единствено 15 на 100 от младежите, както написа Захари Стоянов в „ Записки по българските въстания “, вървят до Добруджа, която в този интервал е едно голямо пасбище и има доста малко села. Те отглеждат стадата по номадски метод, премествайки се от регион в регион, там където има трева. Това не е номадски метод на произвеждане, а високоцивилизован метод, който разрешава да се употребява всичко от животните, които се отглеждат.
Неслучайно византийците, когато вършат Алея на народите в Констатинопол, показват българина като човек орач – впрегнал един вол, който оре земята. Важно е да кажем, че това наше качество се прави оценка от турските управляващи и се получава следният куриоз: подтиснати от османската империя, под непознато господство, ние колонизираме земи вътре в империята. Един сътрудник беше възкликнал: до момента в който Атлантическите народи колонизираха Америка, Африка, Индия и Австралия с кораби, българинът с рало и плуг колонизира Източна Тракия и част от Мала Азия – и това все по време на османското господство.
Хлябът не е единствената храна, която ядем и боготворим. И това не е инцидентно. Всички хора знаят, че старите хора не даваха трошичка да падне на земята. След ястие събираха трохите от масата, а в случай че паднеше парче самун на земята, то се вдигаше, издухваше се и се изяждаше. Спомням си, че дядо ми правеше по този начин, а той имаше триста декара земя и жито – едвам удави половин Бургаски окръг. Но дядо изяждаше трохите и не даваше парченце самун да падне на земята. Известен факт е, че българинът употребява и доста месо, което също дава огромни сили на организма. А това въздейства на скелета на индивида, както са открили в Ирландия още предишния век. Тогава те имат месо, тъй като отглеждат доста овце. Но когато идва по-евтиното австралийско месо, ирландците умират и стартират да ядат единствено картофи. Тогава растежът им стремително паднал с 10-15 сантиметра. Всички задгранични създатели означават, че българите са „ исполини по растеж “. Цитирам арабски създател, който твърди, че „ 10 наши бойци не могат да излязат на ръкопашен пердах против един българин “. Това ни разрешава да се утвърдим на Балканите – най-оспорваната земя на Европейския континент. Лесно да се утвърдиш в Швеция или Норвегия, където е студено, доста по-трудно да се утвърдиш точно в най-оспорваната земя. Рицарите от кръстоносните походи го означават, когато минават. Те просто идват гладни, с отслабени имунни системи. А когато виждат изобилието от храна по българските земи, се хващат бързо да ядат. Някои нападатели, като узите – 600 000 души, даже хващат стомашно-чревни разстройства от ястие (така сме се отървали от едно от най-опасните нашествия). Това се случва и с концлагеристи – когато ги освобождават през 1945 година, някои от тях даже умират след щедро хранене.
Днес старите времена се връщат още веднъж. Добивите на пшеница през последните две години задминаха всичко, на което сме привикнали да получаваме от нашите земи. Спомням си, че преди края на комунизма през 1989-а ямболският първи секретар на Българска комунистическа партия, който беше съумял да получи по 500 кг пшеница приблизително от декар, беше изработен народен воин. А нормалните добиви тогава са сред 350 и 400 кг. Той обаче беше детрониран, тъй като се оказа, че нямало капка фураж за животните и е фалшифицирал данните.
Добивите на пшеница за предходната година доближиха до 600-700 кг на декар. Рекордьорът не е Добруджа, не е и Горнотракийската равнина, които са старите производители на пшеница. Първенец е Северозападна България, където също има доста хубава земя. Там климатичните условия са малко по-сурови и в никакъв случай не са минавали 400 кг на декар. Тази година обаче имат 600 кг на декар. По пет милиона и половина тона е производството единствено на пшеница, без ечемик и царевица. И една огромна част от тях изнасяме, тъй като на нас не ни би трябвало повече от един милион тона. Известно време си мислех, че ги изнасяме за Северна Африка и страните от Близкия Изток, където има доста пясъци, само че и нефт, а затова и пари. Оказа се обаче, че ги изнасяме главно за „ старите ни клиенти “ – Италия, Гърция, Турция и Франция.
Кан Аспарух обитава българите в територия, която създава всичко. Ние нямаме квадратен сантиметър пустиня. Имаме четири меки сезона – всичко пораства и дава огромни добиви. Но най-важното е, че България е част от по този начин наречения „ пшеничен пояс “, който стартира от равнините на Северен Афганистан и продължава почти до Венеция. По на север, в днешните земи на Унгария, Чехия, Словакия, Германия, северна Франция и цяла Англия – пшеница не пораства. Много малко хора знаят, че 90 на 100 от храната на народите, живеещи по тези места, се състои от елдена каша, която не може да обезпечи нужните сили на един човешки организъм. Затова днешна Западна Европа тогава е в ендемичен апетит, както удостоверяват и техните лични учени. Преди две-три години ме попитаха какви провали са нанесли в България ужасяващите чумни епидемии от 1349 година. Никакви, споделих аз. Дори нямаме сведения и един човек да се е разболял. Оказа се, че някакъв американски откривател бил написал, че чумата не се разпространявала измежду нации, които ядат доста пшеничен самун. И народите от този „ пшеничен пояс “, който загатнах нагоре, са тъкмо те – иранци, скити, българи и т. н.
Твърде рано Европа е схванала за пшеницата, която пораства при нас, и дава хубави добиви. Още в древнотракийски времена пшеница от Добруджа и Бургаската равнина, в действителност цялата Горнотракийска равнина, до Пловдив в това число, се изнася в големи количества за тогавашния Атински морски съюз. Който, в случай че няма пшеница, ще яде единствено маслинки и елдена каша, в случай че изобщо ги има. За тракийското жито се написа и приказва доста в онази ера, а не по-малко се написа и приказва през Средновековието. Тогава към двумилионната столица на Византийската империя – Константинопол, както и към развити страни като Венеция и Генуа, потегля живото. Венецианците и генуезците са оставили маса сведения за големите количества жито, които са се изнасяли от пристанищата на Шабла, Калиакра, Балчик, Варна, Созопол, Несебър, Дебелт и даже Ахтопол. Като постоянно, се отбелязва, че житото от тези места, от Южна България е по-дребно от житото на Добруджа, само че в това време се резервира доста по-добре при превозването по море с венецианските галери.
Какво е това жито – ние имахме щастието да намерим при разкопки в Големия остров в Дуранкулак. Там в едно прабългарско жилище бе открита делва със семена, които не са могли да се употребяват заради някакъв прелом. Занесени в близкия институт в Генерал Тошево, експертите ахнаха. Оказа се че това са семена на високодобивни сортове, които са могли да бъдат получени единствено вследствие на шестотингодишна селекция. Това значи, че прабългарите, които считаме за номади, са били и огромни земеделци. И в действителност би трябвало да се досетим, че чисто номадски метод на живот няма и не може да съществува.
Кой ще ги храни тези номади – двайсетина индивида в едно семейство, което кара стадо овце наляво-надясно по Средноазиатските и днешните Южноруски степи ли? Не може да стане без страна, градове, без хора, които да обработват това, което се получава от стадата. А то не е единствено мляко, а респективно кашкавал и сирене, само че и кожи, месо. Имаме прелестни образци от Османското господство с градове, които са имали триетажни каменни здания, като Котел, Златоград, Охрид и доста други – те тъкмо това вършат. Живеят уседнало, богати са, градски поданици са и единствено 15 на 100 от младежите, както написа Захари Стоянов в „ Записки по българските въстания “, вървят до Добруджа, която в този интервал е едно голямо пасбище и има доста малко села. Те отглеждат стадата по номадски метод, премествайки се от регион в регион, там където има трева. Това не е номадски метод на произвеждане, а високоцивилизован метод, който разрешава да се употребява всичко от животните, които се отглеждат.
Неслучайно византийците, когато вършат Алея на народите в Констатинопол, показват българина като човек орач – впрегнал един вол, който оре земята. Важно е да кажем, че това наше качество се прави оценка от турските управляващи и се получава следният куриоз: подтиснати от османската империя, под непознато господство, ние колонизираме земи вътре в империята. Един сътрудник беше възкликнал: до момента в който Атлантическите народи колонизираха Америка, Африка, Индия и Австралия с кораби, българинът с рало и плуг колонизира Източна Тракия и част от Мала Азия – и това все по време на османското господство.
Хлябът не е единствената храна, която ядем и боготворим. И това не е инцидентно. Всички хора знаят, че старите хора не даваха трошичка да падне на земята. След ястие събираха трохите от масата, а в случай че паднеше парче самун на земята, то се вдигаше, издухваше се и се изяждаше. Спомням си, че дядо ми правеше по този начин, а той имаше триста декара земя и жито – едвам удави половин Бургаски окръг. Но дядо изяждаше трохите и не даваше парченце самун да падне на земята. Известен факт е, че българинът употребява и доста месо, което също дава огромни сили на организма. А това въздейства на скелета на индивида, както са открили в Ирландия още предишния век. Тогава те имат месо, тъй като отглеждат доста овце. Но когато идва по-евтиното австралийско месо, ирландците умират и стартират да ядат единствено картофи. Тогава растежът им стремително паднал с 10-15 сантиметра. Всички задгранични създатели означават, че българите са „ исполини по растеж “. Цитирам арабски създател, който твърди, че „ 10 наши бойци не могат да излязат на ръкопашен пердах против един българин “. Това ни разрешава да се утвърдим на Балканите – най-оспорваната земя на Европейския континент. Лесно да се утвърдиш в Швеция или Норвегия, където е студено, доста по-трудно да се утвърдиш точно в най-оспорваната земя. Рицарите от кръстоносните походи го означават, когато минават. Те просто идват гладни, с отслабени имунни системи. А когато виждат изобилието от храна по българските земи, се хващат бързо да ядат. Някои нападатели, като узите – 600 000 души, даже хващат стомашно-чревни разстройства от ястие (така сме се отървали от едно от най-опасните нашествия). Това се случва и с концлагеристи – когато ги освобождават през 1945 година, някои от тях даже умират след щедро хранене.
Днес старите времена се връщат още веднъж. Добивите на пшеница през последните две години задминаха всичко, на което сме привикнали да получаваме от нашите земи. Спомням си, че преди края на комунизма през 1989-а ямболският първи секретар на Българска комунистическа партия, който беше съумял да получи по 500 кг пшеница приблизително от декар, беше изработен народен воин. А нормалните добиви тогава са сред 350 и 400 кг. Той обаче беше детрониран, тъй като се оказа, че нямало капка фураж за животните и е фалшифицирал данните.
Добивите на пшеница за предходната година доближиха до 600-700 кг на декар. Рекордьорът не е Добруджа, не е и Горнотракийската равнина, които са старите производители на пшеница. Първенец е Северозападна България, където също има доста хубава земя. Там климатичните условия са малко по-сурови и в никакъв случай не са минавали 400 кг на декар. Тази година обаче имат 600 кг на декар. По пет милиона и половина тона е производството единствено на пшеница, без ечемик и царевица. И една огромна част от тях изнасяме, тъй като на нас не ни би трябвало повече от един милион тона. Известно време си мислех, че ги изнасяме за Северна Африка и страните от Близкия Изток, където има доста пясъци, само че и нефт, а затова и пари. Оказа се обаче, че ги изнасяме главно за „ старите ни клиенти “ – Италия, Гърция, Турция и Франция.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ