Родолюбци възкресяват „Българската бойна слава“
Книгата обгръща някои от най-емблематичните ни борби
Ивомир Колев, Мартин Чорбаджийски и Владислав Карагеоргиев преглеждат обективно знаковите български победи
Българската бойна популярност несъмнено е детайлът от родната история, пораждащ максимален интерес. Това значително е разбираемо – добродетели като чест, смелост и мъжество – постоянно са били считани за съществени качества, които всеки един мъж би трябвало да има.
Оскъдицата или пък едностранчивото разглеждане на изворовия материал обаче постоянно ражда хипотези, които, без да лежат на съществени доказателства, се открият като общоприети теории, отдалечавайки се съществено от историческата истина.
“Българската бойна популярност ” от младите сътрудници на Сдружение “Българска история ” – Ивомир Колев, Мартин Чорбаджийски и Владислав Карагеоргиев – връща читателите към загатна за най-славните и най-пагубните моменти от военната ни история, като обективно наблюдава причинно-следствените връзки на родните победи и падения.
Съставителите на книгата се стремят оптимално тъкмо да показват действителния облик на събитията, определяни като изяви на българската бойна популярност, да отделят митологизираните облици от действителните персони и да напомнят моментите на блестящи достижения, с цел да отдадат заслуженото на тези, дали живота си в името на родната чест.
“Българската бойна популярност ” обгръща някои от най-емблематичните ни борби, преплетени с малко известни такива – обсъжданията интервал стартира с основаването на Дунавска България и борбата при Онгъла от 680 година и приключва с присъединяване на България във Втората международна война от 1941–1945 година.
Ако споменът е най-хубавият метод за обезсмъртяването на нечий облик, а изкривяването му – най-хубавият метод за неговата давност, то единственият метод да отдадем заслуженото на предците си, е да ги запомним такива, каквито са били. Или най-малко оптимално да се приближим до тях.
Ивомир Колев, Мартин Чорбаджийски и Владислав Карагеоргиев са членове на екипа на съдружие “Българска история ”. Това са трима млади историци, които са приели драговолно ролята си на мисионери на родолюбието и към този момент няколко години подред потвърждават умеенето си да вдъхват живот на забравените и почтено незнайни подвизи от историята ни.
Битката при Онгъла
(680 година)
Битката при Онгъла.
В средата на седмото столетие под ударите на хазарите стартира разпадът на Стара Велика България. От нейните краища в търсене на по-добри земи потеглят петимата синове на хан Кубрат. Третият от тях, на име Аспарух, потегля към Балканите и се заселва край река Дунав. Там той се укрепва в местността Онгъл, която при всички положения се намира наоколо до делтата на реката, само че местоположението є и до през днешния ден не е еднопосочно открито.
Пътят, който българите на Аспарух изминават до Балканите, не е по никакъв начин лек. Хазарите напират в тила им, а териториите, към които се насочват, са считани от Източната Римска империя (Византия) за принадлежащи по право, въпреки към средата на VII век властта над тях да се разгръща единствено номинално. Тези условия обаче не повлияват на желанието на българите да съградят своята нова страна на юг от река Дунав, в земи, изтъкани от тучни поля, плодородни равнини и голям брой богати градове.
И по този начин, стигаме досега, когато Аспарух стартира систематично да минава на юг от река Дунав. За Византия това значи единствено едно – заплахата от българите повече не може да бъде подминавана. Отговорът на империята не закъснява. Организиран е огромен боен поход, който цел да смаже новонастанилите се и да ги прогони оттатък считаните за ромейски територии. Най-подробно последвалите събития разказва в своята “Хронография ” византийският летописец Теофан Изповедник.
А императорът Константин, като научил, че замърсен и мръсен народ се е настанил ненадейно до Дунава в Оглоса (Онгъла) и че атакува и опустошава околните до Дунава земи, т.е. в този момент владяната от тях страна, тогава владяна от християните, доста се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия. И като въоръжил флота, потеглил против тях по суша и по море с желание да ги изгони с война, като насочи в военен ред пехотната армия по суша към така наречен Оглос и Дунава, и заповядал на корабите да пуснат котва на близкия бряг. Българите, като видели тези гъсти многочислени редици, се отчаяли за спасението си, избягали в упоменатото барикада (Онгъла) и взели ограничения за отбрана.
Това е първият епизод от идния конфликт, който несъмнено щял да предопредели ориста на зараждащата се Дунавска България. И въпреки че евентуално тогава не всички аспарухови българи се намират в местността Онгъл, сигурно там е цветът на войската, това ядро, което след това трябвало да изнесе на плещите си тежестта на назряващите спорове освен с византийци, а и с хазари и авари. Именно в това се състои и значимостта на идното стълкновение.
След като в продължение на три–четири дни те не се осмелявали да излязат от това барикада, а ромеите не завързали стълкновение заради блатата, мръсният народ, забелязвайки слабостта на ромеите, се съвзел и станал по-смел. Понеже императорът страдал мощно от болки в крайници и бил заставен да се върне с пет кораба и с доближените си в Месемврия, с цел да прави бани, оставил стратезите и войската със заповед да водят битки, с цел да ги измъкнат от укреплението и да завържат стълкновение с тях, в случай че се случи да излязат. В противоположен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията.
Конниците обаче популяризирали слуха, че императорът бяга, и обзети от боязън, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, почнали да ги преследват подире им и множеството погубили с меч, а мнозина наранили. И ги преследвали чак до Дунава, минали го и пристигнали до така наречен Варна, покрай Одесос, и до тамошната земя.
Из „ Хронография “ от Теофан Изповедник
Така в няколко реда византийският хронист разказва цялото сблъскване. Похватът, с който борави, е добре прочут и от други писания на ромейски историци. Придаден е инцидентен ход на дейностите за да се принизи успеха на врага, който, на собствен ред, е разказан като безсилен и нерешителен – показателни за отношението към българите през тези години са и епитетите – “мръсен и мръсен народ ”. И като имаме поради, че другите сведения, които получаваме за сражението, а точно тези на патриарх Никифор, значително съответстват с изнесените нагоре, посочените няколко реда си остават единственото достигнало до нас изложение на успеха, с помощта на която българите вечно свързват своята орис с териториите на днешна България.
Ивомир Колев, Мартин Чорбаджийски и Владислав Карагеоргиев преглеждат обективно знаковите български победи
Българската бойна популярност несъмнено е детайлът от родната история, пораждащ максимален интерес. Това значително е разбираемо – добродетели като чест, смелост и мъжество – постоянно са били считани за съществени качества, които всеки един мъж би трябвало да има.
Оскъдицата или пък едностранчивото разглеждане на изворовия материал обаче постоянно ражда хипотези, които, без да лежат на съществени доказателства, се открият като общоприети теории, отдалечавайки се съществено от историческата истина.
“Българската бойна популярност ” от младите сътрудници на Сдружение “Българска история ” – Ивомир Колев, Мартин Чорбаджийски и Владислав Карагеоргиев – връща читателите към загатна за най-славните и най-пагубните моменти от военната ни история, като обективно наблюдава причинно-следствените връзки на родните победи и падения.
Съставителите на книгата се стремят оптимално тъкмо да показват действителния облик на събитията, определяни като изяви на българската бойна популярност, да отделят митологизираните облици от действителните персони и да напомнят моментите на блестящи достижения, с цел да отдадат заслуженото на тези, дали живота си в името на родната чест.
“Българската бойна популярност ” обгръща някои от най-емблематичните ни борби, преплетени с малко известни такива – обсъжданията интервал стартира с основаването на Дунавска България и борбата при Онгъла от 680 година и приключва с присъединяване на България във Втората международна война от 1941–1945 година.
Ако споменът е най-хубавият метод за обезсмъртяването на нечий облик, а изкривяването му – най-хубавият метод за неговата давност, то единственият метод да отдадем заслуженото на предците си, е да ги запомним такива, каквито са били. Или най-малко оптимално да се приближим до тях.
Ивомир Колев, Мартин Чорбаджийски и Владислав Карагеоргиев са членове на екипа на съдружие “Българска история ”. Това са трима млади историци, които са приели драговолно ролята си на мисионери на родолюбието и към този момент няколко години подред потвърждават умеенето си да вдъхват живот на забравените и почтено незнайни подвизи от историята ни.
Битката при Онгъла
(680 година)
Битката при Онгъла. В средата на седмото столетие под ударите на хазарите стартира разпадът на Стара Велика България. От нейните краища в търсене на по-добри земи потеглят петимата синове на хан Кубрат. Третият от тях, на име Аспарух, потегля към Балканите и се заселва край река Дунав. Там той се укрепва в местността Онгъл, която при всички положения се намира наоколо до делтата на реката, само че местоположението є и до през днешния ден не е еднопосочно открито.
Пътят, който българите на Аспарух изминават до Балканите, не е по никакъв начин лек. Хазарите напират в тила им, а териториите, към които се насочват, са считани от Източната Римска империя (Византия) за принадлежащи по право, въпреки към средата на VII век властта над тях да се разгръща единствено номинално. Тези условия обаче не повлияват на желанието на българите да съградят своята нова страна на юг от река Дунав, в земи, изтъкани от тучни поля, плодородни равнини и голям брой богати градове.
И по този начин, стигаме досега, когато Аспарух стартира систематично да минава на юг от река Дунав. За Византия това значи единствено едно – заплахата от българите повече не може да бъде подминавана. Отговорът на империята не закъснява. Организиран е огромен боен поход, който цел да смаже новонастанилите се и да ги прогони оттатък считаните за ромейски територии. Най-подробно последвалите събития разказва в своята “Хронография ” византийският летописец Теофан Изповедник.
А императорът Константин, като научил, че замърсен и мръсен народ се е настанил ненадейно до Дунава в Оглоса (Онгъла) и че атакува и опустошава околните до Дунава земи, т.е. в този момент владяната от тях страна, тогава владяна от християните, доста се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия. И като въоръжил флота, потеглил против тях по суша и по море с желание да ги изгони с война, като насочи в военен ред пехотната армия по суша към така наречен Оглос и Дунава, и заповядал на корабите да пуснат котва на близкия бряг. Българите, като видели тези гъсти многочислени редици, се отчаяли за спасението си, избягали в упоменатото барикада (Онгъла) и взели ограничения за отбрана.
Това е първият епизод от идния конфликт, който несъмнено щял да предопредели ориста на зараждащата се Дунавска България. И въпреки че евентуално тогава не всички аспарухови българи се намират в местността Онгъл, сигурно там е цветът на войската, това ядро, което след това трябвало да изнесе на плещите си тежестта на назряващите спорове освен с византийци, а и с хазари и авари. Именно в това се състои и значимостта на идното стълкновение.
След като в продължение на три–четири дни те не се осмелявали да излязат от това барикада, а ромеите не завързали стълкновение заради блатата, мръсният народ, забелязвайки слабостта на ромеите, се съвзел и станал по-смел. Понеже императорът страдал мощно от болки в крайници и бил заставен да се върне с пет кораба и с доближените си в Месемврия, с цел да прави бани, оставил стратезите и войската със заповед да водят битки, с цел да ги измъкнат от укреплението и да завържат стълкновение с тях, в случай че се случи да излязат. В противоположен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията.
Конниците обаче популяризирали слуха, че императорът бяга, и обзети от боязън, се отдали също на бягство, без никой да ги преследва. А българите, като видели това, почнали да ги преследват подире им и множеството погубили с меч, а мнозина наранили. И ги преследвали чак до Дунава, минали го и пристигнали до така наречен Варна, покрай Одесос, и до тамошната земя.
Из „ Хронография “ от Теофан Изповедник
Така в няколко реда византийският хронист разказва цялото сблъскване. Похватът, с който борави, е добре прочут и от други писания на ромейски историци. Придаден е инцидентен ход на дейностите за да се принизи успеха на врага, който, на собствен ред, е разказан като безсилен и нерешителен – показателни за отношението към българите през тези години са и епитетите – “мръсен и мръсен народ ”. И като имаме поради, че другите сведения, които получаваме за сражението, а точно тези на патриарх Никифор, значително съответстват с изнесените нагоре, посочените няколко реда си остават единственото достигнало до нас изложение на успеха, с помощта на която българите вечно свързват своята орис с териториите на днешна България.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ