Като се има предвид ядрената лудост на Северна Корея, какви

Като се има поради нуклеарната полуда на Северна Корея, какви са разпоредбите, публични или скрити, за това кои страни може да имат нуклеарно оръжие и кои - не?

Сложно е.

Във времената през 40-те и 50-те години на ХХ век, когато всеки имаше право, първичният нуклеарен клуб включваше единствено страните с софтуерно ноу-хау, размер и пари за създаване на нуклеарни оръжия. Тези действителности означаваха, че до началото на 60-те години единствено Англия, Франция, Съветският съюз и Съединените щати имаха нуклеарни качества.

Членовете на този дребен клуб не се притесняваха, че доста други нации биха създали такива оръжия, тъй като изглеждаше прекомерно скъпо и мъчно за множеството.

По време на Студената война Съветският съюз и Съединените щати се придържаха към неизречено предписание, съгласно което победените врагове от Втората международна война - Германия, Италия и Япония - не би трябвало да имат нуклеарни оръжия. Независимо от финансовата и научната им дарба да ги получат, и трите някогашни сили на Оста имаха прекомерно доста исторически багаж, с цел да могат да получат оръжия за всеобщо заличаване. Това безмълвно единодушие явно към момента остава.

Съветският съюз и Съединените щати също по този начин импровизирано се съгласиха по време на Студената война, че подвластните от тях съдружници, които имат способността да станат нуклеарни страни, в това число страните от Източния блок, множеството западноевропейски страни, Австралия и Канада, няма да го създадат. Вместо това те ще зависят от своите настойници суперсили за нуклеарно въздържане.

През 70-те години действителностите още веднъж се трансформираха. Големи и/или научно движимости народи като Китай (1964 г.), Израел (1967 г.) и Индия (1974 г.) станаха нуклеарни. Често такива страни вършат това благодарение на прозападни или просъветски настойници и спонсори. Останалата част от света явно сви плещи, вярвайки, че е неизбежно такива народи да получат нуклеарно оръжие.

Следващият кръг на разширение на нуклеарния клуб обаче беше надалеч по-безотговорен и по-опасен. Разпространението зависи от това дали по-бедните и по-нестабилни страни биха могли да се захванат с обогатяването на уран или да придобият скрито плутоний.

Стана ясно, че някои страни създават нуклеарно оръжие, и бяха спрени от превантивни военни удари - като Ирак и Сирия. Други, в това число Южна Африка, Украйна и Либия, бяха уверени да спрат своите нуклеарни планове.

Пакистан беше необичаен лъжец, който съумя да скрие нуклеарното си обогатяване, шокирайки света, когато тества бомба през 1998 година Пакистан с съображение одобри, че щом дадена страна потвърди нуклеарната си дарба, се счита за прекомерно рисково да бъде върната обратно посредством разоръжаване.

Въпреки това, до формалното преобразяване на Северна Корея в нуклеарна страна през 2006 година нуклеарният клуб остана малочислен (осем държави) и се смяташе, че е управляем. Защо?

Първо, изглеждаше малко евентуално тези нуклеарни страни, които бяха относително транспарантни и демократични (Великобритания, Франция, Индия, Израел и Съединените щати), да стартират нуклеарна война.

Второ, се смяташе, че напредналите, само че автократични нуклеарни страни (Китай и Русия) биха изгубили прекомерно доста от глобализираната търговия и националния си разцвет, с цел да стартират нуклеарна война, от която всички ще изгубят.

Трето, всяка нестабилна и нарушаваща интернационалните закони нуклеарна нация (Пакистан) се приема, че е възпирана и държана под надзор от намиращ се до нея нуклеарен противник (Индия).

Ядрената дарба на диктаторската Северна Корея (и евентуално най-скоро теократичния Иран) слага нови рискове надалеч оттатък простата аритметика на "повече нуклеарни нации, по-вероятна нуклеарна война".

Нито Северна Корея, нито Иран са демократични. Нито една от тях не е постоянна страна.

Нито има непосреден нуклеарен противник, който да ги възпира и да ги убеди да не се осмеляват да употребяват нуклеарно оръжие. И двете страни започнаха нуклеарните стратегии в загадка. И двете ненавиждат Съединените щати и техните съдружници.

По-важното е, че техните очевидни нарушавания на споразуменията за неразпространение на нуклеарното оръжие и тяхната забележима настъпателност ще накарат относително мощни районни съседи - като Египет, Япония, Саудитска Арабия, Южна Корея и Тайван - да обмислят развиването на нуклеарните си качества.

Тогава клубът може да стане огромен бързо.

Не всички от тези евентуални нуклеарни сили са демократични. Но те споделят една проамериканска вероятност.

Една разочарована Америка може да почувства, че Китай и Русия са насърчили лъжливи страни като Иран и Северна Корея да създават стратегии за нуклеарно оръжие, като егоистично са предположили, че ракетите на тези страни ще бъдат ориентирани на Запад, а не на изток. Така че в този момент Съединените щати са в парадоксална позиция. Те желаят да се спре цялото разпространяване на нуклеарни оръжия. Но Америка също по този начин допуска, че идващите нуклеарни сили (за разлика от досегашните) ще бъдат проамерикански – самобитно възмездие към Китай и Русия, които разрешават на своите неконтролируеми другари да развиват нуклеарни качества.

Организацията на обединените народи и интернационалните организации за неразпространение на нуклеарното оръжие, въпреки и с положителни планове, до момента са се потвърдили като импотентни.

Но макар хаоса, до 2006 година имаше подразбиращи се правила за осемчленния нуклеарен клуб. Сега, след налудничавите закани на Северна Корея, тези общи догатки за нуклеарния покер са оскъдни. И никой не знае какво да чака. /БГНЕС

---------------

Виктор Дейвис Хансън, историк от Института „ Хувър “ в Станфордския университет. Неговият коментар е оповестен във в. „ Вашингтон таймс “.