Ходещата политическа посредственост, която днес доминира целия западен елит
Какво в действителност се крие зад тази сардонична усмивка? Ходещата политическа незначителност, която през днешния ден господства целия западен хайлайф. Тази незначителност се прикрива зад благообразната пелена на политическата ястребщина - фанатична и сляпа отбрана на имагинерните и потвърдили своята неплатежоспособност, от ден на ден изпадащи в анахронизъм и изкуфялост демократични " полезности ".
Тази сляпа и за външния наблюдаващ смехотворна демократична жаркост се показва в непрекъснато опетняване на всеки евентуален различен център - Русия, Китай, Латинска Америка, Африка. Лиз Тръс няма проблем с недопускането на китайския дипломат в Лондон Чжън Цзегуан до английския парламент, нито има проблем с квалификацията на висшия представител Борел по отношение на Русия като " фашистки режим ". Очевидно няма никакъв проблем и с либерално-демократичната формация Азов. За сметка на това - Лиз Тръс има проблем с една концепция по-реалистична и миротворчески метод на Макрон към украинския въпрос. Съвършено въплъщение на лицемерието на западния демократичен политически хайлайф, който от три десетилетия насам се занимава с честен империализъм и изнасяне на полезности за сметка на почтени човешки животи и мачкайки законните ползи на народите и страните по места. Хана Арендт съвършено разкрива това въпиющо двуличие с книгата си от 1972 година " Лъженето в политиката ", където вкарва термина " дефактуализация " във връзка на публикуването в New York Times на така наречен Документи от Пентагона (Pentagon Papers). В последните се разкрива малко по малко бруталната американска политика на полуостров Индокитай, освен несъобразена с цивилното население, а напряко ориентирана против него, несъмнено в тотално несъгласие с формалните заявления на президента Линдън Джонсън от 1964 година Изобщо целият псевдоморал, на който ужким се крепи западния демократичен ред, е един голям и красиво декориран двуличен разказ - разказ, в който Азов са герои, а Путин е фашист; разказ, в който за Опиумните войни са оправдани, а КНР е тоталитарен строй и уйгурите... там нещо си; разказ, в който либерализмът, демокрацията и правовата страна са поръчител против набожен фундаментализъм, само че в който светските режими от Магреба и Близкия Изток подлежат на ремонт и външно проведен прелом, заради неподчинение.
Разбира се, фалшът на този морал има дълбоки исторически, метафизичен и цивилизационни учредения, за които Лиз Тръс надали има визия. Или най-малко има толкоз визия, що се касае за местоположението на Воронежка и Ростовска област. Въпреки всичко не престава да изненадва по какъв начин тази незначителност и нецензурност е освен овластена, ами и по всичко наподобява ще продължи нападателната либерално-фундаменталистка линия на предшествениците си. Британия е дала на света доста мародери и морални кастрати - като стартираме от Хенри VIII, преминем през Оливър Кромуел и стигнем до един по-малко прочут, само че не по-малко нечовечен Станислас Сенклер. Също по този начин е дала имена, които светят в историята, най-яркото от които за мен персонално е това на Дж. К. Честертън (редом с Кристофър Доусън, Чарлз Дикенс, Олдъс Хъксли, Хърбърт Уелс и т.н.). Но дистанцията сред Честертън и Лиз Тръс е колкото от Воронежка област до Северна Ирландия.
Живеем във време, в което лицемерието не се демонстрира само и единствено на непосредственото човешко равнище. Лицемерието се демонстрира под формата на политически морал и политическа педагогика. В днешно време последните две феномени са една ерзац-политика, както и всички други сфери на публичния и културния живот. Икономика, обучение, просвета. Всичко е по някакъв метод проявяване на спектакъла по Дебор или на зомби политиката и казино капитализма по Анри Жиру. И всичко свидетелства за това, че основанията от всевъзможен темперамент, които легитимират днешните водачи и които днешните водачи употребяват като ценностен ориентир и агитационен трик за увещание и зомбиране на публиката, са една колосална лъжа. Woke културата, " pensiero debole " на Джовани Ватимо, деколониализма, пазарният фундаментализъм и културният и антропологически демократизъм - всичко това са част от един доста добре изглеждащ, само че безусловно блудкав и негоден идеологически бълвоч, от които произлизат грозно ухилени лица като това на новата английска лидерка. А зад тях прозират най-обикновена незначителност, морална анемия и изтощение пред неизбежната качествена смяна. А когато човек е безпомощен и уязвим, е най-агресивен. Съвременната ястребовщина на неолибералите.
Тази сляпа и за външния наблюдаващ смехотворна демократична жаркост се показва в непрекъснато опетняване на всеки евентуален различен център - Русия, Китай, Латинска Америка, Африка. Лиз Тръс няма проблем с недопускането на китайския дипломат в Лондон Чжън Цзегуан до английския парламент, нито има проблем с квалификацията на висшия представител Борел по отношение на Русия като " фашистки режим ". Очевидно няма никакъв проблем и с либерално-демократичната формация Азов. За сметка на това - Лиз Тръс има проблем с една концепция по-реалистична и миротворчески метод на Макрон към украинския въпрос. Съвършено въплъщение на лицемерието на западния демократичен политически хайлайф, който от три десетилетия насам се занимава с честен империализъм и изнасяне на полезности за сметка на почтени човешки животи и мачкайки законните ползи на народите и страните по места. Хана Арендт съвършено разкрива това въпиющо двуличие с книгата си от 1972 година " Лъженето в политиката ", където вкарва термина " дефактуализация " във връзка на публикуването в New York Times на така наречен Документи от Пентагона (Pentagon Papers). В последните се разкрива малко по малко бруталната американска политика на полуостров Индокитай, освен несъобразена с цивилното население, а напряко ориентирана против него, несъмнено в тотално несъгласие с формалните заявления на президента Линдън Джонсън от 1964 година Изобщо целият псевдоморал, на който ужким се крепи западния демократичен ред, е един голям и красиво декориран двуличен разказ - разказ, в който Азов са герои, а Путин е фашист; разказ, в който за Опиумните войни са оправдани, а КНР е тоталитарен строй и уйгурите... там нещо си; разказ, в който либерализмът, демокрацията и правовата страна са поръчител против набожен фундаментализъм, само че в който светските режими от Магреба и Близкия Изток подлежат на ремонт и външно проведен прелом, заради неподчинение.
Разбира се, фалшът на този морал има дълбоки исторически, метафизичен и цивилизационни учредения, за които Лиз Тръс надали има визия. Или най-малко има толкоз визия, що се касае за местоположението на Воронежка и Ростовска област. Въпреки всичко не престава да изненадва по какъв начин тази незначителност и нецензурност е освен овластена, ами и по всичко наподобява ще продължи нападателната либерално-фундаменталистка линия на предшествениците си. Британия е дала на света доста мародери и морални кастрати - като стартираме от Хенри VIII, преминем през Оливър Кромуел и стигнем до един по-малко прочут, само че не по-малко нечовечен Станислас Сенклер. Също по този начин е дала имена, които светят в историята, най-яркото от които за мен персонално е това на Дж. К. Честертън (редом с Кристофър Доусън, Чарлз Дикенс, Олдъс Хъксли, Хърбърт Уелс и т.н.). Но дистанцията сред Честертън и Лиз Тръс е колкото от Воронежка област до Северна Ирландия.
Живеем във време, в което лицемерието не се демонстрира само и единствено на непосредственото човешко равнище. Лицемерието се демонстрира под формата на политически морал и политическа педагогика. В днешно време последните две феномени са една ерзац-политика, както и всички други сфери на публичния и културния живот. Икономика, обучение, просвета. Всичко е по някакъв метод проявяване на спектакъла по Дебор или на зомби политиката и казино капитализма по Анри Жиру. И всичко свидетелства за това, че основанията от всевъзможен темперамент, които легитимират днешните водачи и които днешните водачи употребяват като ценностен ориентир и агитационен трик за увещание и зомбиране на публиката, са една колосална лъжа. Woke културата, " pensiero debole " на Джовани Ватимо, деколониализма, пазарният фундаментализъм и културният и антропологически демократизъм - всичко това са част от един доста добре изглеждащ, само че безусловно блудкав и негоден идеологически бълвоч, от които произлизат грозно ухилени лица като това на новата английска лидерка. А зад тях прозират най-обикновена незначителност, морална анемия и изтощение пред неизбежната качествена смяна. А когато човек е безпомощен и уязвим, е най-агресивен. Съвременната ястребовщина на неолибералите.
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ