Как обичаш да пиеш кафето си? Сам или вплитайки душевни

Как обичаш да пиеш кафето си? Сам или вплитайки душевни пръсти в нечия история? Няма значение, що опира до кафето. Неговото нещо е, че е персонално. Или го споделяш със себе си, или споделяш себе си с някой различен. Да пиеш кафе е свято, а с всяка глътка нещо в теб умира и се ражда нещо ново. Като сърцетуптене. Систола и диастола в нравствен темп.

Ставаш рано, когато усетиш потребността да се раздвижиш в съня си. По табиет напипваш днешното сред през вчерашния ден и на следващия ден. Ти го можеш, цялостен живот си ждрапал по релсите на изгревите си. Твои или не, следваш ги. Подсъзнанието ти пори дебрите на познатото. Взел си живота си в ръце и избягваш разочарованията си с невъобразим съгласно тебе мурафет. Виждаш смисъл и твориш, градиш мъжката. Ти си опора, стожер, фар светлина в тъмнината на нечий живот.

Правиш две кафета. Заставаш безшумно до прозореца и гледаш по какъв начин на открито светът се раздвижва. Ароматът на кафе те опиянява и единственото, което очакваш, е някой да те прегърне и да ти каже какъв брой си важен за него. Нямаш самообладание да усетиш ръцете към кръста ти, топлината на прегръдката да те извади от унеса. Част от ритуала ти е.

Животът обаче върви по негова си математика. Твоите лирични релси нямат нищо общо с уравненията и десетичните запетаи. Твоето схващане написа в рими, а животът реди незнайни от двете страни на знака за тъждество, до момента в който не ги настройки. Това, че през вчерашния ден си бил благополучен, не значи, че през днешния ден ще бъдеш. Отваряш въпроса кое зависи от теб и кое не.

Понякога не получаваме това, което желаеме, и това е най-големият подарък на житейското тъждество.

И тогава умираш.

Получаваш сърцепляс и до такава степен.

Събуждаш се и виждаш живота през нови очи. Правиш кафе отначало.

Налегнала те е лека отмалялост. Не си спал. Мислиш трескаво. Стържеш със сребърна лъжичка едни и същи мисли по стените на съзнанието ти. Колкото и да бъркаш не става по-сладко. Няма значение, ти имаш проект и релси, по които да вървиш. Взимаш си кафето в чаша за на открито и излизаш. Ако през вчерашния ден си виждал по какъв начин всичко се движи, а ти си имобилен и има смисъл, през днешния ден си част от придвижването и ти се коства, че единствено ти се движиш, а нищо не се трансформира. Скоростта ти се равнява на тази на лудостта в близост. Загубил си чара, който доскоро ти е подслаждал кафето.

Ти обаче си стожер и мъжката крачиш напред. Маршируваш с изразителен тътен на токовете ти. Намираш миг и се спираш, с цел да отпиеш от кафето си. Обичаш го и знаеш, че най-малко то ти връща с същото. Седиш и се чудиш за какво кафето ти горчи. Отпиваш отново с вяра, само че се задавяш.

И тогава умираш.

Събуждаш се и виждаш живота през нови очи. Правиш кафе отначало.

Нещата се разпадат с причина. Обикновено основата им е нестабилна. Въздушните кули са приказни. Твоята приказка май е поела непредвиден поврат. Релсите към този момент са ти скучни. Рутината те убива. Удоволствията едно по едно посивяват. Остава ти само гордостта и удовлетворението от предходните достижения. Заслужена е. Бил си светлината в нечий мрак, което не е малко. Сега обаче ти си на мрачно, а никой даже свещичка не пали, с цел да те потърси. Спрял си, с цел да пресметнеш уравнението отначало. И това си го правил, добре смяташ. Ти си мъж и незнайните си ги изучил още като дете. Този път е друго, нещо ново ти се опира. Нямаш формула за кратко умножение, която да приложиш. Четиризначните таблици на опита ти мълчат и в този момент за пръв път си самичък.

Седиш, мислиш и се радваш, че най-малко кафе имаш. Връщаш се тук и в този момент. Спираш да мислиш и осъзнаваш, че компания ти прави единствено към този момент изстиналото ти кафе. Ти го искаше горещо, само че времето му е минало.

И тогава умираш.

Събуждаш се и виждаш живота през нови очи. Правиш си ново кафе.

Цял живот се чупиш и изграждаш самичък. Парче по парче самичък се събираш. Всеки път намираш храброст да се покажеш на света и да покажеш, че към момента си мъж. Че тежиш на мястото си. Че думата ти е непоклатима и си извънредно пореден. Спомняш си какъв брой пъти си се задавял и си пил студено кафе, тъй като си светил по непознатите пътеки. Днес обаче си нов човек. Мъдър и съзрял. Пиеш кафето си в придвижване и на всяка крачка проверяваш дали нещо не го е вкиснало или внезапно не е изстинало.

Писнало ти е да светиш за другите, по тази причина си светиш за себе си. Кафето е сладко и топло. Вдигаш свещичката и се оглеждаш дали не си изгубил релсите си. Релсите ги няма, дерейлирал си без да осъзнаеш. Поглеждаш обратно и не виждаш траверси. Виждаш пътека в гората, стъпваш по трева, а в близост вместо пътни знаци пчели опрашват цветя.

Светиш самичък за себе си и по-вкусно кафе не си пил. По-интересна и директна пътека не си срещал. Всичко е наред, а ти от дълго време си тук и в този момент. И тогава чуваш стъпки зад себе си. Обръщаш се и я виждаш по какъв начин вплита пръсти в твоята история.

И тогава умираш.

Но не от сърцепляс. Умираш в ръцете ѝ: сломен и възроден, Мъж - обичан и почитан, четеш в очите ѝ и тя чете в твоите. Събуждаш се, само че този път не си ти този, който гони неистово топлината, а Тя търси твоята. Няма релси, няма сиво, няма звук. Вкъщи си и не помниш по какъв начин си решил уравнението.

Поглеждаш я. Така се е оплела в теб и в завивките. че сърце не ти дава даже да се раздвижиш. Боли те врата, левият ти крайник е изтръпнал и май-май всеки миг ще получиш крампа на стъпалото от неуместната поза. И не ти пука, но грам. Придърпваш завивката леко, с цел да покриеш рамото ѝ. Целуваш я по челото и оставяш кафето от през вчерашния ден да се вкисва надалеч от теб. Сърцето ти е живо и в случай че нещо в този миг може да я разсъни, то това е туптенето му. Същото, което я е приспало.

- Добро утро, момиче…

Сърцепляс.

Автор: Яким Кастелов