Как бихте описали себе си? – пита журналист от италианския

Как бихте описали себе си? – пита публицист от италианския „ Ла Стампа “ Моника Вити, една от иконите на италианското кино. „ Ако ми опрат револвер в главата – тъй като единствено по този начин могат да ме принудят да се разказвам – ще кажа: същинска русокоска, астигматик, буйна, същинска лакомница, същински другар, любопитна… Ах, да, и още нещо – не се интересувам от злословия, тъй като не помня “ – дава отговор Моника. Ние ще прибавим, че без Моника Вити е невероятно да си представим киното на 20. век, а значи и киното изобщо. Какво би било то без филмите шедьоври на маестро Микеланджело Антониони „ Приключението “, „ Нощта “, „ Затъмнението “, „ Червената пустиня “ с дамата загадка Моника Вити? На 2 февруари 2022 година актрисата умря на 90-годишна възраст след траяло съвсем 25 години постепенно, само че безмилостно поглъщане в царството на забравата в резултат на заболяването на Алцхаймер. През последните 15 години от живота си Моника Вити бе спуснала плътна завеса сред себе си и света. В средата на 60-те кинорежисьорът Микеланджело Антониони поръчва на авангардния проектант Данте Бини да проектира и построи за него и неговата държанка, муза и звезда Моника Вити вила в Сардиния. Къща единствено за тях двамата. Любовно гнездо, което да не наподобява на никое друго. Така се появява La Cupola. Вити и Антониони прекарват във футуристичната полусферична вътрешност на тази невероятна сграда единствено три лета, преди любовта им да изфиряса през несъществуващия комин. Любовта е летлива и колкото и да е ексцентричен един дом, тя все ще откри от кое място да си тръгне.През 2015 година двама публицисти от „ Ню Йорк Таймс “ посещават La Cupola и я снимат от вътрешната страна. Къщата не е реновирана, тук-там е почнала да се разрушава, само че разрухата по този начин й отива! Ето го стълбището без перила, направено от обособени каменни плочи – особено пожелано от Антониони, с цел да гледа по какъв начин неговата Моника слиза заран боса. Сцена, която той обожавал, била му нещо като култ. Вмъквал я и във филмите си, само че се чувствал като същински Господ Бог, задето имал опция да я следи и в действителността. Понякога прибирал Моника още веднъж и още веднъж да слиза по стълбите, с цел да почувства и запомни всеки колорит в изражението на лицето й, всяко придвижване на тялото й под ризата, която обичала да носи заран, откакто стане от леглото, русата й коса… Русата й коса! Другият му култ. Истинските русокоски постоянно са били огромна необичайност в Италия. Ето ги и останките от мебелите, луксозната мазилка, просмукана от влагата, идваща от морето и покрита с мухъл там, където изобщо е оживяла. Ето я и терасата с панорама към дълбокото синьо, а в близост – същинска джунгла от скални рози, маслинови дръвчета и борове. В началото на пролетта странното куполообразно любовоубежище и до през днешния ден се изпълва с уханието на розмарина, засаден в задния двор – тъкмо както преди повече от половин век, когато Моника Вити и Микеланджело Антониони към момента са дружно и единствено морето, наблюдаващо ги през прозорците на вилата, знае какъв брой невероятно се обичат двамата и какъв брой неизбежна е раздялата им.Често слизали долу, до дребния усамотен плаж. Антониони сядал на скалите и я гледал, до момента в който тя плувала гола в морето. Понякога даже не я гледал, а просто затварял очи. А от време на време тъкмо в такива моменти се раждал и идващият му филм.

Някой различен някъде другаде Много висока. Много руса. С доста лунички. Така я видял Микеланджело Антониони, когато се срещнали за първи път. Търсел женски глас за озвучаване на една от актрисите в новия си филм „ Викът “ (1957). Така се срещнал с Моника, която си изкарвала хляба с актьорство, когато може, и с озвучаване, когато не може с актьорство. Била работила в няколко кино лентата на Федерико Фелини. Антониони харесал доста записите й, само че същински се влюбил в гласа й, когато се срещнали онлайн. Бил ненадейно, стряскащо пресипнал глас. Когато научил, че е родом от Рим, кимнал разбиращо – римлянките се славели с такива „ продрани “ гласове, ето я да вземем за пример Ана Маняни.Когато Микеланджело Антониони погледнал за първи път Моника (с рождено име Мария Луиза Чечарели) в очите, той незабавно видял в тях две изцяло противоречащи си неща – дълбока, тъмна потиснатост и взривна веселба. Щял да употребява и двете. Нито една друга актриса, която познавал, не носела с такава лекост толкоз гневно несъгласие в себе си. „ Моника Вити бе първата същински съвременна актриса от своето потомство “ – ще каже по-късно за нея режисьорът. А в действителност Вити била същинска разбойничка още от тийнейджърските си години. Дете от дребнобуржоазно семейство, на границата на бедността, тя израснала с двама по-големи братя, на които – както повелявали традициите в патриархалното италианско семейство – им се разрешавало всичко, до момента в който тя трябвало да съблюдава цялостен куп правила за положително държание и висок морал, че нека се омъжи вярно и навреме се махне от главата на родителите си. Тъй като в никакъв случай нямали задоволително пари, тя износвала облеклата на братята си и постоянно приличала повече на момче, в сравнение с момиче, още повече че била много висока и слаба. В един миг почнала и по този начин да се държи – като момче. Защото схванала, че това е единственият метод да получи някаква независимост.Отношенията с майка й били напрегнати до разкъсване и Моника се чувствала потисната, необичана и непотребна. Парадоксално, само че намерила изхода за бягство по време на бомбардировките през Втората международна война. Докато се криели в бомбоубежищата, Моника и по-малкият й брат импровизирали скечове, с цел да забавляват себе си и хората в близост. Театърът и актьорството се оказали нейното велико избавление, тъй като посредством тях тя постоянно можела да бъде някой различен някъде другаде.