Ни-що
Живял на село или в някъкъв град...или пък беше в някакъв затворен комплекс, все едно, един простак. Той се казвал Иван. Този Иван бил роден някъде през втората половина на 20 век. Защото в случай че се беше родил при започване на новия век, най-вероятно щеше да се споделя я Джейсън, я Гюнер.
След като се родил, Иван почнал да живее. Което из нашите земи не се среща постоянно, тъй като хората си имат работа. Живеел Иван и дори се научил да върви, да приказва и да се смее. Което по нашия край е необичайност, тъй като в случай че се смееш – или те считат за вманиачен, или за спечелил от тотото. А като си спечелил от тотото – значи скоро ще те ограбят и жалко ти за смеха. Не бива да се смее човек по нашите земи, а би трябвало да е естествен, сериозен и вкиснат.
Иван си живеел и ходел и говорел, щото по този начин или другояче се бил научил на тия работи, а необичайно - като говорел дори и казвал всякакви неща. Което било напряко нечувано из нашите земи. Защото да казваш нещо, до момента в който приказваш, се считало за невъзпитано. Все едно да работиш на цифрова копирфреза, до момента в който се храниш.
Тъй като се бил родил в средата на втората половина на предишния век, Иван помнел всякакви неща. Което не било постоянно събитие при нас, тъй като да помниш каквото и да било, се считало за нездравословно. Та, в случай че помниш, по какъв начин ще възприемаш новото? Да речем, новите предложения на мобилните оператори и рекламите на компаниите за бързи заеми? Затова по нашия край се правело-струвало, само че помнене на това, което е било преди - не се осъществявало! Хората я карали без помнене на нещата от едно време, щото си помнели най-вече хилядата пин кода за Всичко.
Иван примерно помнел, че преди в страната му имало едни неприятни чичковци, които забранявали на хората Това и Онова, с цел да могат самите те, неприятните чичковци, да си вършат това и това и да се употребяват от това и това - като от бащиния.
Тия неприятни чичковци се казвали Диктатура на пролетариата или нещо сходно, отличавали се от другите по това, че не се отличавали от другите по нищо. Освен че в търбусите и в домовете им имало това и това, пък в търбусите и домовете на другите хора нямало това и това.
Иван към този момент, както казахме, бил пораснал. Било пристигнало нашето време, макар че всички очаквали да пристигна някакво друго време, а не тъкмо нашето, само че то си пристигнало и се настанило като посетител от провинцията с целия си миризлив багаж.
В нашето време Иван продължавал да върви, да приказва и говорейки – да споделя някакви неща. Това постоянно вбесявало хората в близост, тъй като като кажеш нещо - и това нещо към този момент си стои в пространството. Нали е нещо – стои и заема място, и ръби хората в ребрата. И им пречи да си инджойват времето на воля. Но Иван, тъй като бил роден във времена, когато имало към момента пространство и не всяко казано нещо пречело на хората – все казвал ли казвал. И пречел ли, пречел.
Между другото, по наше време хората били свободни. Никой, апропо, не им забранявал да се съдят един различен. Това било най-висшата независимост. Естествено, в случай че искаш да осъдиш някого – трябвало да си платиш. Свободата се заплаща, казвали мъдрите хора, а като си платиш - ще си свободен като птичка. И дори можеш и да цвъкаш по главите на хората, летейки.
Хората се съдели най-много за нищо, тъй като просто желали да реализират свободата си. Да се съдят. Съдели се и се осъждали за едното нищо. И за другото нищо. Тъй като те, говорейки, не казвали нищо, се съдели и за това, което са споделили, казвайки нищо. Тъй като също така не помнели нищо (освен пин кодовете си), доста постоянно се съдели за паметта си, само че не за тая част, която съдържала пин кодовете, а за тази, която съдържала нищо. Някой примерно, в случай че кажел нищо, някой се вбесявал и го осъждал за това, че е обидил паметта му, в която нямало нищо. Казвал: Ти, мой човек, обиди паметта на... не помня към този момент кой... само че защото имам свещената независимост да те осъда, аз ще употребявам тази си независимост...
Иван от време на време казвал нещо. Примерно за това минало, което той най-безотговорно помнел. Там, дето, в случай че помните, доскоро загатнах, че имало едни неприятни чичовци, които се употребили от това това, до момента в който на всички други забранявали това-онова. Казването на нещо от страна на Иван вбесявало, апропо, всички хора. Те почвали да се чешат по главите и да цъкат с езици. Обхващал ги смут и отвращение, тъй като си давали сметка, че като им споделя това проклето нещо (дето го казвал), те ще би трябвало някак си да си го набутат в паметта, а току виж – оттова изпаднал някой изключително значим пин код.
Хората в нашето време, почтено казано, били доста претрупани от неща, които били предопределени мощно да ги облекчат от всичко.
Тъй като не помнели предишното, хората се чудели и от кое място му хрумват в главата на Иван някакви си такива неща, дето взима, че и ги споделя на всичкото от горната страна. И хората се опитвали да кажат нещо, само че защото нямали табиет да споделят нещо, казвали нищо. Но нищо с някакъв нюанс на засегнатост - към глупавия Иван.
И защото оставали неудовлетворени от това нищо, което са споделили, те се сещали за своята огромна нова независимост. Да съдят всеки, който си изискат. За нищо. А в тази ситуация с Иван... о, Боже, (този пък Боже кой беше?) дори можело и трябвало да го съдят не за нищо... ами дори за Нещо! Та белким той не казвал нещо като говорел? Мръсник, безсрамник! Той казвал нещо като говорел и по този начин задръствал нищопространството! И пречел на хората да си инджойват времето и да си помнят пинкодовете! Мръсник!
И дори измислял някакво минало, което всички знаели, че го няма, тъй като не го помнят, а не го помнят, тъй като не би трябвало да се помни, тъй като в случай че се помни нещо – то е единствено това, което ни прави работа. Само тия неща (знаели хората), които ни оказват помощ да инджойнем своя селф и да ни е ол инклузив, трябвало да се помнят. И пинкодовете. А неприятни неща за някакви си неприятни чичковци от някакво несъществуващо минало изобщо не бивало да се помнят, тъй като те пречат на нищото.
И хората се събрали и осъдили Иван, тъй като си платили за свободата да са свободни и да не помнят и в случай че видят нещо - да се вбесяват, и в случай че някой им каже нещо - да го осъждат поради това нещо, тъй като всяко казано нещо е нездравословно нещо... Всъщност, нищо.
Това, в най-общи линии, е вси... т.е. - нищо.
След като се родил, Иван почнал да живее. Което из нашите земи не се среща постоянно, тъй като хората си имат работа. Живеел Иван и дори се научил да върви, да приказва и да се смее. Което по нашия край е необичайност, тъй като в случай че се смееш – или те считат за вманиачен, или за спечелил от тотото. А като си спечелил от тотото – значи скоро ще те ограбят и жалко ти за смеха. Не бива да се смее човек по нашите земи, а би трябвало да е естествен, сериозен и вкиснат.
Иван си живеел и ходел и говорел, щото по този начин или другояче се бил научил на тия работи, а необичайно - като говорел дори и казвал всякакви неща. Което било напряко нечувано из нашите земи. Защото да казваш нещо, до момента в който приказваш, се считало за невъзпитано. Все едно да работиш на цифрова копирфреза, до момента в който се храниш.
Тъй като се бил родил в средата на втората половина на предишния век, Иван помнел всякакви неща. Което не било постоянно събитие при нас, тъй като да помниш каквото и да било, се считало за нездравословно. Та, в случай че помниш, по какъв начин ще възприемаш новото? Да речем, новите предложения на мобилните оператори и рекламите на компаниите за бързи заеми? Затова по нашия край се правело-струвало, само че помнене на това, което е било преди - не се осъществявало! Хората я карали без помнене на нещата от едно време, щото си помнели най-вече хилядата пин кода за Всичко.
Иван примерно помнел, че преди в страната му имало едни неприятни чичковци, които забранявали на хората Това и Онова, с цел да могат самите те, неприятните чичковци, да си вършат това и това и да се употребяват от това и това - като от бащиния.
Тия неприятни чичковци се казвали Диктатура на пролетариата или нещо сходно, отличавали се от другите по това, че не се отличавали от другите по нищо. Освен че в търбусите и в домовете им имало това и това, пък в търбусите и домовете на другите хора нямало това и това.
Иван към този момент, както казахме, бил пораснал. Било пристигнало нашето време, макар че всички очаквали да пристигна някакво друго време, а не тъкмо нашето, само че то си пристигнало и се настанило като посетител от провинцията с целия си миризлив багаж.
В нашето време Иван продължавал да върви, да приказва и говорейки – да споделя някакви неща. Това постоянно вбесявало хората в близост, тъй като като кажеш нещо - и това нещо към този момент си стои в пространството. Нали е нещо – стои и заема място, и ръби хората в ребрата. И им пречи да си инджойват времето на воля. Но Иван, тъй като бил роден във времена, когато имало към момента пространство и не всяко казано нещо пречело на хората – все казвал ли казвал. И пречел ли, пречел.
Между другото, по наше време хората били свободни. Никой, апропо, не им забранявал да се съдят един различен. Това било най-висшата независимост. Естествено, в случай че искаш да осъдиш някого – трябвало да си платиш. Свободата се заплаща, казвали мъдрите хора, а като си платиш - ще си свободен като птичка. И дори можеш и да цвъкаш по главите на хората, летейки.
Хората се съдели най-много за нищо, тъй като просто желали да реализират свободата си. Да се съдят. Съдели се и се осъждали за едното нищо. И за другото нищо. Тъй като те, говорейки, не казвали нищо, се съдели и за това, което са споделили, казвайки нищо. Тъй като също така не помнели нищо (освен пин кодовете си), доста постоянно се съдели за паметта си, само че не за тая част, която съдържала пин кодовете, а за тази, която съдържала нищо. Някой примерно, в случай че кажел нищо, някой се вбесявал и го осъждал за това, че е обидил паметта му, в която нямало нищо. Казвал: Ти, мой човек, обиди паметта на... не помня към този момент кой... само че защото имам свещената независимост да те осъда, аз ще употребявам тази си независимост...
Иван от време на време казвал нещо. Примерно за това минало, което той най-безотговорно помнел. Там, дето, в случай че помните, доскоро загатнах, че имало едни неприятни чичовци, които се употребили от това това, до момента в който на всички други забранявали това-онова. Казването на нещо от страна на Иван вбесявало, апропо, всички хора. Те почвали да се чешат по главите и да цъкат с езици. Обхващал ги смут и отвращение, тъй като си давали сметка, че като им споделя това проклето нещо (дето го казвал), те ще би трябвало някак си да си го набутат в паметта, а току виж – оттова изпаднал някой изключително значим пин код.
Хората в нашето време, почтено казано, били доста претрупани от неща, които били предопределени мощно да ги облекчат от всичко.
Тъй като не помнели предишното, хората се чудели и от кое място му хрумват в главата на Иван някакви си такива неща, дето взима, че и ги споделя на всичкото от горната страна. И хората се опитвали да кажат нещо, само че защото нямали табиет да споделят нещо, казвали нищо. Но нищо с някакъв нюанс на засегнатост - към глупавия Иван.
И защото оставали неудовлетворени от това нищо, което са споделили, те се сещали за своята огромна нова независимост. Да съдят всеки, който си изискат. За нищо. А в тази ситуация с Иван... о, Боже, (този пък Боже кой беше?) дори можело и трябвало да го съдят не за нищо... ами дори за Нещо! Та белким той не казвал нещо като говорел? Мръсник, безсрамник! Той казвал нещо като говорел и по този начин задръствал нищопространството! И пречел на хората да си инджойват времето и да си помнят пинкодовете! Мръсник!
И дори измислял някакво минало, което всички знаели, че го няма, тъй като не го помнят, а не го помнят, тъй като не би трябвало да се помни, тъй като в случай че се помни нещо – то е единствено това, което ни прави работа. Само тия неща (знаели хората), които ни оказват помощ да инджойнем своя селф и да ни е ол инклузив, трябвало да се помнят. И пинкодовете. А неприятни неща за някакви си неприятни чичковци от някакво несъществуващо минало изобщо не бивало да се помнят, тъй като те пречат на нищото.
И хората се събрали и осъдили Иван, тъй като си платили за свободата да са свободни и да не помнят и в случай че видят нещо - да се вбесяват, и в случай че някой им каже нещо - да го осъждат поради това нещо, тъй като всяко казано нещо е нездравословно нещо... Всъщност, нищо.
Това, в най-общи линии, е вси... т.е. - нищо.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ