Месене на богородични хлябове
Изразът „ Традициите не са това, което бяха “ се употребява от време на време в реклами, само че тя отразява нещо напълно същинско и ненапълно философско. Самото разбиране „ традиция “ допуска опазване, консерватизъм, приемственост, само че в действителността всичко се трансформира, от време на време доста бързо. И в модерния свят нито уменията на бабите ни да вършат баници и хлябове към този момент са в действителност жизненонеобходими за „ насъщния “, нито празниците носят тогавашния сакрален смисъл за по-младите. Традиционните празници и умения въпреки всичко се резервират, само че неизбежно изменени в новите условия.
От 2008 година до през днешния ден в Кюстендил и селищата към него се появява една нова тържественост, която съчетава детайл от националната обредност с християнската. На процедура огромна част от обредните дейности, които в миналото са били осъществявани в домовете, към този момент стават обществени и се показват като обред за предаване на антични познания на по-младите и непосветени в тях.
Кюстендилското село Раждавица се намира в мистичния Земенски пролом, в подножието на Конявската планина, наоколо до водопад и каньон. Това е селото, в което Владимир Димитров – Майстора рисува едни от най-магнетичните портрети на моми и невести в носии на фона на овощните градини. В селото е построен дребен частен етнографски комплекс „ Старата череша “, в който локалните пресъздават кулинарни обичаи и занаяти от района.
Култът към Богородица е един от най-разпространените у нас. Според народа ни тя е настойничка на дамите, на майчинството, на фамилното огнище и брака; защитница на грешниците. Голяма Богородица се уважава навсякъде, изключително от дами, страдащи от неплодородие.
На „ празника на празниците “ всяка млада младоженка или булка без деца поставя подарък пред иконата на светицата. Празникът се отбелязва с тържествена църковна литургия. В храма се освещават хлябовете, донесени от дамите. А след службата се раздават „ богородични пити “ за здраве.
В нашата обичайната просвета хлябът е обект на респект. Той не е просто храна на трапезата, а венец на земеделския труд. Това го трансформира в артикул, кондензиран със символно значение. Неслучайно народът ни счита, че „ от хляба по-голямо няма “. Битува и поверието, че не трябва „ къща без самун да замръква “, тъй като това носи зло за дома. Той е главната храна в обичайното общество и се счита, че когато в един дом има самун, има всичко. На него хората гледат като на свят предмет – преди да се яде, човек би трябвало да се прекръсти; като се изпусне или настъпи самун, той се целува. Над насъщния се кълнат, трохите не могат да бъдат тъпкани с крайници или хвърлени на боклука, тъй като това съставлява максимален грях.
Обредните хлябове са свързани повече с къщата и фамилията, а не с църковното свещенодействие. При изработката им за Голяма Богородица, както и за други празници има извънредно значими условия. Замесването на питка е кондензиран миг, начало на поредицата от сакрални дейности, свързани с даден празник. Действията по замесването и изпичането на богородичните хлябове значително са свещенодействие, в което взе участие кръг от отдадени. Ритуалът в с. Раждавица е като встъпление в това свещенодействие – от опитната жена към младата, от бабата към внучката. Обредният самун се меси единствено от чисто пшеничено брашно, добре пресято и прекадено, като по този метод то към този момент е осветено. За замесването на тестото девойките донасят вода от извора наоколо до храма „ Успение Богородично “ в центъра на селото. Водата е мълчана, тъй като до донасянето є не се говори; неначената, тъй като не се дава никой да пие или бръкне в нея; а е цветна, тъй като във ведрото, в което се носи, има по някое биле.
По пътя от извора до дома девойките се стопират пред храма, прекръстват се и без да приказват, мислено насочат молитвите си към Божията майка. Като се донесе водата, се топли на жив огън, т.е. на изгорели въглища, без пушек. След това стартира замесването на тестото, а от време на време това е съпроводено и с пеене на избрани песни и осъществяване на специфични обреди. Тестото се слага на топло място, та да втаса. Рядко обредните хлябове са пресни пити. Те се замесват от дами, които са „ чисти “ (без менструация). Прието е единствено женена жена да меси питата. Родилка до 40-ия ден не може да меси и съществува възбрана да се приближава до хамбар, до момента в който не е очистена от поп. Преди да пристъпи към замесването на хляба, дамата би трябвало да се измие, да облече чисти облекла. А с цел да подчертаят принадлежността си към това място, бабата и внучката са облечени с локалната носия. Когато меси тестото, дамата го събира на кръг и леко цъка с уста, „ та да не го урочаса “. На финала прави кръст и произнася думите „ Бог да благослови хляба “ или „ Честен кръст над хляба, Света Богородичка над хляба “.
Върху богородичните хлябове за празника най-често се слага просфорен щемпел, само че в миналото към него е имало декорация от тесто. Печатът, който се употребява за обредното въвличане в Раждавица, е направен от занаятчия резбар от Цариброд, Сърбия. Някога всяка къща е имала собствен, който е употребен за хлябове, отдадени на огромните християнски празници. Самият щемпел най-често е кръговиден, като в него са изрязани квадрати, подредени в кръстен знак. В един от тях наложително е изрязан признакът на Агнеца – с буквите ИС/ ХС// НИ/ „Картотека и архив" (служба в ПГУ) (бел. ред. – значи „ Иисус Христос побеждава “, от гръцки език), към него са изобразени знаците на Пресвета Богородица и евангелските чинове. Този вид печати се употребяват както за изработката на домашни обредни хлябове, по този начин и за петохлебия, които се раздават за здраве след работа, и за самун за светото свещенодействие Евхаристия. За последното хлябът наложително се състои от два тестени кръга, които символизират божествената и човешка природа на Христос.
Обредните питки, върху които се слага просфорен щемпел или даже единствено кръстен знак, наложително би трябвало да са квасни. Огромно значение се отделя на приготвянето на кваса. Той се прави или възобновява на избран ден. Вярва се, че къща без мая не трябва да остава, както и че в случай че жена откъсне от кваса и го изнесе на открито от вкъщи, ще се отнесе на открито фамилното благосъстояние. В някои случаи може да се вземе мая от непозната къща, само че съществуват табута за изнасянето му след залез-слънце или в случай че в дома има млада младоженка, новородено или болест. Квас се взема от друга къща, в случай че има гибел във семейството или се подменя на годината от гибелта. Той се употребява и в голям брой вълшебен практики.
Питата, която към този момент е ритуално измесена от дамите, се изпича в остарялата фурна, която е сложена до входа на къщата. Така съгласно притежателя на дома всеки човек от селото може да я употребява за своите хлябове или курбани. След изпичането се завива в месали и се пази за празника. След църковната литургия питките се раздават за здраве.
Женският фетиш към Богородица продължава да бъде резистентен и празникът в Раждавица и останалите селища в Кюстендилско е доказателство за това. До огромна степен това е метод да бъдат изнесени от домашния кръг дейностите, свързани с подготовката на обредните богородични хлябове – от вкъщи на открито, с цел да се видят от повече хора. Това е метод да се показа образованието в традиция, при което ръцете на младите и опитните замесват брашно, мая, вода и сол, съединяват ги и сътворяват чудото на хляба, отдаден на Панагия.
Вероятно докосването до това остаряло познание ускорява интереса на хора от разнообразни възрасти, които търсят сведения за него и се пробват да приложат видяното в домовете си. Затова и потокът от деца от детски градини, възпитаници, дами на друга възраст, които сътворяват чудото на празничния самун и го споделят, е нескончаем и празникът в Кюстендилско притегля гости от близо и надалеч.
Статията е оповестена в
Проект „ Бащино огнище “ се извършва от Списание 8 в съдействие с Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН и се финансира по стратегия „ Култура “ на Столична община за 2023 година Медийни сътрудници са телевизия ТВ1 и платформата Village Life.
От 2008 година до през днешния ден в Кюстендил и селищата към него се появява една нова тържественост, която съчетава детайл от националната обредност с християнската. На процедура огромна част от обредните дейности, които в миналото са били осъществявани в домовете, към този момент стават обществени и се показват като обред за предаване на антични познания на по-младите и непосветени в тях.
Кюстендилското село Раждавица се намира в мистичния Земенски пролом, в подножието на Конявската планина, наоколо до водопад и каньон. Това е селото, в което Владимир Димитров – Майстора рисува едни от най-магнетичните портрети на моми и невести в носии на фона на овощните градини. В селото е построен дребен частен етнографски комплекс „ Старата череша “, в който локалните пресъздават кулинарни обичаи и занаяти от района.
Въздигане на хляба
В навечерието на Голяма Богородица (Успение Богородично), деня, в който православната черква отбелязва гибелта на Божията майка, се прави обредно въвличане и изпичане на погачи за празника. Самия празник в района назовават Панагия – въздигане на хляба. Това е едно от имената, с които е известна Света Богородица на гръцки език, а тук това честване се свързва с почитта към хляба.Култът към Богородица е един от най-разпространените у нас. Според народа ни тя е настойничка на дамите, на майчинството, на фамилното огнище и брака; защитница на грешниците. Голяма Богородица се уважава навсякъде, изключително от дами, страдащи от неплодородие.
На „ празника на празниците “ всяка млада младоженка или булка без деца поставя подарък пред иконата на светицата. Празникът се отбелязва с тържествена църковна литургия. В храма се освещават хлябовете, донесени от дамите. А след службата се раздават „ богородични пити “ за здраве.
В нашата обичайната просвета хлябът е обект на респект. Той не е просто храна на трапезата, а венец на земеделския труд. Това го трансформира в артикул, кондензиран със символно значение. Неслучайно народът ни счита, че „ от хляба по-голямо няма “. Битува и поверието, че не трябва „ къща без самун да замръква “, тъй като това носи зло за дома. Той е главната храна в обичайното общество и се счита, че когато в един дом има самун, има всичко. На него хората гледат като на свят предмет – преди да се яде, човек би трябвало да се прекръсти; като се изпусне или настъпи самун, той се целува. Над насъщния се кълнат, трохите не могат да бъдат тъпкани с крайници или хвърлени на боклука, тъй като това съставлява максимален грях.
Тайнство за кръг от отдадени
В обичайна обредност хлябът заема централно място. Приет като заветен в националната просвета, той е безкръвна жертва и основно обредно-магическо средство в празници и традиции. Важен е фактът, че макар огромното районно разнообразие и практики приготовлението и потреблението на ритуален самун във върхови моменти от календарния и човешкия витален цикъл е публикувано на всички места по етническата ни територия и е живо и до през днешния ден. Обредните хлябове са свързани повече с къщата и фамилията, а не с църковното свещенодействие. При изработката им за Голяма Богородица, както и за други празници има извънредно значими условия. Замесването на питка е кондензиран миг, начало на поредицата от сакрални дейности, свързани с даден празник. Действията по замесването и изпичането на богородичните хлябове значително са свещенодействие, в което взе участие кръг от отдадени. Ритуалът в с. Раждавица е като встъпление в това свещенодействие – от опитната жена към младата, от бабата към внучката. Обредният самун се меси единствено от чисто пшеничено брашно, добре пресято и прекадено, като по този метод то към този момент е осветено. За замесването на тестото девойките донасят вода от извора наоколо до храма „ Успение Богородично “ в центъра на селото. Водата е мълчана, тъй като до донасянето є не се говори; неначената, тъй като не се дава никой да пие или бръкне в нея; а е цветна, тъй като във ведрото, в което се носи, има по някое биле.
По пътя от извора до дома девойките се стопират пред храма, прекръстват се и без да приказват, мислено насочат молитвите си към Божията майка. Като се донесе водата, се топли на жив огън, т.е. на изгорели въглища, без пушек. След това стартира замесването на тестото, а от време на време това е съпроводено и с пеене на избрани песни и осъществяване на специфични обреди. Тестото се слага на топло място, та да втаса. Рядко обредните хлябове са пресни пити. Те се замесват от дами, които са „ чисти “ (без менструация). Прието е единствено женена жена да меси питата. Родилка до 40-ия ден не може да меси и съществува възбрана да се приближава до хамбар, до момента в който не е очистена от поп. Преди да пристъпи към замесването на хляба, дамата би трябвало да се измие, да облече чисти облекла. А с цел да подчертаят принадлежността си към това място, бабата и внучката са облечени с локалната носия. Когато меси тестото, дамата го събира на кръг и леко цъка с уста, „ та да не го урочаса “. На финала прави кръст и произнася думите „ Бог да благослови хляба “ или „ Честен кръст над хляба, Света Богородичка над хляба “.
Култ към слънцето
Питата за празника наложително е с кръгла форма, което е в директна връзка с култа към слънцето. Мнозина откриватели одобряват, че изобразяването на слънце, луна и други небесни тела върху обредните хлябове е значимо доказателство в поддръжка на тази теза, както и уподобяването на невестата като месечина, а жениха – като слънце. В традицията ни раждането на Христос се показва като раждането на новото слънце. Върху богородичните хлябове за празника най-често се слага просфорен щемпел, само че в миналото към него е имало декорация от тесто. Печатът, който се употребява за обредното въвличане в Раждавица, е направен от занаятчия резбар от Цариброд, Сърбия. Някога всяка къща е имала собствен, който е употребен за хлябове, отдадени на огромните християнски празници. Самият щемпел най-често е кръговиден, като в него са изрязани квадрати, подредени в кръстен знак. В един от тях наложително е изрязан признакът на Агнеца – с буквите ИС/ ХС// НИ/ „Картотека и архив" (служба в ПГУ) (бел. ред. – значи „ Иисус Христос побеждава “, от гръцки език), към него са изобразени знаците на Пресвета Богородица и евангелските чинове. Този вид печати се употребяват както за изработката на домашни обредни хлябове, по този начин и за петохлебия, които се раздават за здраве след работа, и за самун за светото свещенодействие Евхаристия. За последното хлябът наложително се състои от два тестени кръга, които символизират божествената и човешка природа на Христос.
Обредните питки, върху които се слага просфорен щемпел или даже единствено кръстен знак, наложително би трябвало да са квасни. Огромно значение се отделя на приготвянето на кваса. Той се прави или възобновява на избран ден. Вярва се, че къща без мая не трябва да остава, както и че в случай че жена откъсне от кваса и го изнесе на открито от вкъщи, ще се отнесе на открито фамилното благосъстояние. В някои случаи може да се вземе мая от непозната къща, само че съществуват табута за изнасянето му след залез-слънце или в случай че в дома има млада младоженка, новородено или болест. Квас се взема от друга къща, в случай че има гибел във семейството или се подменя на годината от гибелта. Той се употребява и в голям брой вълшебен практики.
Питата, която към този момент е ритуално измесена от дамите, се изпича в остарялата фурна, която е сложена до входа на къщата. Така съгласно притежателя на дома всеки човек от селото може да я употребява за своите хлябове или курбани. След изпичането се завива в месали и се пази за празника. След църковната литургия питките се раздават за здраве.
Старо познание
Идеята за въздигането на хляба локалните черпят от една остаряла процедура, осъществявана от монасите в Рилския манастир и някои от атонските манастири. В празнични дни те правят така наречен „ Чин на Панагия “ (Всесвятая Богородица). Преди вечеря в манастирската столова се отнася самун „ просфора “. От централната част се отрязва триъгълна парченце и се слага върху дискос (метален поднос с кръгла форма – бел. авт.) над пешкир. Клисарят взема благословение от игумена на манастира и по-късно възнася триъгълната частичка самун над „ панигиара “ (двустранна резбована иконка с облика на Св. Троица от едната страна и Св. Богородица от другата). Тази парченце се оставя на иконата с облика на Св. Богородица, съпроводена от съответни молебствия, а под звуците на песента „ Достойно есть “ клисарят сервира дискоса с частичката към всеки духовник да си вземе в чест на Панагия (Света Богородица). Тази парченце е претвореното тяло на Божията майка, с която се съединяват монасите. Женският фетиш към Богородица продължава да бъде резистентен и празникът в Раждавица и останалите селища в Кюстендилско е доказателство за това. До огромна степен това е метод да бъдат изнесени от домашния кръг дейностите, свързани с подготовката на обредните богородични хлябове – от вкъщи на открито, с цел да се видят от повече хора. Това е метод да се показа образованието в традиция, при което ръцете на младите и опитните замесват брашно, мая, вода и сол, съединяват ги и сътворяват чудото на хляба, отдаден на Панагия.
Вероятно докосването до това остаряло познание ускорява интереса на хора от разнообразни възрасти, които търсят сведения за него и се пробват да приложат видяното в домовете си. Затова и потокът от деца от детски градини, възпитаници, дами на друга възраст, които сътворяват чудото на празничния самун и го споделят, е нескончаем и празникът в Кюстендилско притегля гости от близо и надалеч.
Статията е оповестена в
Проект „ Бащино огнище “ се извършва от Списание 8 в съдействие с Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН и се финансира по стратегия „ Култура “ на Столична община за 2023 година Медийни сътрудници са телевизия ТВ1 и платформата Village Life.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ