На попрелка в Брезница
Добре пристигнали сте в „ Бащино огнище “ – новата графа на Списание 8. В нея ще ви разходим из познати и позабравени български традиции, предания, истории и обреди, които ще ни напомнят силата и загадъчността на българския дух. Прекрасните фрагменти на Добрин Кашавелов ще красят както публикациите в „ 8 “, по този начин и галерия в софийската градинка „ Кристал “ наесен.
В заоблачен и сивкав мартенски ден поемаме към гоцеделчевското село Брезница. Въпреки мрачното време настроението е бодро, тъй като отиваме на любопитно място: Брезница се счита за „ дребното икономическо знамение на Югозапада “ и даже „ селото на милионерите “ поради сполучливия бизнес и високия стандарт на локалните хора.
Със своите близо 3500 поданици Брезница е едно от най-големите села у нас. И въпреки че мнозина брезничани работят зад граница, те непроменяемо се връщат в родното си място и влагат извоюваните пари. Обичайният за тази област занаят, производството на тютюн, неотдавна е зарязан поради неизгодните условия на изкупуване и неналичието на поддръжка от страната. За сметка на това все още в селото работят към 20 шивашки цеха, хранително-вкусови и дърводобивни предприятия, голям брой магазини, кафенета и фризьорски салони, които дават работа на локалните хора. Тук безработни на процедура няма. Близостта с гръцката и северномакедонската граница улесняват както пътуванията на брезничани, по този начин и търговията. В учебното заведение учат към 400 деца, а в детската градина дребните са над 200, като учителите са най-вече от Брезница. Селото е със смесено население: към 80 души са православни християни, а останалите – българи мюсюлмани, които с достолепие назовават себе си помаци.
Църквата грее в бяло, а джамията е с позлатен обков
След близо 3-часово пътешестване на югозапад идваме в Брезница, чиито къщи са накацали в полите на Пирин, по стръмните скатове от двете страни на р. Туфча, приток на Места. Веднага прави усещане хубавият селски площад, където на една ръка разстояние се издигат черква и джамия, и двете ремонтирани неотдавна със средства на общината. Църквата грее в бяло, а джамията е покрита с позлатен обков и блестящият є контур припомня за приказките от 1001 нощ. Вероятно Брезница е единственото село, което си има вилна зона: брезничани обичат да почиват измежду боровата гора и да се разхождат по пиринските пътеки. Недалеч от местността Чарка могат да се видят естествени забележителности – трите Брезнишки езера и водопадът на р. Туфча, които имат опция за бъдещо развиване на туризъм в този край.
Система от знаци
И ние сме любопитни да забележим тези естествени хубости, само че ще го оставим за различен път. Нямаме време за губене, тъй като сме поканени на брезнишка седянка или попрелка, както я назовават тук – един пропуснат към този момент бит, оживял като че ли по знамение в този край макар безбройните изкушения на световната епоха. В предишното седенките се „ кладели “ най-много през есента и зимата, когато хората не са заети с полски труд. Жените се събирали да оказват помощ на домакинята да свърши избрана домашна работа – да вземем за пример ронене на царевица, почистване на фасул или подготовка на моминия чеиз. Понякога пък всяка си носела ръкоделие от у дома – вълна за чепкане, прежда за намотаване или хурка и вретено за предене. От последното идва и самото име попрелка, което употребяват в Брезница и до през днешния ден. Най-вълнуващи обаче били седенките, на които се събират моми и момци. Те давали опция на младите да се видят и опознаят, да се ухажват. За задачата имало цяла система от знаци: влюбеният момък сядал до изгората си, помагал є в работата, подавал є ябълка, гледал да открадне китката є. Момите пеели седенкарски песни, а ергените пригласяли с гайди и кавали. Изпълнявали се и припевки – къси шеговити песнички, в които се свързвали имената на двамата влюбени и по този начин се обявявало на висок глас, че те се любят, лъжат или галят, т. е. харесват се и желаят да се вземат.
Майстор на дрънката
Имаме опция да присъстваме на същинска брезнишка попрелка с помощта на Салих Буковян – някогашен другар, талантлив артист на епически песни и умел дрънкалèц, което ще рече занаятчия на дрънката. Това е музикален инструмент, старинна вариация на тамбурата с две струни, на която мъжете от този край свирят генерации наред. Сали работи като счетоводител, само че огромната му пристрастеност е фолклорът. Дълги години записва както национални песни, по този начин и вярвания, традиции и разкази от родното си село; събира носии и музикални принадлежности. Издирва локални песни и хорà, взе участие в научни конференции и разгласява публикации в университетски издания. Пак той е главният уредник на Международния фолклорен събор „ Фолклорни пътеки “ в Брезница. Първото му издание е през 2017 година и от този момент се организира всяка есен като се изключи карантинните 2020 и 2021 година
През 2016 година Сали основава фолклорната групировка „ Брезничанки “. Самодейната група за локална национална музика стартира като трио, а през днешния ден наброява към 20 дами и към този момент печели триумфи и награди у нас и в чужбина. От 2018 година към групировката се основава и мъжката група „ Брезничани “, откакто към Сали се причислява още един дрънкалец, Шабан Косин, а напоследък и братовчедите Тахир, на 17, и Мохамед, на 11 година Момчетата носят музиката в кръвта си, та по тази причина се учат бързо и към този момент вземат участие в концерти.
Именно „ Брезничанките “ и „ Брезничаните “, дружно с още няколко близки на семейство Буковян, са на нашата седянка – пък и те са си все род`а, както ми изясняват малко по-късно. Този път събирането е в наша чест, само че не е възстановка на пропуснат бит. Напротив, брезничани не престават да вършат своите попрелки през есента и зимата, отвън месеца Рамазан, когато всевъзможни веселби са неразрешени, и преди сезона на усиления аграрни труд. Младите към този момент по-рядко се вестяват на тези сбирки, само че по тази причина пък по-възрастните още тачат старите традиции.
И по този начин, в дома на Салих Буковян и неговите родители Зейнепа и Ибрахим ни посрещат топло и сърдечно, като скъпи посетители. Влизаме в необятен хол на приземния етаж, а подът е постлан особено за седянката нашироко, на дебело, както ни изяснява Зейнепа. Поднасят ни ароматно кафе и мохабетът потръгва. Сали и Ибрахим ни описват за предишното на Брезница. Оказва се, че мястото на днешното село се е обитавало от дълбока античност от римляни и траки. Първите данни са от османските регистри от ХV век. В средата сред тези поселения се издигал възвишен бряст, който хората почитали като свещено дърво и се събирали край него за сборове и панаири. Именно от този бряст Брезница получила името си...
Картини от цветна прежда
Скоро стартират да идват първите гостенки и сумракът на стаята се изпълва с ярките багри на техните шалвари, елеци, чорапи и ръчно плетени шарени терлици – същински дребни картини, основани от цветна прежда. Белите шамии, поръбени с пъстри биета и мъниста и вързани по необикновен метод, придават на лицата им деликатност и мекост. Това облекло не е поради нас – всички по-възрастни дами от Брезница го носят в всекидневието си. Жените се поздравяват с радостни възклицания, с обятия и целувки. Представят се и на нас, доброволно и с усмивка. Имената им звучат напевно, като на героини от старинна ария: Анифе, Найле, Вайда, Салейка, Авà, Фàтме… Всички насядат в кръг и става извънредно уютно, чувството е за другарство, непосредственост и поддръжка. Сещам се за женските кръгове, които в последно време са толкоз съвременни в ню ейдж средите и където дамите се събират, с цел да се поддържат и да „ повдигат “ женската си мощ. Това, което се случва към мен, е същински женски кръг, формиран естествено и неподправено в руслото на обичайна просвета.
Не мога да не загатна и за приказната софра. Освен приготвеното от домакинята всяка от гостенките носи лакомство и по този начин масата бързо се отрупва с всевъзможни домашни благини: дребни мекици, които тук назовават лакýми, кифлички със спанак, шишкава баница с праз (понеже е дебела и мазничка), реване, сладка баница, сходна на саралия, плодове и пуканùци (пуканки) – тъй като „ не може седянка без пуканици “. Сред локалните специалитети се откроява пиперкяво сирене: характерно кремообразно сирене, което се подготвя наложено дружно с пресни чушки и саламура в глинен съд. Да, припомня за сръбската паприка у павлаци, само че е друго на усет. В Брезница то се счита за деликатес и се назовава агòвско сирене – уместно за агù, т. е. господарско. Поднася се с домашни варени кòмбаре (картофи). Сред това обилие се усещам като Емил от Льонеберя на коледното пиршество в Катхулт и колкото да съумявам да опитам от всичко.
Сложен остарял жанр на пеене
Междувременно на попрелката е пристигнала и мъжката група: тримата дрънкалци Шабан, Тахир и дребният Мохамед, и няколко близки на фамилията мъже и момчета. По остарял бит те се настаняват настрана от дамите – в трапезарията, която е обвързвана към хола с отворена арка. Така двете групи се виждат и чуват, само че въпреки всичко резервират своята самостоятелност. Мъжкият и жен
ският „ кръг “ имат и обособен репертоар – отново съгласно националната традиция. Жените извършват своите женски песни, основно обредни, хороводни и особено за случая – седенкарски. Мъжката група пък свири на дрънките и един артист, най-често Сали, извършва дългите епически песни, непокътнати тук от остарели времена.
Скоро дамите запяват „ Мори брезничанко! “, нещо като химн на групата, и къщата се оглася от звънките им гласове. Пеят акапелно, както е всекидневно за женското пеене в обичайна просвета, и с присъщия пирински двуглас: една от певиците извиква, а останалите държат еднакъв втори глас. Чуваме и мостри от така наречен остаряло пеене – характерен за Брезница вид многоглас, при който двата гласа извършват паралелно разнообразни разновидности на една и съща мелодия, като ту се сливат, ту се раздалечават. Или казано на локалния акцент, едната води, а другата тера – т.е. търси, следва гласа на първата. Анифе Бекташ и Вайда Алим са единствените брезничанки, владеещи към момента този комплициран остарял жанр на пеене, който по своята културна значителност не отстъпва на пеенето на Бистришките баби и високото пеене от Сатовча, приети от ЮНЕСКО за нематериално културно завещание на човечеството.
Макар да съм фолклорист, и аз като множеството днешни хора най-често чувам музика през разнообразни устройства: даже и при осъществяванията онлайн нормално има микрофони и усилватели. Сега си давам сметка какъв брой въздействащо звучи човешкият глас в естествения си тип. А дружното пеене и особените честоти на гласовете, резониращи между тях, основават мощна осцилация, която като че ли чувствам да трепти в слънчевия ми сплит. Песните следват една след друга, коя от коя по-красиви и звучни, разказващи с от дълго време забравени думи чудни истории за хубави моми и луди-млади, за сладки копнежи и фантазии, любовна тъга и разлъка, гибел от обич или от непозната злоба.
Излюбил всичките моми
Докато дамите вършат паузи за къса отмора, мъжете изваждат инструментите си, украсени с пъстри топки от прежда, вързани в края на грифа. Засвирват заедно, а Сали стартира да реди епически песни. Те имат темперамент на речитатив, припяван монотонно под звука на струните, и описват напоителни истории, да вземем за пример за страшния сън на Будимската кралица, който предсказал рухването на Видинското царство под османска власт, или за приключенията на лудия гидия, който се похвалил, че е излюбил всичките моми – „ и бялите българки, и дългокосите влахини, и църнооките циганки, и жълтоликите еврейки; и оджовата мома, и на бея двете, и на кадията трите, и кадийката – четири “. Някои от песните са толкоз дълги, че траят по двайсетина минути и повече, та не всеки може да се научи да ги пее.
Всъщност ролята на епическия артист е доста антична. В остарели времена той е имал за задача да пази знанието за предишното на общността и да го напомня – най-често на празничната софра, по събори и панаири. Смята се, че през Средновековието сходни артисти са живеели към владетелските дворове и са разказвали за воинските подвизи на своите настойници. Има данни, че доста епически артисти са били слепи, сходно на древногръцкия Омир. Може би слепотата е отваряла у тях сетива за невидимото, по пък е било и опция за слепите да усвоят „ поминък “, с който да се препитават. Затова родителите им ги давали в школи, където по-възрастните артисти обучавали по-младите на епическото пеене. Известно е, че сходна школа е съществувала докъм началото на ХХ век в недалечното от Брезница село Добърско.
Забележително е, че вековната традиция на епическото пеене не се е изгубила и до ден сегашен в Брезница и античните артисти имат собствен правоприемник в лицето на Салих Буковян. Питам го по какъв начин съумява да запомни тези дълги текстове. Не знам – дава отговор той с усмивка. – Често скалъпвам. То си има скица на създаване на самия стих. Благодарение на това, че баба ми ме отгледа, аз от нея одобрих и диалекта, който се употребява във фолклора. Разбирам всяка една остаряла дума от песните, която множеството мои връстници към този момент не знаят какво значи. От баба научих остарелия език в целокупност и по тази причина мога да заменявам, да размествам…
Междувременно песните на попрелката не стопират и настроението се повишава. Част от певиците даже стават и макар дребното място в хола изиграват хоро. Това е присъщото за Брезница тропанско òро: право хоро, в което се прави необикновен подскок – тракане – в един от тактовете. Освен това се оказва, че измежду дамите има и сладкодумни разказвачки, които провокират бурни смехове със своите блажни истории. Например историята за пералнята:
Едно младо семейство отишли на заведение. Убаво, но тя била малко пъльничка, по този начин дебеличка кат нас [весел смях измежду жените]. И засвири една убава музика, и тя иде при мъжа є и го моли да стане да играе. Пък той, като я гледа, и вика: „ У, с тая пералня ша стана да ùграм! “. Срам го е било, че тя е била дебела. И тя си седне. Така-така, и отново засвири друга музика. На нея сърцето ù играе. Стане, предложения мъжа си, пък той: „ Стани ти играй! Аз с тая пералня не мога да играм “… Така два-три пъти го помолила да играят, той не ще. И по този начин си отишли. И легнали. Той почнал да шънка, да я опина. Пък тя му рекла: „ Слушай, дребосъче! Яз в тая пералня ей тольчък парцал не мога да пèра. Пèри на ръка! “. И всички се заливат в плевел смях: и мъжете, и най-много дамите, че и гостите от София…
Към края на вечерта мъжката и женската група се събират вкупом и стартира общо пеене със акомпанимент от дрънките. Времето минава незабелязано и малко след среднощ гостите стартират да се разотиват. На изпроводяк вуйна Зейнепа раздава на всички за из път плодове, останали от попрелката. Към един тръгваме и ние, с ябълки и портокали в джобовете и сърца, претъпкани с наслада, музика и смях, с човешка топлота и непосредственост...
Бунтът на Корница, Брезница и Лъжница
На следната заран имаме среща с мъжката група, с цел да може фотографът ни Добрин Кашавелов да ги снима навън. За задачата по концепция на Сали подхващаме рисково нанагорнище с джипа до Косиновата махала, откъдето се разкрива луксозна панорама към селото и близките пирински ридове, покрити към момента с искрящо бели снегове.
Докато със Сали седим в колата и чакаме да се събере групата, се осмелявам да засегна една изключително сензитивна и мъчителна тематика: насилствената промяна на имената на българите мюсюлмани в Родопите и Пиринско от тоталитарния режим през 1973 година и протестът на селата Корница, Брезница и Лъжница, които отхвърлят да се подчинят. На 26 март 1973 година елементи на тогавашната национална милиция и жандармерия идват на място, с цел да потушат митингите. По време на тези събития мнозина локални хора са пребити, измъчвани и след това изселени, а петима са убити – двама от тях брезничани. От научни и медийни изявления знам за тези трагични събития, въпреки че и до момента те не са необятно известни и не се загатват в учебниците по история. Затова си мисля, че не трябва да ги подминаваме с безмълвие, а в противен случай – да ги осветляваме и да приказваме за тях. Питам моя събеседник дали би желал да опише за така наречен възродителен развой в Брезница.
Сали стартира с това, че опитите за принудително „ покръстване “ датират още от 1913 година, когато в Брезница идвали военни, съпроводени от духовник, и принуждавали локалните да сменят вероизповеданието си: Тука са ги събрали на една морава, съвсем в центъра е това място... Тук, в района, всяка джамия има свои казани, които хората ги взимат и заплащат наем, с цел да ги употребяват за сватби и мевлиди [помени]. Та са взели от джамията казаните и в тях са сварили свинско. И покръствайки ги, попът на всеки подавал да отхапе от свареното свинско, с цел да символизира отхвърли от исляма. Било е грубо. Баба ми разправяше, тя тогава е била бебе… Било е ужасно, само че за тия събития българската история загатва единствено пътем.
Моят събеседник споделя още, че край селото има остаряло гробище – без монументи и надгробни плочи – където са заровени помаците, умряли сред 1912 и 1915 година, до момента в който са били християни и заради това са заровени по християнски настрана от роднините си. В устни разкази е срещал откъслечни сведения и за работата на дружба „ Родина “ в региона на Брезница през 30-те години на ХХ в. Дружба „ Родина “ е културно-просветна организация, учредена от българи мюсюлмани с център Смолян, съществувала сред 1937 и 1947 година С поддръжката на локалните управляващи членовете на дружбата увещават популацията в Родопите за промяна на турско-арабските имена, само че без необикновен триумф. През 60-те години има нов опит за преименуване на брезничаните мюсюлмани, този път от социалистическата власт, който още веднъж се проваля.
През 70-те обаче тоталитарната страна е твърдо решена да „ българизира “ дефинитивно и по всевъзможен начин българите мюсюлмани. Започва засилен напън върху популацията на Корница, Лъжница и Брезница, което оказва опозиция. През март 1973 година се стига до конфликти. Сали споделя за тези мрачни времена по мемоари на своите родители и съселяни: Тогава отново стартира акция за промяна на имената. Хората недоволстват, не желаят. Те пробват първо посредством политически и институционален напън, само че Корница и Брезница въстават, както и Рибново. Хората се подвигат на протест. Разпространява се слух, че в Корница щял да пристигна представител на властта, който да изслуша хората. И брезничани се провеждат и потеглят пеш, с цел да приказват с него. Между Брезница и Корница има директен път, черен. И някъде по средата на пътя армията ги загражда и ги пребиват. Има двама убити. И в този момент не им знаят гробовете, няма остатъци от тях. Много мъже и дами са били пребити. Масово всички – каквото са могли, са бъхтали. На майка ми чичо є бил насинен целият и го завивали в овчи кожи. Тогава още е била мощна националната медицина, а овчата кожа отстранява кръвонасядания. Сложно е било времето…
Усещам болката в думите на Сали. Съзнавам, че контузията от така наречен възродителен развой не може да бъде забравена елементарно и ще се носи генерации наред, и нека с общия старания, малко по малко, успеем след време да я изцелим. Изпитвам още по-силно почитание и топлина към хората от Брезница, които са запазили своята човещина и добрина макар претърпяното принуждение и напън от страната десетилетия наред. Благодарна съм, че ни одобриха в домовете си като свои, отвориха сърцата си за нас и ни разрешиха да станем част от тяхната пъстра, звучна и радостна попрелка и от неповторимия им свят на неподправена наслада и споделеност, които толкоз ни липсват в напрегнатото градско ежедневие…
След като мъжката група извършва няколко песни на фона на снежния Пирин, а Добри приключва фотосесията, слизаме още веднъж в центъра на Брезница за прощално кафе. Оказва се, че в селото има женитба и площадът се изпълва с буйно хоро. Под звука на тъпаните и зурните обичайните шарени шалвари и бели шамии се редуват с изтънчени премени и прически, излезли като че ли от страниците на фешън списание. Но това е към този момент друга приказка, която чака да бъде разказана…
Статията е оповестена в
Проект „ Бащино огнище “ се извършва от Списание 8, в съдействие с Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при Българска академия на науките, и се финансира по стратегия „ Култура “ на Столична община за 2023 година Медийни сътрудници са телевизия ТВ1 и платформата Village Life.
В заоблачен и сивкав мартенски ден поемаме към гоцеделчевското село Брезница. Въпреки мрачното време настроението е бодро, тъй като отиваме на любопитно място: Брезница се счита за „ дребното икономическо знамение на Югозапада “ и даже „ селото на милионерите “ поради сполучливия бизнес и високия стандарт на локалните хора.
Със своите близо 3500 поданици Брезница е едно от най-големите села у нас. И въпреки че мнозина брезничани работят зад граница, те непроменяемо се връщат в родното си място и влагат извоюваните пари. Обичайният за тази област занаят, производството на тютюн, неотдавна е зарязан поради неизгодните условия на изкупуване и неналичието на поддръжка от страната. За сметка на това все още в селото работят към 20 шивашки цеха, хранително-вкусови и дърводобивни предприятия, голям брой магазини, кафенета и фризьорски салони, които дават работа на локалните хора. Тук безработни на процедура няма. Близостта с гръцката и северномакедонската граница улесняват както пътуванията на брезничани, по този начин и търговията. В учебното заведение учат към 400 деца, а в детската градина дребните са над 200, като учителите са най-вече от Брезница. Селото е със смесено население: към 80 души са православни християни, а останалите – българи мюсюлмани, които с достолепие назовават себе си помаци.
Църквата грее в бяло, а джамията е с позлатен обков
След близо 3-часово пътешестване на югозапад идваме в Брезница, чиито къщи са накацали в полите на Пирин, по стръмните скатове от двете страни на р. Туфча, приток на Места. Веднага прави усещане хубавият селски площад, където на една ръка разстояние се издигат черква и джамия, и двете ремонтирани неотдавна със средства на общината. Църквата грее в бяло, а джамията е покрита с позлатен обков и блестящият є контур припомня за приказките от 1001 нощ. Вероятно Брезница е единственото село, което си има вилна зона: брезничани обичат да почиват измежду боровата гора и да се разхождат по пиринските пътеки. Недалеч от местността Чарка могат да се видят естествени забележителности – трите Брезнишки езера и водопадът на р. Туфча, които имат опция за бъдещо развиване на туризъм в този край.
Система от знаци
И ние сме любопитни да забележим тези естествени хубости, само че ще го оставим за различен път. Нямаме време за губене, тъй като сме поканени на брезнишка седянка или попрелка, както я назовават тук – един пропуснат към този момент бит, оживял като че ли по знамение в този край макар безбройните изкушения на световната епоха. В предишното седенките се „ кладели “ най-много през есента и зимата, когато хората не са заети с полски труд. Жените се събирали да оказват помощ на домакинята да свърши избрана домашна работа – да вземем за пример ронене на царевица, почистване на фасул или подготовка на моминия чеиз. Понякога пък всяка си носела ръкоделие от у дома – вълна за чепкане, прежда за намотаване или хурка и вретено за предене. От последното идва и самото име попрелка, което употребяват в Брезница и до през днешния ден. Най-вълнуващи обаче били седенките, на които се събират моми и момци. Те давали опция на младите да се видят и опознаят, да се ухажват. За задачата имало цяла система от знаци: влюбеният момък сядал до изгората си, помагал є в работата, подавал є ябълка, гледал да открадне китката є. Момите пеели седенкарски песни, а ергените пригласяли с гайди и кавали. Изпълнявали се и припевки – къси шеговити песнички, в които се свързвали имената на двамата влюбени и по този начин се обявявало на висок глас, че те се любят, лъжат или галят, т. е. харесват се и желаят да се вземат.
Майстор на дрънката
Имаме опция да присъстваме на същинска брезнишка попрелка с помощта на Салих Буковян – някогашен другар, талантлив артист на епически песни и умел дрънкалèц, което ще рече занаятчия на дрънката. Това е музикален инструмент, старинна вариация на тамбурата с две струни, на която мъжете от този край свирят генерации наред. Сали работи като счетоводител, само че огромната му пристрастеност е фолклорът. Дълги години записва както национални песни, по този начин и вярвания, традиции и разкази от родното си село; събира носии и музикални принадлежности. Издирва локални песни и хорà, взе участие в научни конференции и разгласява публикации в университетски издания. Пак той е главният уредник на Международния фолклорен събор „ Фолклорни пътеки “ в Брезница. Първото му издание е през 2017 година и от този момент се организира всяка есен като се изключи карантинните 2020 и 2021 година
През 2016 година Сали основава фолклорната групировка „ Брезничанки “. Самодейната група за локална национална музика стартира като трио, а през днешния ден наброява към 20 дами и към този момент печели триумфи и награди у нас и в чужбина. От 2018 година към групировката се основава и мъжката група „ Брезничани “, откакто към Сали се причислява още един дрънкалец, Шабан Косин, а напоследък и братовчедите Тахир, на 17, и Мохамед, на 11 година Момчетата носят музиката в кръвта си, та по тази причина се учат бързо и към този момент вземат участие в концерти.
Именно „ Брезничанките “ и „ Брезничаните “, дружно с още няколко близки на семейство Буковян, са на нашата седянка – пък и те са си все род`а, както ми изясняват малко по-късно. Този път събирането е в наша чест, само че не е възстановка на пропуснат бит. Напротив, брезничани не престават да вършат своите попрелки през есента и зимата, отвън месеца Рамазан, когато всевъзможни веселби са неразрешени, и преди сезона на усиления аграрни труд. Младите към този момент по-рядко се вестяват на тези сбирки, само че по тази причина пък по-възрастните още тачат старите традиции.
И по този начин, в дома на Салих Буковян и неговите родители Зейнепа и Ибрахим ни посрещат топло и сърдечно, като скъпи посетители. Влизаме в необятен хол на приземния етаж, а подът е постлан особено за седянката нашироко, на дебело, както ни изяснява Зейнепа. Поднасят ни ароматно кафе и мохабетът потръгва. Сали и Ибрахим ни описват за предишното на Брезница. Оказва се, че мястото на днешното село се е обитавало от дълбока античност от римляни и траки. Първите данни са от османските регистри от ХV век. В средата сред тези поселения се издигал възвишен бряст, който хората почитали като свещено дърво и се събирали край него за сборове и панаири. Именно от този бряст Брезница получила името си...
Картини от цветна прежда
Скоро стартират да идват първите гостенки и сумракът на стаята се изпълва с ярките багри на техните шалвари, елеци, чорапи и ръчно плетени шарени терлици – същински дребни картини, основани от цветна прежда. Белите шамии, поръбени с пъстри биета и мъниста и вързани по необикновен метод, придават на лицата им деликатност и мекост. Това облекло не е поради нас – всички по-възрастни дами от Брезница го носят в всекидневието си. Жените се поздравяват с радостни възклицания, с обятия и целувки. Представят се и на нас, доброволно и с усмивка. Имената им звучат напевно, като на героини от старинна ария: Анифе, Найле, Вайда, Салейка, Авà, Фàтме… Всички насядат в кръг и става извънредно уютно, чувството е за другарство, непосредственост и поддръжка. Сещам се за женските кръгове, които в последно време са толкоз съвременни в ню ейдж средите и където дамите се събират, с цел да се поддържат и да „ повдигат “ женската си мощ. Това, което се случва към мен, е същински женски кръг, формиран естествено и неподправено в руслото на обичайна просвета.
Не мога да не загатна и за приказната софра. Освен приготвеното от домакинята всяка от гостенките носи лакомство и по този начин масата бързо се отрупва с всевъзможни домашни благини: дребни мекици, които тук назовават лакýми, кифлички със спанак, шишкава баница с праз (понеже е дебела и мазничка), реване, сладка баница, сходна на саралия, плодове и пуканùци (пуканки) – тъй като „ не може седянка без пуканици “. Сред локалните специалитети се откроява пиперкяво сирене: характерно кремообразно сирене, което се подготвя наложено дружно с пресни чушки и саламура в глинен съд. Да, припомня за сръбската паприка у павлаци, само че е друго на усет. В Брезница то се счита за деликатес и се назовава агòвско сирене – уместно за агù, т. е. господарско. Поднася се с домашни варени кòмбаре (картофи). Сред това обилие се усещам като Емил от Льонеберя на коледното пиршество в Катхулт и колкото да съумявам да опитам от всичко.
Сложен остарял жанр на пеене
Междувременно на попрелката е пристигнала и мъжката група: тримата дрънкалци Шабан, Тахир и дребният Мохамед, и няколко близки на фамилията мъже и момчета. По остарял бит те се настаняват настрана от дамите – в трапезарията, която е обвързвана към хола с отворена арка. Така двете групи се виждат и чуват, само че въпреки всичко резервират своята самостоятелност. Мъжкият и жен
ският „ кръг “ имат и обособен репертоар – отново съгласно националната традиция. Жените извършват своите женски песни, основно обредни, хороводни и особено за случая – седенкарски. Мъжката група пък свири на дрънките и един артист, най-често Сали, извършва дългите епически песни, непокътнати тук от остарели времена.
Скоро дамите запяват „ Мори брезничанко! “, нещо като химн на групата, и къщата се оглася от звънките им гласове. Пеят акапелно, както е всекидневно за женското пеене в обичайна просвета, и с присъщия пирински двуглас: една от певиците извиква, а останалите държат еднакъв втори глас. Чуваме и мостри от така наречен остаряло пеене – характерен за Брезница вид многоглас, при който двата гласа извършват паралелно разнообразни разновидности на една и съща мелодия, като ту се сливат, ту се раздалечават. Или казано на локалния акцент, едната води, а другата тера – т.е. търси, следва гласа на първата. Анифе Бекташ и Вайда Алим са единствените брезничанки, владеещи към момента този комплициран остарял жанр на пеене, който по своята културна значителност не отстъпва на пеенето на Бистришките баби и високото пеене от Сатовча, приети от ЮНЕСКО за нематериално културно завещание на човечеството.
Макар да съм фолклорист, и аз като множеството днешни хора най-често чувам музика през разнообразни устройства: даже и при осъществяванията онлайн нормално има микрофони и усилватели. Сега си давам сметка какъв брой въздействащо звучи човешкият глас в естествения си тип. А дружното пеене и особените честоти на гласовете, резониращи между тях, основават мощна осцилация, която като че ли чувствам да трепти в слънчевия ми сплит. Песните следват една след друга, коя от коя по-красиви и звучни, разказващи с от дълго време забравени думи чудни истории за хубави моми и луди-млади, за сладки копнежи и фантазии, любовна тъга и разлъка, гибел от обич или от непозната злоба.
Излюбил всичките моми
Докато дамите вършат паузи за къса отмора, мъжете изваждат инструментите си, украсени с пъстри топки от прежда, вързани в края на грифа. Засвирват заедно, а Сали стартира да реди епически песни. Те имат темперамент на речитатив, припяван монотонно под звука на струните, и описват напоителни истории, да вземем за пример за страшния сън на Будимската кралица, който предсказал рухването на Видинското царство под османска власт, или за приключенията на лудия гидия, който се похвалил, че е излюбил всичките моми – „ и бялите българки, и дългокосите влахини, и църнооките циганки, и жълтоликите еврейки; и оджовата мома, и на бея двете, и на кадията трите, и кадийката – четири “. Някои от песните са толкоз дълги, че траят по двайсетина минути и повече, та не всеки може да се научи да ги пее.
Всъщност ролята на епическия артист е доста антична. В остарели времена той е имал за задача да пази знанието за предишното на общността и да го напомня – най-често на празничната софра, по събори и панаири. Смята се, че през Средновековието сходни артисти са живеели към владетелските дворове и са разказвали за воинските подвизи на своите настойници. Има данни, че доста епически артисти са били слепи, сходно на древногръцкия Омир. Може би слепотата е отваряла у тях сетива за невидимото, по пък е било и опция за слепите да усвоят „ поминък “, с който да се препитават. Затова родителите им ги давали в школи, където по-възрастните артисти обучавали по-младите на епическото пеене. Известно е, че сходна школа е съществувала докъм началото на ХХ век в недалечното от Брезница село Добърско.
Забележително е, че вековната традиция на епическото пеене не се е изгубила и до ден сегашен в Брезница и античните артисти имат собствен правоприемник в лицето на Салих Буковян. Питам го по какъв начин съумява да запомни тези дълги текстове. Не знам – дава отговор той с усмивка. – Често скалъпвам. То си има скица на създаване на самия стих. Благодарение на това, че баба ми ме отгледа, аз от нея одобрих и диалекта, който се употребява във фолклора. Разбирам всяка една остаряла дума от песните, която множеството мои връстници към този момент не знаят какво значи. От баба научих остарелия език в целокупност и по тази причина мога да заменявам, да размествам…
Междувременно песните на попрелката не стопират и настроението се повишава. Част от певиците даже стават и макар дребното място в хола изиграват хоро. Това е присъщото за Брезница тропанско òро: право хоро, в което се прави необикновен подскок – тракане – в един от тактовете. Освен това се оказва, че измежду дамите има и сладкодумни разказвачки, които провокират бурни смехове със своите блажни истории. Например историята за пералнята:
Едно младо семейство отишли на заведение. Убаво, но тя била малко пъльничка, по този начин дебеличка кат нас [весел смях измежду жените]. И засвири една убава музика, и тя иде при мъжа є и го моли да стане да играе. Пък той, като я гледа, и вика: „ У, с тая пералня ша стана да ùграм! “. Срам го е било, че тя е била дебела. И тя си седне. Така-така, и отново засвири друга музика. На нея сърцето ù играе. Стане, предложения мъжа си, пък той: „ Стани ти играй! Аз с тая пералня не мога да играм “… Така два-три пъти го помолила да играят, той не ще. И по този начин си отишли. И легнали. Той почнал да шънка, да я опина. Пък тя му рекла: „ Слушай, дребосъче! Яз в тая пералня ей тольчък парцал не мога да пèра. Пèри на ръка! “. И всички се заливат в плевел смях: и мъжете, и най-много дамите, че и гостите от София…
Към края на вечерта мъжката и женската група се събират вкупом и стартира общо пеене със акомпанимент от дрънките. Времето минава незабелязано и малко след среднощ гостите стартират да се разотиват. На изпроводяк вуйна Зейнепа раздава на всички за из път плодове, останали от попрелката. Към един тръгваме и ние, с ябълки и портокали в джобовете и сърца, претъпкани с наслада, музика и смях, с човешка топлота и непосредственост...
Бунтът на Корница, Брезница и Лъжница
На следната заран имаме среща с мъжката група, с цел да може фотографът ни Добрин Кашавелов да ги снима навън. За задачата по концепция на Сали подхващаме рисково нанагорнище с джипа до Косиновата махала, откъдето се разкрива луксозна панорама към селото и близките пирински ридове, покрити към момента с искрящо бели снегове.
Докато със Сали седим в колата и чакаме да се събере групата, се осмелявам да засегна една изключително сензитивна и мъчителна тематика: насилствената промяна на имената на българите мюсюлмани в Родопите и Пиринско от тоталитарния режим през 1973 година и протестът на селата Корница, Брезница и Лъжница, които отхвърлят да се подчинят. На 26 март 1973 година елементи на тогавашната национална милиция и жандармерия идват на място, с цел да потушат митингите. По време на тези събития мнозина локални хора са пребити, измъчвани и след това изселени, а петима са убити – двама от тях брезничани. От научни и медийни изявления знам за тези трагични събития, въпреки че и до момента те не са необятно известни и не се загатват в учебниците по история. Затова си мисля, че не трябва да ги подминаваме с безмълвие, а в противен случай – да ги осветляваме и да приказваме за тях. Питам моя събеседник дали би желал да опише за така наречен възродителен развой в Брезница.
Сали стартира с това, че опитите за принудително „ покръстване “ датират още от 1913 година, когато в Брезница идвали военни, съпроводени от духовник, и принуждавали локалните да сменят вероизповеданието си: Тука са ги събрали на една морава, съвсем в центъра е това място... Тук, в района, всяка джамия има свои казани, които хората ги взимат и заплащат наем, с цел да ги употребяват за сватби и мевлиди [помени]. Та са взели от джамията казаните и в тях са сварили свинско. И покръствайки ги, попът на всеки подавал да отхапе от свареното свинско, с цел да символизира отхвърли от исляма. Било е грубо. Баба ми разправяше, тя тогава е била бебе… Било е ужасно, само че за тия събития българската история загатва единствено пътем.
Моят събеседник споделя още, че край селото има остаряло гробище – без монументи и надгробни плочи – където са заровени помаците, умряли сред 1912 и 1915 година, до момента в който са били християни и заради това са заровени по християнски настрана от роднините си. В устни разкази е срещал откъслечни сведения и за работата на дружба „ Родина “ в региона на Брезница през 30-те години на ХХ в. Дружба „ Родина “ е културно-просветна организация, учредена от българи мюсюлмани с център Смолян, съществувала сред 1937 и 1947 година С поддръжката на локалните управляващи членовете на дружбата увещават популацията в Родопите за промяна на турско-арабските имена, само че без необикновен триумф. През 60-те години има нов опит за преименуване на брезничаните мюсюлмани, този път от социалистическата власт, който още веднъж се проваля.
През 70-те обаче тоталитарната страна е твърдо решена да „ българизира “ дефинитивно и по всевъзможен начин българите мюсюлмани. Започва засилен напън върху популацията на Корница, Лъжница и Брезница, което оказва опозиция. През март 1973 година се стига до конфликти. Сали споделя за тези мрачни времена по мемоари на своите родители и съселяни: Тогава отново стартира акция за промяна на имената. Хората недоволстват, не желаят. Те пробват първо посредством политически и институционален напън, само че Корница и Брезница въстават, както и Рибново. Хората се подвигат на протест. Разпространява се слух, че в Корница щял да пристигна представител на властта, който да изслуша хората. И брезничани се провеждат и потеглят пеш, с цел да приказват с него. Между Брезница и Корница има директен път, черен. И някъде по средата на пътя армията ги загражда и ги пребиват. Има двама убити. И в този момент не им знаят гробовете, няма остатъци от тях. Много мъже и дами са били пребити. Масово всички – каквото са могли, са бъхтали. На майка ми чичо є бил насинен целият и го завивали в овчи кожи. Тогава още е била мощна националната медицина, а овчата кожа отстранява кръвонасядания. Сложно е било времето…
Усещам болката в думите на Сали. Съзнавам, че контузията от така наречен възродителен развой не може да бъде забравена елементарно и ще се носи генерации наред, и нека с общия старания, малко по малко, успеем след време да я изцелим. Изпитвам още по-силно почитание и топлина към хората от Брезница, които са запазили своята човещина и добрина макар претърпяното принуждение и напън от страната десетилетия наред. Благодарна съм, че ни одобриха в домовете си като свои, отвориха сърцата си за нас и ни разрешиха да станем част от тяхната пъстра, звучна и радостна попрелка и от неповторимия им свят на неподправена наслада и споделеност, които толкоз ни липсват в напрегнатото градско ежедневие…
След като мъжката група извършва няколко песни на фона на снежния Пирин, а Добри приключва фотосесията, слизаме още веднъж в центъра на Брезница за прощално кафе. Оказва се, че в селото има женитба и площадът се изпълва с буйно хоро. Под звука на тъпаните и зурните обичайните шарени шалвари и бели шамии се редуват с изтънчени премени и прически, излезли като че ли от страниците на фешън списание. Но това е към този момент друга приказка, която чака да бъде разказана…
Статията е оповестена в
Проект „ Бащино огнище “ се извършва от Списание 8, в съдействие с Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при Българска академия на науките, и се финансира по стратегия „ Култура “ на Столична община за 2023 година Медийни сътрудници са телевизия ТВ1 и платформата Village Life.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ