Ако две жени си разменят обувките
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
показва
В ОБУВКИТЕ НА НЯКОЙ ДРУГ
от Джоджо Мойс
размер: 416 стр.
цена 19,95 лева
ISBN 978-954-26-2261-1
Превод: Илвана Гарабедян
Две радикално разнообразни дами несъзнателно си разменят обувките, слагат се на мястото на другата и се трансформират. За да осъзнаят кои са в действителност.
Очаквайте „ В обувките на някой различен “ на 4 юли!
За книгата
Ниша се радва на привилегирования живот на брачна половинка на състоятелен и авторитетен предприемач, с който обикалят целия свят. Неочаквано той подава документи за бракоразвод и я лишава от блестящия й начин на живот. Ниша безусловно остава без нищо, само че е твърдо решена да си върне това, което й се поставя.
Саманта просто се пробва да оцелее – мъжът й изпада в меланхолия, откакто изгубва татко си и работата си, и прекарва дните си пред тв приемника. Сам се пробва да му помогне, въпреки самата тя да се нуждае от поддръжка. Не се усеща удобно и на работа, където се трансформира в цел за новоназначения й началник. Бъдещето й в компанията виси на косъм, както и дългогодишният й брак.
Сам и Ниша несъзнателно си разменят чантите във фитнеса след подготовка. В дизайнерската чанта на Ниша са червени обувки „ Лубутен “ от крокодилска кожа, а в сака на Сам – евтини и неугледни ежедневни обувки. Принудени да носят обувките на другата, те като че ли заживяват непознат живот и последователно се трансформират. За да осъзнаят кои са в действителност.
Могат ли да се завърнат към предходния си метод на живот? Или претърпяното ще ги промени вечно?
Интервю с Джоджо Мойс
Дълго време избрах да не приказвам за персоналния си живот, само че неотдавна се запитах: „ Какво в действителност укривам? “. Смятам, че честността носи голямо избавление, а и осъзнаваш, че можеш да бъдеш потребен на хората.
Джоджо Мойс става световноизвестна с романите си за взаимоотношенията сред мъжете и дамите, само че самата тя постоянно е била дискретна и е предпочитала да държи персоналния си живот надалеч от светлината на прожекторите. През 2019 година обаче, по време на коронавирус пандемията, изгубва майка си, двайсет и две годишният й брак приключва с бракоразвод и се оказва, че не е в положение да написа – нещо, което постоянно й се е удавало с лекост. В най-личното си изявление досега Джоджо Мойс споделя по какъв начин е съумяла да се оправи и какво я е въодушевило за написването на най-новия й разказ „ В обувките на някой различен “.
Смяташ ли, че методът ти към писането на любовни романи се е трансформирал, откогато се разведе?
Трудно ми е да отговоря на този въпрос, тъй като в никакъв случай не съм считала, че пиша любовни романи. Пиша истории, в които има и обич. Това, което в действителност ме вълнува, са човешките връзки. От двайсет години отивам на терапия – с известни спирания – и съм запленена от моделите, които хората следват, и по какъв начин аргументите за държанието постоянно се коренят в детството. Ако не пишех книги, евентуално щях да се занимавам с психотерапия.
В най-новия ти разказ „ В обувките на някой различен “ чифт обувки „ Лубутен “ на високи токчета служат като ризница. Как ти хрумна тази част от сюжета?
Когато започнах да пиша тази книга, прекосявах през доста неща в персонален проект. Възнамерявах да си почивам през цялата 2020 година, тъй като се бях трансформирала в работохоличка и това не ми се отразяваше добре. През деня пишех, работех с екип от Лос Анджелис по филмовата акомодация на единия от романите си, а вечерите ми бяха заети от книжно турне. Накрая рухнах. Двайсет и две годишният ми брак също претърпя провал, а майка ми беше болна от рак на кръвта и не й оставаше доста. През тази година просто се пробвах да оцелея. Никога не съм имала проблеми с психологичното здраве, само че внезапно като че ли не устоях повече. Не можех да пиша.
Бронята оказа помощ ли ти?
Да, заран си оправях леглото, измивах си косата, слагах си червило и всичко това ми носеше чувството, че съм постигнала нещо, и мигновено ме караше да се усещам по-добре. Правех го – и в действителност не преставам да го върша – само поради себе си, тъй като на процедура пребивавам посред нищото. Чак към края на четиридесетте си години получих същинска вътрешна убеденост коя съм в действителност и по какъв начин се усещам. Е, с времето много неща се трансформират и в не толкоз позитивна посока – като лицето ми да вземем за пример, само че най-важното е, че знам коя съм. Знам, че хората, които ме обичат, знаят коя съм, а и си имам прекомерно доста работа, с цел да се интересувам от мнението на другите.
В романа има и психотерапевтичен детайл – Фил изпада в меланхолия, тъй като не може да превъзмогне загубата на татко си.
Исках читателите да си кажат: „ Той би трябвало да се стегне “. Когато майка ми умираше и аз се укорявах, че не съм направила задоволително, една другарка ми сподели: „ Ситуацията е непоносима, а ти си там всеки ден. Това е израз на обич “. Понякога да си там всеки ден изисква най-голяма храброст. Исках обаче мъж да предприеме това прочувствено странствуване, тъй като нормално дамите са по-склонни да го вършат.
Имаше ли възприятието, че би трябвало да създадеш нова връзка със себе си, в случай че животът ти се е трансформирал толкоз фрапантно?
Да. Бях на антидепресанти, тъй като прекарвах по-голямата част от деня, плачейки. Отслабнах доста, не можех да дремя, нито да работя. Затова стопирах и започнах отначало. Взех си куче от подслон и просто се разхождахме и слушах аудиокниги, тъй като не можех да чета. Опитвам се да трансформира навиците си и да ребалансирам живота си. Никога повече няма да работя с предходното движение, тъй като осъзнах, че не ми се отразява добре.
Повечето хора на междинна възраст сякаш считат, че е прекомерно късно за смяна на навиците или персоналния им живот. Как се реши на тази стъпка?
Категорично не съм съгласна. Признавам си обаче, че огромна част от приятелките ми ме сметнаха за луда да се развеждам и да стартирам изначало на тази възраст. Но аз го направих, тъй като към този момент не изпитвах наслада. Човек би могъл да изпитва наслада даже когато е самичък. В началото по този начин се случи и с мен. След това възвърнах връзка с другар, с който бяхме близки през двайсетте си години, и започнахме да се срещаме. Сега сме дружно и съм доста щастлива.
Чудесно е, че приказваш намерено за това.
Дълго време избрах да не приказвам за персоналния си живот, само че неотдавна се запитах: „ Какво в действителност укривам? “. Смятам, че честността носи голямо избавление, а и осъзнаваш, че можеш да бъдеш потребен на хората.
Носиш ли обувки „ Лубутен “ като Ниша от книгата?
Всъщност избирам „ Джими Чу “. Досадното на това да носиш обувки на високи токчета на петдесет и три, е, че по-късно няколко дни би трябвало да си с маратонки. Те обаче несъмнено съдържат голяма мощ. Разбирам, че не звучи изключително феминистки, само че считам, че феминизмът в действителност значи свободата да избираш самичък.
Интервюто е преведено по материали на „ Уошингтън Поуст “
ОТКЪС
Сам се загледа в постепенно просветляващия таван и стартира да упражнява дишането си, както я беше посъветвал лекарят й, до момента в който се опитваше да попречи на мислите, връхлитащи я в пет сутринта, да се трансфорат в голям мрачен облак над главата й.
Вдишване до шест, задържане до три, издишване до седем.
„ Здрава съм – въображаемо изреждаше тя. – Близките ми са здрави. Кучето престана да пишка в коридора. Хладилникът е цялостен и към момента имам работа. “ Леко съжали, че е добавила това „ към момента “, тъй като при мисълта за работата стомахът й още веднъж се сви.
Вдишване до шест, задържане до три, издишване до седем.
Родителите й още бяха живи. Макар и да й се струваше мъчно да оправдае включването на това изказване в мисленото изброяване на неща, за които бе признателна. О, господи. В неделя майка й отново щеше да подметне укорително, че непрекъснато вървят при майката на Фил, нали? Щеше да го направи по някое време сред дребното шери и прекомерно калоричния пудинг, неизбежно като гибелта, налозите и тези досадни косъмчета по брадичката. Представи си по какъв начин се оправдава с общителна усмивка: „ Е, мамо, Нанси неотдавна загуби брачна половинка си, с който е била петдесет години. Малко е самотна тъкмо в този момент “.
„ Но вие я посещавахте постоянно и до момента в който той беше жив, нали? “ чу въображаемо отговора на майка си.
„ Да, само че мъжът й умираше. Фил искаше да прекара допустимо най-вече време с татко си, преди той да съобщи богу дух. Не е като да сме танцували до зори. “
Осъзна, че води следващия утопичен спор с майка си, и се спря, мъчейки се да прибере мисълта във мислена кутия, както беше чела в една публикация, и да постави въображаемо похлупак от горната страна й. Но капакът настойчиво отхвърляше да се затвори. Напоследък постоянно водеше въображаеми разногласия: със Саймън в работата, с майка си, с онази жена, която я пререди на касата в магазина през вчерашния ден. Никой от тези разногласия не получаваше гласен израз. Просто стискаше зъби. И се опитваше да диша.
Вдишване до шест, задържане до три, издишване до седем.
„ Не пребивавам във военна зона – мислеше си тя. – Имаме чиста чешмяна вода и храна в магазините. Няма детонации, няма оръжия. Нито апетит. “ Това все беше нещо. Но като се сети за горкичките деца във военните зони, очите й се изпълниха със сълзи. Напоследък доста постоянно се просълзяваше. Кат все й повтаряше да стартира хормонална терапия за менопауза, само че тя към момента имаше цикъл, както от време на време й излизаха и пъпки по лицето – и това в случай че беше почтено? – а и без друго, нямаше време да си запише час при доктор. Последния път, когато звънна, нямаха свободен цели две седмици напред. „ Ами в случай че бях на смъртно легло? “, намерения си тогава. И беше провела въображаем спор с рецепционистката в поликлиниката.
Реално просто сподели: „ О, това е много време. Сигурно ще се оправя. Но въпреки всичко благодаря. “
Погледна надясно. Фил спеше неспокойно, лицето му даже и насън беше обезпокоително. Искаше да се пресегне и да погали косата му, само че в последно време, когато го направеше, той внезапно се събуждаше и изглеждаше троснат и трагичен, като че ли беше направила нещо грубо.
Вместо това постави ръце пред гърдите си и се опита да заеме отпусната и спокойна поза. Почивката има същия резултат като съня, беше й споделил един път някой. Просто си прочисти мислите и остави тялото да се отпусне. Остави крайниците си да се освободят от всичкото напрежение, което задържат, започвайки от пръстите на краката нагоре. Нека стъпалата ти да натежат. После възприятието постепенно да се съобщи нагоре към глезените, коленете, таза, стом… „ О, по дяволите “, въображаемо изруга тя. Вече беше шест без петнайсет. Нямаше закога да лежи.
*
– Няма мляко – сподели Кат. Зяпаше обвинително вътрешността на хладилника, като че ли очакваше то да се материализира там.
– Би могла да изтичаш до магазина!
– Нямам време – отвърна Кат. – Трябва да си оправя косата.
– Е, притеснявам се, че и аз нямам време.
– Защо?
– Защото отивам в оня фитнес и спа център, за който ми подари ваучер. „ Бодиуъркс “. Изтича на следващия ден.
– Но аз ти го дадох преди цяла година! И надали можеш да останеш повече от час-два там, откакто ще вървиш и на работа.
– Предупредих, че ще закъснея малко. Поне е покрай офиса. Просто нямах никакво време. – Никога нямаше време. Повтаряше го като някаква мантра наред с „ толкоз съм изтощена “. Но никой нямаше време. Всички бяха изтощени.
Кат повдигна вежди. За нея грижата за себе си беше нужда преди много по-прозаичните потребности от пари, заслон и храна.
– Все ти го дублирам, мамо, използвай го, другояче го губиш – сподели Кат, до момента в който гледаше с едвам затулен смут все по-незабележимата разлика сред талията и ханша на майка си. Затвори хладилника. – Пфу. Просто не разбирам за какво баща не може да купи даже едно мляко.
– Остави му записка – отвърна тя, до момента в който си събираше нещата. – Може би ще се почувства по-добре през днешния ден.
– А на прасетата ще им поникнат крила.
Кат ядосано излезе от кухнята, както единствено деветнайсетгодишна млада жена го можеше. Само секунди по-късно Сам чу гневния плач на сешоара си и към този момент знаеше, че той ще остане в стаята на Кат, до момента в който сама не си го вземеше от там.
– Мислех, че към този момент и без друго не консумираш краве мляко – викна тя към горния етаж.
Сешоарът спря за момент.
– Сега просто се опитваш да ме дразниш – долетя в отговор.
Намери банския си в дъното на чекмеджето и го напъха в черния сак.
Тъкмо си сваляше мокрия бански, когато дойдоха готините мамчета. Лъснати и слаби като клечки, те бързо я наобиколиха, заговориха високо и една през друга, гласовете им извършиха задушната тишина на съблекалнята, изцяло пренебрегвайки наличието й. Сам усети по какъв начин нежното равновесие, което беше постигнала след двайсет и осем обиколки в басейна, се изпарява като утринна мъгла. Отне й час да си спомни какъв брой мразеше сходни места: демонстративното разделяне на стегнатите тела, тъмните ъгли, в които тя и останалите тромави хора се опитваха да се скрият. Хиляди пъти беше минавала около това място и се беше чудила дали да влезе. Осъзна, че тези дами са от тези, които я караха да се усеща по-зле, в сравнение с в случай че въобще не беше идвала.
– Ще имаш ли време за кафе след това, Нина? Мислех си да идем на това прелестно местенце, което са отворили зад „ Спейс Наказателен кодекс “. С тези хавайски купи с рибни деликатеси.
– С наслаждение. Но би трябвало да потегли в единайсет. Ще повеждам Леони на зъболекар. Емс?
– О, господи, да. Имам потребност от малко време по женски!
Тези дами бяха облечени с дизайнерски спортни екипи, имаха идеални прически и време за кафе. Спортните им сакове бяха с дизайнерски етикети, за разлика от нейния, който беше реплика на „ Марк Джейкъбс “, а съпрузите им се споделяха Руп или Трис и повърхностно подхвърляха пликове със солидни бонуси върху лъскавите кухненски маси от „ Конрън “. Такива дами караха големи джипове, които в никакъв случай не бяха опръскани с тиня, паркираха, без да се преценяват на кого пречат, и поръчваха бейбичино за капризните си деца на изтормозените бармани, след което цъкаха укорително, в случай че не беше приготвено тъкмо както го желаеха. Те не се будеха в четири всяка заран с паники за сметката за тока, нито се притесняваха по какъв начин ще се изправят пред новия си началник с лъскавия му костюм и едвам прикритото пренебрежение в погледа.
Нямаха съпрузи, които да стоят по пижама до обяд и да наподобяват измъчени, когато дамите им подмятат дали не е добре отново да погледнат обявите за работа.
Сам беше на онази възраст, когато всичко неприятно се задържаше – тлъстините, бръчките сред веждите, паниките, до момента в който всичко останало – сигурността в работата, фамилното благополучие, фантазиите, като че ли се изплъзваше всред пръстите.
– Нямаш визия какъв брой са вдигнали цените в „ Меридиан “ тази година – обади се една от дамите. Беше се навела и подсушаваше с забрадка скъпо боядисаната си коса. Сам трябваше да се свие встрани, с цел да не я допре.
– Знам! Опитах се да запазя на Мавриций за Коледа – нормалната ни вила е поскъпнала с четиридесет %.
– Скандално е.
„ Да, скандално, мислеше си тя. Колко тъпо за всички вас. “ Сети се за караваната, която Фил беше купил, с цел да ремонтира преди две години. „ Можем да вървим през уикенда на брега “, беше подхвърлил радостно, до момента в който гледаше голямата каравана с великански слънчоглед, изрисуван в профил, която в този момент блокираше алеята пред дома им. Тя седеше пред къщата от онази Година на краха, като непрекъснато и всекидневно увещание за всичко, което бяха изгубили.
Сам се напъха в бельото си, мъчейки се да скрие бледата си плът под кърпата. Днес имаше четири срещи с значими клиенти. След половин час трябваше да се види с Тед и Джоуел от „ Печат и превоз “ и дружно да се опитат да завоюват доста значими контракти за компанията. И щеше да се помъчи да избави работата си. Може би даже работните места на всички.
Е, какво пък толкоз.
– Мисля да отидем на Малдивите тази година. Така де, преди да са потънали.
– О, чудесна концепция. На нас доста ни хареса. Много тъпо, че потъват.
Друга жена мина около Сам, с цел да стигне до шкафчето си. С тъмна като нейната коса, може би няколко години по-млада, само че тялото й имаше стегнатия тип на човек, за който сериозните тренировки, овлажняването и ексфолирането бяха постоянно занятие. Ухаеше на безценен живот – като че ли напряко извираше от порите й.
Сам пристегна кърпата към бледото си и пухкаво тяло и се скри зад ъгъла, да си изсуши косата. Когато се върна, всички си бяха отишли. Тя въздъхна облекчено и се отпусна на влажната дървена скамейка. Реши, че може просто да се излегне на едно от тези затоплени мраморни кревати в ъгъла за половин час. Тази мисъл я извърши с ненадейно наслаждение: да полежи половин час в блажена тишина.
Телефонът й избръмча в сакото, което беше окачено в шкафчето зад тила й. Бръкна в джоба и го извади.
Готова ли си? Отвън сме.
Какво? – написа тя. – Срещата във „ Фрамптънс “ е чак следобяд.
Саймън не ти ли сподели? Преместена е за 10. Хайде, би трябвало да тръгваме.
Погледна ужасено телефона си. Явно трябваше да организира първата си среща след двайсет и три минути. Изпъшка, напъха се в панталона си, сграбчи сака от пейката и хукна към паркинга.
Мръснобелият микробус, брандиран в профил с „ Грейсайд Принт Салушънс “, към този момент чакаше пред товарния вход с работещ мотор. Тя се затича, или по-скоро зашляпа, към него с джапанките от фитнеса. Щеше да ги върне на следващия ден, само че към този момент се усещаше отговорна, като че ли бе направила съществено закононарушение. Косата й още беше мокра и леко се задъха.
– Мисля, че Саймън те е нарочил, скъпа – сподели Тед, когато тя се качи в микробуса. Попремести се на предната седалка, с цел да й направи място. Миришеше на цигари и на „ Олд Спайс “.
– Така ли?
– По-добре внимавай. Проверявай наложително часа на срещите с Дженевив – добави и Джоуел, до момента в който внезапно извиваше кормилото. Растите му бяха прибрани в конска опашка, евентуално поради сериозния ден, който ги чакаше.
– Не е същото, откогато те ни погълнаха, нали? – подмятна Тед, когато излязоха на основния път. – Сякаш непрестанно стъпваме по тъничък лед.
Над таблото имаше две празни хартиени пликчета със залепнала по тях захар, а Тед й подаде третото, в което имаше голяма и още топла поничка със сладко.
– Заповядай – сподели той. – Закуска за първенци.
Не трябваше да я яде. В нея имаше най-малко двойно повече калории, в сравнение с беше изгорила преди малко с плуването. Вече чуваше въображаемо неодобрителната въздишка на Кат. Но откакто се поколеба, бързо я напъха в уста и затвори очи, с цел да се наслаждения на топлия сладкиш. Напоследък Сам си доставяше наслаждение при всяка опция.
– Дженевив отново го е чула да приказва по телефона за съкращения – сподели Джоуел. – Но когато влезнала в кабинета му, сменил тематиката.
Всеки път щом чуеше „ съкращения “, думичка, която в този момент се носеше из службата като трептяща нощна пеперуда, стомахът й се свиваше. Не знаеше какво щяха да вършат, в случай че и тя изгубеше работата си. Фил отхвърляше да взема антидепресантите, предписани му от доктора. Казваше, че му работят приспивно, като че ли и без друго не спеше до единайсет съвсем всеки ден.
– Няма да се стигне до такава степен – неубедително се обади Тед. – Сам ще подписа покупко-продажбите през днешния ден, нали?
Осъзна, че и двамата я гледат.
– Да – сподели тя. А след това повтори с повече убеденост: – Да!
Гримира се пред дребното огледалце в сенника на колата, като ругаеше всякога, щом Джоуел минеше през някоя бабунка, и облизваше пръст, с цел да избърше размазаното към очите си. Огледа косата си и счете, че поради всичко останало, не изглеждаше чак толкоз зле. Прелисти досието с документите, с цел да си напомни тъкмо цифрите. Вече имаше единствено незадълбочен спомен за дните, когато се усещаше изцяло уверена в знанията си и сигурна, че е добра в работата си. „ Хайде, Сам, просто се пробвай още веднъж да бъдеш такава “, въображаемо си сподели тя. След което изхлузи крайници от джапанките и се пресегна към сака за обувките си.
– Пет минути до мястото – сподели Джоуел.
И едвам тогава видя, че въпреки спортният сак да приличаше на нейния, не беше. В този нямаше комфортни черни обувки с невисок и необятен ток, подобаващи за трамбуване пешком и договаряне на печатарски покупко-продажби. Вместо това имаше чифт главозамайващи червени обувки от крокодилска кожа на „ Кристиан Лубутен “ с тънки каишки над петата.
Извади едната и се вторачи в нея, хванала я за каишката, усещаше я необичайно лека в ръката си.
– Мили боже – възкликна Тед. – Първата ти среща да не е в изящен нощен клуб?
Сам се наведе и порови в сака, където откри другата обувка, чифт джинси и най-после – прилежно сгънато ярко сако „ Шанел “.
– О, господи – измърмори тя. – Това не е мое. Взела съм неправилния сак. Трябва да се върнем.
– Няма време – отвърна Джоуел, вторачил взор в пътя. – И без друго сме напът да закъснеем.
– Трябва ми сакът.
– Съжалявам, Сам – сподели той. – Ще минем след това. Не можеш ли да останеш с обувките от фитнеса?
– Не мога да отида на бизнес среща по джапанки.
– Ами тогава за какво не обуеш тези обувки?
– Шегуваш се.
Тед взе обувката от ръката й.
– Има право, Джоуел. Тези не са много… като за Сам.
– Как по този начин, какво значи „ като за Сам “?
– Ами. Обикновени. Ти харесваш елементарните неща. – Той намерения. – Благоразумни.
– Знаеш какво споделят за сходни обувки – подмятна Джоуел.
– Какво?
– Не са направени за стоене.
Мъжете се сбутаха с лакти и се захилиха.
Сам сграбчи обувката от ръката му. Беше с половин номер по-малка за нея. Напъха крайници си и закопча каишката.
– Супер – огледа крайници си тя. – Ще показва офертата ни пред „ Фрамптънс “ с обувки на компаньонка.
– Поне си от скъпите – обади се Тед.
– Какво?
– Ами нали се сещаш. Вместо небрежно обслужване за петарка…
Сам изчака, до момента в който смехът на Джоуел заглъхне.
– Е, благодаря, Тед – сподели тя, загледана през прозореца. – Вече се усещам доста по-добре.
показва
В ОБУВКИТЕ НА НЯКОЙ ДРУГ
от Джоджо Мойс
размер: 416 стр.
цена 19,95 лева
ISBN 978-954-26-2261-1
Превод: Илвана Гарабедян
Две радикално разнообразни дами несъзнателно си разменят обувките, слагат се на мястото на другата и се трансформират. За да осъзнаят кои са в действителност.
Очаквайте „ В обувките на някой различен “ на 4 юли!
За книгата
Ниша се радва на привилегирования живот на брачна половинка на състоятелен и авторитетен предприемач, с който обикалят целия свят. Неочаквано той подава документи за бракоразвод и я лишава от блестящия й начин на живот. Ниша безусловно остава без нищо, само че е твърдо решена да си върне това, което й се поставя.
Саманта просто се пробва да оцелее – мъжът й изпада в меланхолия, откакто изгубва татко си и работата си, и прекарва дните си пред тв приемника. Сам се пробва да му помогне, въпреки самата тя да се нуждае от поддръжка. Не се усеща удобно и на работа, където се трансформира в цел за новоназначения й началник. Бъдещето й в компанията виси на косъм, както и дългогодишният й брак.
Сам и Ниша несъзнателно си разменят чантите във фитнеса след подготовка. В дизайнерската чанта на Ниша са червени обувки „ Лубутен “ от крокодилска кожа, а в сака на Сам – евтини и неугледни ежедневни обувки. Принудени да носят обувките на другата, те като че ли заживяват непознат живот и последователно се трансформират. За да осъзнаят кои са в действителност.
Могат ли да се завърнат към предходния си метод на живот? Или претърпяното ще ги промени вечно?
Интервю с Джоджо Мойс
Дълго време избрах да не приказвам за персоналния си живот, само че неотдавна се запитах: „ Какво в действителност укривам? “. Смятам, че честността носи голямо избавление, а и осъзнаваш, че можеш да бъдеш потребен на хората.
Джоджо Мойс става световноизвестна с романите си за взаимоотношенията сред мъжете и дамите, само че самата тя постоянно е била дискретна и е предпочитала да държи персоналния си живот надалеч от светлината на прожекторите. През 2019 година обаче, по време на коронавирус пандемията, изгубва майка си, двайсет и две годишният й брак приключва с бракоразвод и се оказва, че не е в положение да написа – нещо, което постоянно й се е удавало с лекост. В най-личното си изявление досега Джоджо Мойс споделя по какъв начин е съумяла да се оправи и какво я е въодушевило за написването на най-новия й разказ „ В обувките на някой различен “.
Смяташ ли, че методът ти към писането на любовни романи се е трансформирал, откогато се разведе?
Трудно ми е да отговоря на този въпрос, тъй като в никакъв случай не съм считала, че пиша любовни романи. Пиша истории, в които има и обич. Това, което в действителност ме вълнува, са човешките връзки. От двайсет години отивам на терапия – с известни спирания – и съм запленена от моделите, които хората следват, и по какъв начин аргументите за държанието постоянно се коренят в детството. Ако не пишех книги, евентуално щях да се занимавам с психотерапия.
В най-новия ти разказ „ В обувките на някой различен “ чифт обувки „ Лубутен “ на високи токчета служат като ризница. Как ти хрумна тази част от сюжета?
Когато започнах да пиша тази книга, прекосявах през доста неща в персонален проект. Възнамерявах да си почивам през цялата 2020 година, тъй като се бях трансформирала в работохоличка и това не ми се отразяваше добре. През деня пишех, работех с екип от Лос Анджелис по филмовата акомодация на единия от романите си, а вечерите ми бяха заети от книжно турне. Накрая рухнах. Двайсет и две годишният ми брак също претърпя провал, а майка ми беше болна от рак на кръвта и не й оставаше доста. През тази година просто се пробвах да оцелея. Никога не съм имала проблеми с психологичното здраве, само че внезапно като че ли не устоях повече. Не можех да пиша.
Бронята оказа помощ ли ти?
Да, заран си оправях леглото, измивах си косата, слагах си червило и всичко това ми носеше чувството, че съм постигнала нещо, и мигновено ме караше да се усещам по-добре. Правех го – и в действителност не преставам да го върша – само поради себе си, тъй като на процедура пребивавам посред нищото. Чак към края на четиридесетте си години получих същинска вътрешна убеденост коя съм в действителност и по какъв начин се усещам. Е, с времето много неща се трансформират и в не толкоз позитивна посока – като лицето ми да вземем за пример, само че най-важното е, че знам коя съм. Знам, че хората, които ме обичат, знаят коя съм, а и си имам прекомерно доста работа, с цел да се интересувам от мнението на другите.
В романа има и психотерапевтичен детайл – Фил изпада в меланхолия, тъй като не може да превъзмогне загубата на татко си.
Исках читателите да си кажат: „ Той би трябвало да се стегне “. Когато майка ми умираше и аз се укорявах, че не съм направила задоволително, една другарка ми сподели: „ Ситуацията е непоносима, а ти си там всеки ден. Това е израз на обич “. Понякога да си там всеки ден изисква най-голяма храброст. Исках обаче мъж да предприеме това прочувствено странствуване, тъй като нормално дамите са по-склонни да го вършат.
Имаше ли възприятието, че би трябвало да създадеш нова връзка със себе си, в случай че животът ти се е трансформирал толкоз фрапантно?
Да. Бях на антидепресанти, тъй като прекарвах по-голямата част от деня, плачейки. Отслабнах доста, не можех да дремя, нито да работя. Затова стопирах и започнах отначало. Взех си куче от подслон и просто се разхождахме и слушах аудиокниги, тъй като не можех да чета. Опитвам се да трансформира навиците си и да ребалансирам живота си. Никога повече няма да работя с предходното движение, тъй като осъзнах, че не ми се отразява добре.
Повечето хора на междинна възраст сякаш считат, че е прекомерно късно за смяна на навиците или персоналния им живот. Как се реши на тази стъпка?
Категорично не съм съгласна. Признавам си обаче, че огромна част от приятелките ми ме сметнаха за луда да се развеждам и да стартирам изначало на тази възраст. Но аз го направих, тъй като към този момент не изпитвах наслада. Човек би могъл да изпитва наслада даже когато е самичък. В началото по този начин се случи и с мен. След това възвърнах връзка с другар, с който бяхме близки през двайсетте си години, и започнахме да се срещаме. Сега сме дружно и съм доста щастлива.
Чудесно е, че приказваш намерено за това.
Дълго време избрах да не приказвам за персоналния си живот, само че неотдавна се запитах: „ Какво в действителност укривам? “. Смятам, че честността носи голямо избавление, а и осъзнаваш, че можеш да бъдеш потребен на хората.
Носиш ли обувки „ Лубутен “ като Ниша от книгата?
Всъщност избирам „ Джими Чу “. Досадното на това да носиш обувки на високи токчета на петдесет и три, е, че по-късно няколко дни би трябвало да си с маратонки. Те обаче несъмнено съдържат голяма мощ. Разбирам, че не звучи изключително феминистки, само че считам, че феминизмът в действителност значи свободата да избираш самичък.
Интервюто е преведено по материали на „ Уошингтън Поуст “
ОТКЪС
Сам се загледа в постепенно просветляващия таван и стартира да упражнява дишането си, както я беше посъветвал лекарят й, до момента в който се опитваше да попречи на мислите, връхлитащи я в пет сутринта, да се трансфорат в голям мрачен облак над главата й.
Вдишване до шест, задържане до три, издишване до седем.
„ Здрава съм – въображаемо изреждаше тя. – Близките ми са здрави. Кучето престана да пишка в коридора. Хладилникът е цялостен и към момента имам работа. “ Леко съжали, че е добавила това „ към момента “, тъй като при мисълта за работата стомахът й още веднъж се сви.
Вдишване до шест, задържане до три, издишване до седем.
Родителите й още бяха живи. Макар и да й се струваше мъчно да оправдае включването на това изказване в мисленото изброяване на неща, за които бе признателна. О, господи. В неделя майка й отново щеше да подметне укорително, че непрекъснато вървят при майката на Фил, нали? Щеше да го направи по някое време сред дребното шери и прекомерно калоричния пудинг, неизбежно като гибелта, налозите и тези досадни косъмчета по брадичката. Представи си по какъв начин се оправдава с общителна усмивка: „ Е, мамо, Нанси неотдавна загуби брачна половинка си, с който е била петдесет години. Малко е самотна тъкмо в този момент “.
„ Но вие я посещавахте постоянно и до момента в който той беше жив, нали? “ чу въображаемо отговора на майка си.
„ Да, само че мъжът й умираше. Фил искаше да прекара допустимо най-вече време с татко си, преди той да съобщи богу дух. Не е като да сме танцували до зори. “
Осъзна, че води следващия утопичен спор с майка си, и се спря, мъчейки се да прибере мисълта във мислена кутия, както беше чела в една публикация, и да постави въображаемо похлупак от горната страна й. Но капакът настойчиво отхвърляше да се затвори. Напоследък постоянно водеше въображаеми разногласия: със Саймън в работата, с майка си, с онази жена, която я пререди на касата в магазина през вчерашния ден. Никой от тези разногласия не получаваше гласен израз. Просто стискаше зъби. И се опитваше да диша.
Вдишване до шест, задържане до три, издишване до седем.
„ Не пребивавам във военна зона – мислеше си тя. – Имаме чиста чешмяна вода и храна в магазините. Няма детонации, няма оръжия. Нито апетит. “ Това все беше нещо. Но като се сети за горкичките деца във военните зони, очите й се изпълниха със сълзи. Напоследък доста постоянно се просълзяваше. Кат все й повтаряше да стартира хормонална терапия за менопауза, само че тя към момента имаше цикъл, както от време на време й излизаха и пъпки по лицето – и това в случай че беше почтено? – а и без друго, нямаше време да си запише час при доктор. Последния път, когато звънна, нямаха свободен цели две седмици напред. „ Ами в случай че бях на смъртно легло? “, намерения си тогава. И беше провела въображаем спор с рецепционистката в поликлиниката.
Реално просто сподели: „ О, това е много време. Сигурно ще се оправя. Но въпреки всичко благодаря. “
Погледна надясно. Фил спеше неспокойно, лицето му даже и насън беше обезпокоително. Искаше да се пресегне и да погали косата му, само че в последно време, когато го направеше, той внезапно се събуждаше и изглеждаше троснат и трагичен, като че ли беше направила нещо грубо.
Вместо това постави ръце пред гърдите си и се опита да заеме отпусната и спокойна поза. Почивката има същия резултат като съня, беше й споделил един път някой. Просто си прочисти мислите и остави тялото да се отпусне. Остави крайниците си да се освободят от всичкото напрежение, което задържат, започвайки от пръстите на краката нагоре. Нека стъпалата ти да натежат. После възприятието постепенно да се съобщи нагоре към глезените, коленете, таза, стом… „ О, по дяволите “, въображаемо изруга тя. Вече беше шест без петнайсет. Нямаше закога да лежи.
*
– Няма мляко – сподели Кат. Зяпаше обвинително вътрешността на хладилника, като че ли очакваше то да се материализира там.
– Би могла да изтичаш до магазина!
– Нямам време – отвърна Кат. – Трябва да си оправя косата.
– Е, притеснявам се, че и аз нямам време.
– Защо?
– Защото отивам в оня фитнес и спа център, за който ми подари ваучер. „ Бодиуъркс “. Изтича на следващия ден.
– Но аз ти го дадох преди цяла година! И надали можеш да останеш повече от час-два там, откакто ще вървиш и на работа.
– Предупредих, че ще закъснея малко. Поне е покрай офиса. Просто нямах никакво време. – Никога нямаше време. Повтаряше го като някаква мантра наред с „ толкоз съм изтощена “. Но никой нямаше време. Всички бяха изтощени.
Кат повдигна вежди. За нея грижата за себе си беше нужда преди много по-прозаичните потребности от пари, заслон и храна.
– Все ти го дублирам, мамо, използвай го, другояче го губиш – сподели Кат, до момента в който гледаше с едвам затулен смут все по-незабележимата разлика сред талията и ханша на майка си. Затвори хладилника. – Пфу. Просто не разбирам за какво баща не може да купи даже едно мляко.
– Остави му записка – отвърна тя, до момента в който си събираше нещата. – Може би ще се почувства по-добре през днешния ден.
– А на прасетата ще им поникнат крила.
Кат ядосано излезе от кухнята, както единствено деветнайсетгодишна млада жена го можеше. Само секунди по-късно Сам чу гневния плач на сешоара си и към този момент знаеше, че той ще остане в стаята на Кат, до момента в който сама не си го вземеше от там.
– Мислех, че към този момент и без друго не консумираш краве мляко – викна тя към горния етаж.
Сешоарът спря за момент.
– Сега просто се опитваш да ме дразниш – долетя в отговор.
Намери банския си в дъното на чекмеджето и го напъха в черния сак.
Тъкмо си сваляше мокрия бански, когато дойдоха готините мамчета. Лъснати и слаби като клечки, те бързо я наобиколиха, заговориха високо и една през друга, гласовете им извършиха задушната тишина на съблекалнята, изцяло пренебрегвайки наличието й. Сам усети по какъв начин нежното равновесие, което беше постигнала след двайсет и осем обиколки в басейна, се изпарява като утринна мъгла. Отне й час да си спомни какъв брой мразеше сходни места: демонстративното разделяне на стегнатите тела, тъмните ъгли, в които тя и останалите тромави хора се опитваха да се скрият. Хиляди пъти беше минавала около това място и се беше чудила дали да влезе. Осъзна, че тези дами са от тези, които я караха да се усеща по-зле, в сравнение с в случай че въобще не беше идвала.
– Ще имаш ли време за кафе след това, Нина? Мислех си да идем на това прелестно местенце, което са отворили зад „ Спейс Наказателен кодекс “. С тези хавайски купи с рибни деликатеси.
– С наслаждение. Но би трябвало да потегли в единайсет. Ще повеждам Леони на зъболекар. Емс?
– О, господи, да. Имам потребност от малко време по женски!
Тези дами бяха облечени с дизайнерски спортни екипи, имаха идеални прически и време за кафе. Спортните им сакове бяха с дизайнерски етикети, за разлика от нейния, който беше реплика на „ Марк Джейкъбс “, а съпрузите им се споделяха Руп или Трис и повърхностно подхвърляха пликове със солидни бонуси върху лъскавите кухненски маси от „ Конрън “. Такива дами караха големи джипове, които в никакъв случай не бяха опръскани с тиня, паркираха, без да се преценяват на кого пречат, и поръчваха бейбичино за капризните си деца на изтормозените бармани, след което цъкаха укорително, в случай че не беше приготвено тъкмо както го желаеха. Те не се будеха в четири всяка заран с паники за сметката за тока, нито се притесняваха по какъв начин ще се изправят пред новия си началник с лъскавия му костюм и едвам прикритото пренебрежение в погледа.
Нямаха съпрузи, които да стоят по пижама до обяд и да наподобяват измъчени, когато дамите им подмятат дали не е добре отново да погледнат обявите за работа.
Сам беше на онази възраст, когато всичко неприятно се задържаше – тлъстините, бръчките сред веждите, паниките, до момента в който всичко останало – сигурността в работата, фамилното благополучие, фантазиите, като че ли се изплъзваше всред пръстите.
– Нямаш визия какъв брой са вдигнали цените в „ Меридиан “ тази година – обади се една от дамите. Беше се навела и подсушаваше с забрадка скъпо боядисаната си коса. Сам трябваше да се свие встрани, с цел да не я допре.
– Знам! Опитах се да запазя на Мавриций за Коледа – нормалната ни вила е поскъпнала с четиридесет %.
– Скандално е.
„ Да, скандално, мислеше си тя. Колко тъпо за всички вас. “ Сети се за караваната, която Фил беше купил, с цел да ремонтира преди две години. „ Можем да вървим през уикенда на брега “, беше подхвърлил радостно, до момента в който гледаше голямата каравана с великански слънчоглед, изрисуван в профил, която в този момент блокираше алеята пред дома им. Тя седеше пред къщата от онази Година на краха, като непрекъснато и всекидневно увещание за всичко, което бяха изгубили.
Сам се напъха в бельото си, мъчейки се да скрие бледата си плът под кърпата. Днес имаше четири срещи с значими клиенти. След половин час трябваше да се види с Тед и Джоуел от „ Печат и превоз “ и дружно да се опитат да завоюват доста значими контракти за компанията. И щеше да се помъчи да избави работата си. Може би даже работните места на всички.
Е, какво пък толкоз.
– Мисля да отидем на Малдивите тази година. Така де, преди да са потънали.
– О, чудесна концепция. На нас доста ни хареса. Много тъпо, че потъват.
Друга жена мина около Сам, с цел да стигне до шкафчето си. С тъмна като нейната коса, може би няколко години по-млада, само че тялото й имаше стегнатия тип на човек, за който сериозните тренировки, овлажняването и ексфолирането бяха постоянно занятие. Ухаеше на безценен живот – като че ли напряко извираше от порите й.
Сам пристегна кърпата към бледото си и пухкаво тяло и се скри зад ъгъла, да си изсуши косата. Когато се върна, всички си бяха отишли. Тя въздъхна облекчено и се отпусна на влажната дървена скамейка. Реши, че може просто да се излегне на едно от тези затоплени мраморни кревати в ъгъла за половин час. Тази мисъл я извърши с ненадейно наслаждение: да полежи половин час в блажена тишина.
Телефонът й избръмча в сакото, което беше окачено в шкафчето зад тила й. Бръкна в джоба и го извади.
Готова ли си? Отвън сме.
Какво? – написа тя. – Срещата във „ Фрамптънс “ е чак следобяд.
Саймън не ти ли сподели? Преместена е за 10. Хайде, би трябвало да тръгваме.
Погледна ужасено телефона си. Явно трябваше да организира първата си среща след двайсет и три минути. Изпъшка, напъха се в панталона си, сграбчи сака от пейката и хукна към паркинга.
Мръснобелият микробус, брандиран в профил с „ Грейсайд Принт Салушънс “, към този момент чакаше пред товарния вход с работещ мотор. Тя се затича, или по-скоро зашляпа, към него с джапанките от фитнеса. Щеше да ги върне на следващия ден, само че към този момент се усещаше отговорна, като че ли бе направила съществено закононарушение. Косата й още беше мокра и леко се задъха.
– Мисля, че Саймън те е нарочил, скъпа – сподели Тед, когато тя се качи в микробуса. Попремести се на предната седалка, с цел да й направи място. Миришеше на цигари и на „ Олд Спайс “.
– Така ли?
– По-добре внимавай. Проверявай наложително часа на срещите с Дженевив – добави и Джоуел, до момента в който внезапно извиваше кормилото. Растите му бяха прибрани в конска опашка, евентуално поради сериозния ден, който ги чакаше.
– Не е същото, откогато те ни погълнаха, нали? – подмятна Тед, когато излязоха на основния път. – Сякаш непрестанно стъпваме по тъничък лед.
Над таблото имаше две празни хартиени пликчета със залепнала по тях захар, а Тед й подаде третото, в което имаше голяма и още топла поничка със сладко.
– Заповядай – сподели той. – Закуска за първенци.
Не трябваше да я яде. В нея имаше най-малко двойно повече калории, в сравнение с беше изгорила преди малко с плуването. Вече чуваше въображаемо неодобрителната въздишка на Кат. Но откакто се поколеба, бързо я напъха в уста и затвори очи, с цел да се наслаждения на топлия сладкиш. Напоследък Сам си доставяше наслаждение при всяка опция.
– Дженевив отново го е чула да приказва по телефона за съкращения – сподели Джоуел. – Но когато влезнала в кабинета му, сменил тематиката.
Всеки път щом чуеше „ съкращения “, думичка, която в този момент се носеше из службата като трептяща нощна пеперуда, стомахът й се свиваше. Не знаеше какво щяха да вършат, в случай че и тя изгубеше работата си. Фил отхвърляше да взема антидепресантите, предписани му от доктора. Казваше, че му работят приспивно, като че ли и без друго не спеше до единайсет съвсем всеки ден.
– Няма да се стигне до такава степен – неубедително се обади Тед. – Сам ще подписа покупко-продажбите през днешния ден, нали?
Осъзна, че и двамата я гледат.
– Да – сподели тя. А след това повтори с повече убеденост: – Да!
Гримира се пред дребното огледалце в сенника на колата, като ругаеше всякога, щом Джоуел минеше през някоя бабунка, и облизваше пръст, с цел да избърше размазаното към очите си. Огледа косата си и счете, че поради всичко останало, не изглеждаше чак толкоз зле. Прелисти досието с документите, с цел да си напомни тъкмо цифрите. Вече имаше единствено незадълбочен спомен за дните, когато се усещаше изцяло уверена в знанията си и сигурна, че е добра в работата си. „ Хайде, Сам, просто се пробвай още веднъж да бъдеш такава “, въображаемо си сподели тя. След което изхлузи крайници от джапанките и се пресегна към сака за обувките си.
– Пет минути до мястото – сподели Джоуел.
И едвам тогава видя, че въпреки спортният сак да приличаше на нейния, не беше. В този нямаше комфортни черни обувки с невисок и необятен ток, подобаващи за трамбуване пешком и договаряне на печатарски покупко-продажби. Вместо това имаше чифт главозамайващи червени обувки от крокодилска кожа на „ Кристиан Лубутен “ с тънки каишки над петата.
Извади едната и се вторачи в нея, хванала я за каишката, усещаше я необичайно лека в ръката си.
– Мили боже – възкликна Тед. – Първата ти среща да не е в изящен нощен клуб?
Сам се наведе и порови в сака, където откри другата обувка, чифт джинси и най-после – прилежно сгънато ярко сако „ Шанел “.
– О, господи – измърмори тя. – Това не е мое. Взела съм неправилния сак. Трябва да се върнем.
– Няма време – отвърна Джоуел, вторачил взор в пътя. – И без друго сме напът да закъснеем.
– Трябва ми сакът.
– Съжалявам, Сам – сподели той. – Ще минем след това. Не можеш ли да останеш с обувките от фитнеса?
– Не мога да отида на бизнес среща по джапанки.
– Ами тогава за какво не обуеш тези обувки?
– Шегуваш се.
Тед взе обувката от ръката й.
– Има право, Джоуел. Тези не са много… като за Сам.
– Как по този начин, какво значи „ като за Сам “?
– Ами. Обикновени. Ти харесваш елементарните неща. – Той намерения. – Благоразумни.
– Знаеш какво споделят за сходни обувки – подмятна Джоуел.
– Какво?
– Не са направени за стоене.
Мъжете се сбутаха с лакти и се захилиха.
Сам сграбчи обувката от ръката му. Беше с половин номер по-малка за нея. Напъха крайници си и закопча каишката.
– Супер – огледа крайници си тя. – Ще показва офертата ни пред „ Фрамптънс “ с обувки на компаньонка.
– Поне си от скъпите – обади се Тед.
– Какво?
– Ами нали се сещаш. Вместо небрежно обслужване за петарка…
Сам изчака, до момента в който смехът на Джоуел заглъхне.
– Е, благодаря, Тед – сподели тя, загледана през прозореца. – Вече се усещам доста по-добре.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ