Из игрите на сенки и приказките за любовта на видния

Из игрите на сенки и приказките за любовта на видния стихотворец, публицист и Нобелов лауреат за литература (1946 г.)

~§~

Последното лято на Клингзор

Последното лято от живота си художникът Клингзор, на възраст четиридесет и две години, прекара в тези южни области, близо до Пампамбио, Карено и Лагуно, които обичаше и постоянно бе посещавал още от ранни години. Там породиха последните му картини, тези свободни парафрази на формите от забележимия свят, странните, светоозарени и въпреки всичко тихи, съннотихи картини, с извити дървета и къщи като растения, които познавачите избират пред неговия „ типичен “ интервал. Тогава на палитрата му имаше единствено още няколко, доста светли цветове: кадмиевожълто и алено, веронезевозелено, кобалтово, кобалтововиолетово, френски цинобър и багра от бреш.

В късна есен вестта за гибелта на Клингзор изплаши неговите другари. Някои от писмата му съдържаха интуиции или въжделения за гибел. Може би заради това се понесе мълвата, че той самичък е прекъснал живота си. Другите клюки, каквито нормално кацат по всяко име, към което се спори, са много по‑безпочвени от първия. Мнозина твърдяха, че към този момент от месеци Клингзор бил ненормален и един не изключително разумен интерпретатор на изкуството се опита да изясни с това мислено безумство поразителното и странното в предсмъртните му картини! Повече съображение от тези брътвежи имаше богатото на измислици поверие за склонността на художника към пиянство. Тази податливост съществуваше у него и никой не я назоваваше по‑чистосърдечно с същинското й име, в сравнение с той самият. В известни времена, а по този начин също и през последните месеци от своя живот, той освен изпитваше наслада от честото веселие, само че и умишлено търсеше упойване във виното, с цел да заглуши болките си и една доста постоянно тежко търпима меланхолия…

Не ме оставяй на нощта и на тъгата,
най‑скъпо мое, лунно трепкащо лице!
О, фосфор мой и моя свещ измежду тъмнината,
ти, мое слънце ярко в моето лице!

♥ Клингзор до Едит

Мила звезда на лятното небе,

Как си ми писала рационално и същински и по какъв начин мъчително ме зове твоята обич, като че ли постоянно страдалчество, безконечен укор. Но ти вървиш по добър път, щом признаваш на мен, на себе си самата всеки собствен сърдечен боязън. Само не наричай никое възприятие малко, никое възприятие нищожно! Добро, доста положително е всяко, също и омразата, и завистта, и ревността, и жестокостта. Ние не живеем от нищо друго с изключение на от нашите небогати, красиви, прелестни усеща, и всяко, с което постъпваме незаслужено, е една звезда, угасена от нас.

Не зная дали обичам Джина. Много се колебая в това. Не бих й принесъл нищо в жертва. Не зная дали въобще мога да обичам. Мога да копнея и да диря себе си в другите хора, да се заслушвам за ехтене, горещо да искам да се огледам в някого, да следа приятност и всичко това да наподобява обич.

Ние двамата – ти и аз – бродим из еднакъв лабиринт, из градината на нашите усеща, които в този неприятен свят биват ощетявани, поради това всеки по собствен метод си отмъщава на злия свят, само че ние желаеме единият да остави да съществуват фантазиите на другия, тъй като знаем какъв брой алено и сладко е виното на бляновете. Яснота върху своите усеща и върху „ значимостта “ и последствията от дейностите си имат единствено положителните, обезпечените хора, които имат вяра в живота и не вършат нито крачка, която и на следващия ден, и вдругиден не биха могли да одобрят. Нямам щастието да се числя към тях, усещам и работя като човек, който не има вяра в утрото и гледа на всеки ден като на финален.

Хубавице блага, безрезултатно се пробвам да изразя мислите си, изразените мисли постоянно са мъртви! Нека ги оставим да живеят! Чувствам надълбоко и с признателност по какъв начин ти ме разбираш, по какъв начин нещо в теб ми е сродно. Не зная по какъв начин би трябвало да се впишат в книгата на живота нашите усеща, дали са обич, самодоволство, признателност, съчувствие, дали са майчински или хлапашки. Често виждам на всяка жена като остарял, остроумен блудник и постоянно като малко момче. Често за мен най‑целомъдрената жена е най‑голямото прелъщение, постоянно най‑буйната. Всичко е красиво, всичко е свято, всичко е безпределно положително, щом мога да го обичам. Защо, какъв брой дълго, в каква степен, това е извънредно. Аз не обичам единствено теб, ти го знаеш, не обичам и единствено Джина, на следващия ден или вдругиден ще обичам други облици, ще рисувам други картини. Но няма да скърбя за никоя обич, която в миналото съм изпитвал, и за никоя мъдрост или нелепост, които съм направил за тях. Теб те обичам, може би тъй като си приличаме. Другите обичам, тъй като са толкоз разнообразни от мен. Дълбока нощ е, луната е над връх Салуте.

Как се смее животът, по какъв начин се смее гибелта!

Хвърли глупавото писмо в огъня, хвърли в огъня и
Твоя Клингзор
1922 година

Избрано от: „ Игра на сенки. Приказки за любовта “, Херман Хесе, изд. Рива, 2006 година
Снимка: Hermann Hesse, en.wikipedia.org