Иван Яхнаджиев: Дечко Узунов ме научи да пуша пури
Иван Яхнаджиев, който живее и работи сред София и Рим, където е синът му Александър, не стопира да рисува, само че скучае за обичаните си възпитаници от Италианския колеж. Известният художник и невръстните гении са съвсем подготвени с следващата си взаимна креативна акция – апаратура от 5000 писалки, копчета, детайли от бижута, която наподобява съвсем като Колизеума във Вечния град. Свърши ли изключителното състояние, ще покажат творбата си на необятната аудитория. А до момента в който това стане, малчуганите звънят по телефона на Яхнаджиев, с цел да си приказват и да вършат проекти. Сега Иван е подготвен и със серия от прелестни живописни платна, които незабавно след рухването на ограниченията ще показа в столичната изложба „ М имаж “, поканен от положителната си другарка Милена Атанасова. Таченият и издирван в София и Рим маестро ще гастролира в тукашното арт пространство на дизайнерката във висшата мода на Париж, чиито авторски картини и модерно пластики са ценени по достолепие от специалистите.
Ето какво показа още Яхнаджиев за „ Стандарт “.
- Господин Яхнаджиев, до момента в който през последните седмици пътят ви към Рим е блокиран от досадния вирус, питате ли се за какво Италия пострада толкоз доста?
- Защото италианците са най-големите актьори на света. А този вид хора не си падат прекалено много по протокол, догми, дисциплинираност... Колкото и да звучи като факсимиле, точно това ни сближава с тях. Италианците живеят със своята независимост, с приятната си немарливост към проблемите на бита. Преди време кметът на Рим сподели на един коктейл с публицисти: Нямаме друго с изключение на изкуство. Но и ние не сме хора, които дават благо и драго за разпоредбите – тъй че можем да обогатим философията на италианците за дисциплината и реда. Ако вземат малко от нас, ще станат още по-интересни.
- А ние, какви сме ние, съгласно вас, в по този начин наречения пик?
- Лесно се плашим. А след това елементарно ставаме безразлични. Преди години, когато защитните колани в колите към момента не бяха наложителни – или по-скоро се правехме, че не са наложителни, мой другар споделяше: Защо да ги слагаме, откакто по този начин или другояче не ценим живота. Но и на мен ми минават „ незаконни “ планове през мозъка. Онзи ден продадох картини и мигновеният ми инстикт беше да се видя с сътрудници и да почерпя. Едва на втората минута се сетих, че всичко е затворено. Празникът на общуването не се състоя. Няма кръчми – най-вече да отидеш до бакалията за бисквити. Но отвън шегата - всеки същински художник е повече от удовлетворен в самотата си. За този, който основава, няма нищо по-хубаво от това той да не желае нищо от никого и никой да не желае нищо от него. Рай. А и по принцип художниците съществуваме в изолираност. Колкото повече се дистанцираш обществено, толкоз по-автентичен ставаш, толкоз по-смислен е стилът ти, толкоз по-искрен е почеркът ти. Създаваш цялостен един личен свят.
- Липсва ли ви в този момент Италия?
- Винаги ми липсва. Не единствено тъй като най-скъпото ми е там – синът ми Сашо от 30 години живее в Италия. В кариерата на всеки художник идва моментът, в който му се желае да премери силите си на друго равнище. Та аз в този момент, 50 години след началото, съм стимулиран таман от концепцията да се отдам на своето изобразяване някъде из римските ателиета и да направя галерия някъде из римските галерии...
- Но не можете да се оплачете – до момента в който Яхнаджиев младши, който също е художник, само че и интервюира президенти, министър-председатели и звезди из целия свят за телевизонната си организация, вие действате с четката.
- Да, по този начин е – рисувал съм освен в Рим, само че и в Ню Йорк, Вашингтон, Лондон – където смених гледната си точка към пейзажа, в Болоня – където внезапно се пристрастих към пеперудите, в Сардиния – където слънцето единствено те води върху платното, от време на време във Венеция, където предходната година на фестивала и биеналето се озовах очи в очи с Брад Пит. Много хубав, сърдечен и неотразим мъж – даже успяхме да си кажем по някоя и друга вежливост. Отворен и семпло-елегантен човек. След него трябваше да съберат аления килим, тъй като всеки щеше да бъде непотребен и допълнително. Виж, в Лондон е друга работа – там съвсем всички ходат рошави като премиера си Борис Джонсън и са разнообразни от средиземноморците.
- Вие сте възпитаник на огромния Дечко Узунов: разкажете за него...
- Първият учен измежду художниците беше ексцентричен мъж. Той ме научи да пуша пури, да се движа леко и динамично, научи ме на обноски... Говореше малко на казанлъшки, само че беше наясно със своята изключителност. Като всеки богат човек от света на изкуството, си позволяваше известни жестове. Дечко беше на всички места – Людмила Живкова на никое място не ходеше без него. Сега си припомням страхотна история. В началото на 70-те в София пристигна президентът на Египет Ануар Садат. За да бъде имитирана възторжена навалица от посрещачи, а след това – и на изпращачи, нас, студентите от Академията, ни „ командироваха “ на летището. Просто изглеждахме по-атрактивни с цветните си дрешки измежду сивата навалица. На потегляне с нас се оказа и Дечко Узунов. И когато Ануар Садат към този момент се отправяше към самолета, ученият потегли с него. После разбрахме, че Людмила Живкова споделила на египтянина: “ Дечко Узунов е най-големият подарък, който София може да направи на Кайро за „ сбогом “. Бай Дечко се върна след месец – от самото начало живял като фараон из изумителни дворци, само че каквото нарисувал там, останало за Египет.
- Коментираше ли Дечко Узунов сътрудниците си от Европа?
- Понякога. Разказа ни за гостуването на Ренато Гутузо в София – нали се сещате, това е оня италиански художник, който парадираше, че е огромен болшевик и картините му бяха цялостни с партизани и червени флагове. Та бай Дечко трябвало да развежда Гутузо по всички страни, даже и на Витоша, и малко му пристигнало допълнително. Тогава обаче в действителност се дивяхме на изложбата на Гутузо у нас. Та кой от нас, бедните момчета и девойки на социализма, беше излизал на Запад, с цел да види шедьоврите на гениите?! Разходките из Лувъра и Прадо бяха непокътнати единствено за децата на Политбюро – не че те копнееха да видят Мона Лиза и Ел Греко. Много години по-късно, когато към този момент започнах да пребивавам сред Италия и България, открих, че в Рим съвсем никой не приказва за Гутузо – освен тъй като е от Неапол. Но все пак в техния парламент е цялостно с негова живопис - митинги, пушки, окървавени площади, „ трудови “ хора...
- Имат ли в последно време дамите въодушевление за боди арт, където вие сте същинска буря?
- Имат и още по какъв начин. Но нещо се разминаваме - канят ме на частни празненства, с цел да рисувам върху ръцете или лицата им, а те да се забавляват. Аз обаче отхвърлям – това е изкуство, а не панаир. Боди артът има обществено обръщение, не е единствено представление.
- Сред почитателите на жанра в миналото беше и Георги Първанов...
Да, той се включи в шоуто на първия ми боди арт в София – несъмнено, доста преди да стане президент. Той е и един от първите хора в огромната политика, които купиха мои картини.
Ето какво показа още Яхнаджиев за „ Стандарт “.
- Господин Яхнаджиев, до момента в който през последните седмици пътят ви към Рим е блокиран от досадния вирус, питате ли се за какво Италия пострада толкоз доста?
- Защото италианците са най-големите актьори на света. А този вид хора не си падат прекалено много по протокол, догми, дисциплинираност... Колкото и да звучи като факсимиле, точно това ни сближава с тях. Италианците живеят със своята независимост, с приятната си немарливост към проблемите на бита. Преди време кметът на Рим сподели на един коктейл с публицисти: Нямаме друго с изключение на изкуство. Но и ние не сме хора, които дават благо и драго за разпоредбите – тъй че можем да обогатим философията на италианците за дисциплината и реда. Ако вземат малко от нас, ще станат още по-интересни.
- А ние, какви сме ние, съгласно вас, в по този начин наречения пик?
- Лесно се плашим. А след това елементарно ставаме безразлични. Преди години, когато защитните колани в колите към момента не бяха наложителни – или по-скоро се правехме, че не са наложителни, мой другар споделяше: Защо да ги слагаме, откакто по този начин или другояче не ценим живота. Но и на мен ми минават „ незаконни “ планове през мозъка. Онзи ден продадох картини и мигновеният ми инстикт беше да се видя с сътрудници и да почерпя. Едва на втората минута се сетих, че всичко е затворено. Празникът на общуването не се състоя. Няма кръчми – най-вече да отидеш до бакалията за бисквити. Но отвън шегата - всеки същински художник е повече от удовлетворен в самотата си. За този, който основава, няма нищо по-хубаво от това той да не желае нищо от никого и никой да не желае нищо от него. Рай. А и по принцип художниците съществуваме в изолираност. Колкото повече се дистанцираш обществено, толкоз по-автентичен ставаш, толкоз по-смислен е стилът ти, толкоз по-искрен е почеркът ти. Създаваш цялостен един личен свят.
- Липсва ли ви в този момент Италия?
- Винаги ми липсва. Не единствено тъй като най-скъпото ми е там – синът ми Сашо от 30 години живее в Италия. В кариерата на всеки художник идва моментът, в който му се желае да премери силите си на друго равнище. Та аз в този момент, 50 години след началото, съм стимулиран таман от концепцията да се отдам на своето изобразяване някъде из римските ателиета и да направя галерия някъде из римските галерии...
- Но не можете да се оплачете – до момента в който Яхнаджиев младши, който също е художник, само че и интервюира президенти, министър-председатели и звезди из целия свят за телевизонната си организация, вие действате с четката.
- Да, по този начин е – рисувал съм освен в Рим, само че и в Ню Йорк, Вашингтон, Лондон – където смених гледната си точка към пейзажа, в Болоня – където внезапно се пристрастих към пеперудите, в Сардиния – където слънцето единствено те води върху платното, от време на време във Венеция, където предходната година на фестивала и биеналето се озовах очи в очи с Брад Пит. Много хубав, сърдечен и неотразим мъж – даже успяхме да си кажем по някоя и друга вежливост. Отворен и семпло-елегантен човек. След него трябваше да съберат аления килим, тъй като всеки щеше да бъде непотребен и допълнително. Виж, в Лондон е друга работа – там съвсем всички ходат рошави като премиера си Борис Джонсън и са разнообразни от средиземноморците.
- Вие сте възпитаник на огромния Дечко Узунов: разкажете за него...
- Първият учен измежду художниците беше ексцентричен мъж. Той ме научи да пуша пури, да се движа леко и динамично, научи ме на обноски... Говореше малко на казанлъшки, само че беше наясно със своята изключителност. Като всеки богат човек от света на изкуството, си позволяваше известни жестове. Дечко беше на всички места – Людмила Живкова на никое място не ходеше без него. Сега си припомням страхотна история. В началото на 70-те в София пристигна президентът на Египет Ануар Садат. За да бъде имитирана възторжена навалица от посрещачи, а след това – и на изпращачи, нас, студентите от Академията, ни „ командироваха “ на летището. Просто изглеждахме по-атрактивни с цветните си дрешки измежду сивата навалица. На потегляне с нас се оказа и Дечко Узунов. И когато Ануар Садат към този момент се отправяше към самолета, ученият потегли с него. После разбрахме, че Людмила Живкова споделила на египтянина: “ Дечко Узунов е най-големият подарък, който София може да направи на Кайро за „ сбогом “. Бай Дечко се върна след месец – от самото начало живял като фараон из изумителни дворци, само че каквото нарисувал там, останало за Египет.
- Коментираше ли Дечко Узунов сътрудниците си от Европа?
- Понякога. Разказа ни за гостуването на Ренато Гутузо в София – нали се сещате, това е оня италиански художник, който парадираше, че е огромен болшевик и картините му бяха цялостни с партизани и червени флагове. Та бай Дечко трябвало да развежда Гутузо по всички страни, даже и на Витоша, и малко му пристигнало допълнително. Тогава обаче в действителност се дивяхме на изложбата на Гутузо у нас. Та кой от нас, бедните момчета и девойки на социализма, беше излизал на Запад, с цел да види шедьоврите на гениите?! Разходките из Лувъра и Прадо бяха непокътнати единствено за децата на Политбюро – не че те копнееха да видят Мона Лиза и Ел Греко. Много години по-късно, когато към този момент започнах да пребивавам сред Италия и България, открих, че в Рим съвсем никой не приказва за Гутузо – освен тъй като е от Неапол. Но все пак в техния парламент е цялостно с негова живопис - митинги, пушки, окървавени площади, „ трудови “ хора...
- Имат ли в последно време дамите въодушевление за боди арт, където вие сте същинска буря?
- Имат и още по какъв начин. Но нещо се разминаваме - канят ме на частни празненства, с цел да рисувам върху ръцете или лицата им, а те да се забавляват. Аз обаче отхвърлям – това е изкуство, а не панаир. Боди артът има обществено обръщение, не е единствено представление.
- Сред почитателите на жанра в миналото беше и Георги Първанов...
Да, той се включи в шоуто на първия ми боди арт в София – несъмнено, доста преди да стане президент. Той е и един от първите хора в огромната политика, които купиха мои картини.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ