Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

През 1696 година, Африка е към момента едно мистично и обхванато в митове място, познато на малко на брой европейци. Единственото нещо, което се знае за този необхватен континент е, че на него живеят сурови, чернокожи хора, които са страховити в борба, но не се свенят да продават своите събратя в иго на бледоликите търговци, които идват със своите грамадни кораби по крайбрежията им. Колчем белите се опитат обаче да ловят сами своите плебеи, локалните се сплотяват срещу тях, избиват ги и слагат ясна граница пред правото на чужденците да се разпореждат на място. Тежките климатични условия, странните животни и непознатите заболявания, в допълнение затрудняват проникването на европейците и до края на XIX век, по-голямата част от Африка остава недостижима.

Местните общества дълго време живеят разграничени на родово-племенни групи. Климатът, изискванията, ресурсите и географията пречат да се основат централизирани страни от европейски или азиатски вид. Всеки държател, който рискува да се опита да наложи несъразмерна власт, е заплашен от това огромна част от популацията да избяга в безкрайната савана или да се изпокрие в джунглите. В тази среда, войните остават чести, само че в дребен мащаб, също както и политиката. Едни от най-заселените региони в онази ера са земите към езерото Чад. Там живеят доста и разнообразни етноси и племена. Те постоянно водят война с могъщата страна на чернокожите мюсюлмани на територията на днешна Нигерия – Канем-Борно. При една от тези чести племенни войни, едно малко момче, наследник на локален водач, попада в плен на канемците.

За разлика от народа на сегашен Чад, жителите на Борно са ориентирали своята стопанска система на север. Те търгуват с най-масовата и скъпа стока в района – робите. Основният им пазар се намира оттатък пясъчното море, което през днешния ден назоваваме Сахара. Напористи търговци, качени на камилски гърбове прекосяват пустошта с цел да докарват стока за ненаситните рабски борси на Стария свят. Основен консуматор и настойник на търговците от Борно е Османската империя посредством нейните подопечни пиратски владения, ситуирани в днешна Либия и Тунис. Момчето е изпратено точно по тези безкрайни направления на север. Хиляди километри през савана, пустиня и море. Вижда земи, които никой от народа му не е виждал, най-малко никой, който се е върнал да опише. Самото пътешестване е своего рода житейско тестване. Годината е 1703 -та, а той е на 7. Пътят убива надалеч по-големи и мощни от него. Но момчето оцелява.

Докарват го в Истанбул – един от най-големите градове в тогавашния свят, средище на международната търговия, на всички велики религии и на всички велики цивилизации. Османската империя одеве е завършила една от най-тежките и унизителни войни в историята си. В разследване от нея, в столицата се е появило нещо неприемливо до преди няколко години – непрекъснати дипломатически задачи на редица християнски страни, с които падишаха към този момент би трябвало да поддържа връзка като с равни. Една от тези страни е Русия. Държава толкоз далечна, студена и непозната на момчето, колкото би бил Чад парещ, див и отдалечен за един руснак.

На тържището в Истанбул, момчето, към този момент навършило 8   в хода на прехода, е видяно от дубровнишкият благородник Сава Рагузинский – един от сътрудниците на съветския цар в Османската империя. Той взема решение да направи другоземен подарък на Петър I и купува момчето, което дотогава назовават Ибрахим. През 1705 година, дребното момче се оказва във Вилнюс – градът е окупиран от съветските войски, които по това време водят Великата Северна война против Швеция. Петър е сюрпризиран от подаръка и заповядва детето неотложно да бъде освободено и кръстено. Нещо повече, той персонално става негов кръстник. Така, Ибрахим, става Аврам, а от своя кръстник взима и фамилно име – Петрович.

Малкият Аврам Петрович бързо печели благосклонностите на Петър Романов. Царят е колосален мъж, с плевел манталитет, категоричен, властнически и даже заплашителен в моментите, в които се разгневи. Ала също е великодушен и добродушен, постоянно подготвен да оказва помощ на тези, които счита за другари. Именно с тази спорна персона се обвързва вечно младият Аврам. Изворите не ни описват доста за детството му, само че обстоятелствата подсказват задоволително. Аврам е праволинейно до Петър – дели същите квартири, в които спи царя по време на походите си. Придружава го във всичките му акции, в това число и в популярния поход против шведите при Полтава (1709 г.) и по време на злощастната акция на Прут през 1711 година През 1714 година е причислен като ординарец на царя и стартира да получава секретни назначения, свързани с най-висши държавни секрети.

През 1716 година, до момента в който Петър командва съветските войски в посока Дания, Аврам отпътува за Франция, където година и половина учи във висша военно-инженерна школа. Стипендията му е поета от Русия. По време на престоя си, храбрият юноша се записва доброволец във френската войска и се бори във Войната на Четворния съюз против Испания. По време на боевете е ранен в главата, само че продължава да служи и се уволнява с чин капитан. Завръща се в Русия през 1723 година, получил скъп опит и е причислен като част от елитната бомбардирска рота на гвардейския Преображенски полк. В същата рота пълководец и капитан е самичък императорът на цяла Русия.

След гибелта на Петър през 1724 година, Аврам се оказва от опозиционната страна в дворцовите клики и е изпратен на изгнание в Сибир, където остава до края на 1720-те. По това време приема публично семейството Ханибал по ентусиазъм от великия картагенски военачалник. Петрович остава като негово бащино име – точно като собствен татко и настойник Аврам възприема починалият император. Частично е оправдан при започване на 1730-те, само че е назначен на няколко второстепенни военни позиции и е освободен от работа през 1733 година Седем години по-късно обаче, ориста още веднъж му се усмихва. На трона се възкачва дъщерята на Петър – Елисавета Романова (до тогава империята се управлява от племенниците на Петър – б.а.)

Елисавета връща на работа Аврам – странният негър офицер, с който е отраснала като дете. През 1740 година, Аврам е върнат в армията, а две години по-късно е назначен за комендант на крепостта Ревал (Талин). Заедно с  високия чин, императрицата му дава земи в региона на Псков и Воронеж. През 1745 година му е поверено да надзирава прокарването на граничната линия сред Швеция и Русия, а седем години по-късно, 58-годишният Ханибал е назначен за пълководец на всички инженерни войски в Русия. На тази позиция, той се заема да модернизира и обнови редица замъци в империята, в това именитата Кронщад и Рига – една от главните морски бази в Балтийско море. По време на работите по крепостта Кронщад, основава болница, която да обслужва служащите и основава на свои разходи учебно заведение за децата на строителите и инженерите. По подобен, извънредно хуманен за епохата метод, се отнася и към крепостните си селяни – не разрешава телесните санкции в своите имения и понижава паричните тегоби, които се изискват от тях.

През 1762 година, новият съветски император Петър III (1761-62 г.) го освобождава от работа и го праща в пенсия. Ханибал се отдръпва в именията си, само че към момента не е завършил да оставя следи в съветската история. Година преди да излезе в пенсия, бъдещата императрица Екатерина II Велика, му поръчва да опита да отглежда картофи (наричани тогава земна ябълка) в именията си за да се откри дали са подобаващи за изхранване на популацията при неприятни реколти на жито. Така, Ханибал става пионер в развъждането и разпространяването на картофите в Русия.

Снимка: Wikipedia

Вторият значим миг, в случай че имаме вяра на легендата, който касае битието на Русия и на който повлиява Аврам, е един бал. Към Ханибал (се доближава момче, което моли за съвет. Бащата на момчето  също е боен, само че желае то да стане духовник, но момчето желае само да бъде боен воин. Ханибал беседва с бащата на дълго и необятно, и го придумва да остави сина си да следва своите фантазии. Бащата се споделя Василий Сергеевич Суворов, а синът му – Александър.

Ханибал има общо 11 деца, от които обаче оцеляват 7 – четирима сина и три дъщери. Най-големият – Иван Аврамович Ханибал става боен воин, бори се в Екатеринините войни против Османската империя, завладява град Наварино, отличава се в борбата при Чешме и е строител на основната черноморска цитадела Херсон. Вторият му наследник Осип става капитан от морската артилерия и има щерка Надежда. През 1796 година, тя се дами за дворянина Сергей Лвович Пушкин. От техния брак ще се роди един от най-великите създатели в съветската история – Александър Сергеевич Пушкин.