Не се надявам на нищо, от нищо не се страхувам, аз съм свободен
Има ли формула за вярното протичане на живота? Често откриваме, че животът върви в едни и същи рамки. Един човек се ражда, живее нехайно и щастливо в детството си, стартира да се оформя като човек, а по-късно продължава своя път като млад и упорит човек, отдава се на просвета (като това не е задължително), обвързва се, има деца, строи дом и вероятно се приготвя да посрещне гибелта. През целият път има и доста изненади – някои приятни, други не толкоз. За мнозина общата линия не се трансформира.
Липсата на задоволство за цялото житие ще се влага в децата, а по-късно и във внуците, прелестно е да оставаме с концепцията, че някой различен ще извърши нашите фантазии, въпреки и това в никакъв случай да не се случва. Ако сте прочели заглавието и сте имали достойнството да се срещнете с кино лентата „ Зорба гъркът “, най-вероятно сте се докосвали, най-малко до известна степен с Никос Казандзакис. Надписът в заглавието е посланието, което оставя на надгробния си камък. Впечатлява сигурно, само че зад неговото оформяне стои една дълга и мъчителна разходка по ръба на философията, съпроводена с редица рецензии и даже свирепа борба с Православната черква. За последната, писателят е острият камък в торбата, подготвен във всеки миг да разпилее всички вярвания и хрумвания, записани и поддържани от тази институция. Впечатление вършат някои от сентенциите за живота, които мъчно биха могли да се подценен:
„ Всичко е краткотрайно: любовта, изкуството, планетата Земя, вие, аз. Смъртта е толкоз непредвидима, че съумява да изненада всеки един от нас. Откъде може да знаеш дали този ден не е последният ти? Мислиш си, че ти остава време. И след това внезапно – край, изчезваш, твоето време е изтекло. Смъртта е единствената среща, която не е записана в органайзера ти. “
Самият Казандзакис е от тези специфични породи, които остават без земя и територия, нямат граници, нямат имущество и са богати само на мисли, чувства и усеща. Те не могат да виреят в обществото на порядките и нормите. Точно затова играят ролята на морски фар, опитващ се да притегли още житейски истини, които по-късно да оживеят на хартията. За него можем да описваме доста, щриховането на бездомния мечтател и странстващ свещеник е като копие на птицата на Колийн Маккълоу, като означаваме, че преди да приключи последният си труд, Никос прави една дълга разходка и събира в себе си картини на оня свят, който до този миг малко на брой са можели да видят. Как стартира всичко това? Бъдещият публицист се ражда на 18 февруари 1883 година в оскъдно семейство на остров Крит.
Успява да приключи гимназия и постоянно ще декларира, че татко му е първичен и отруден селяндур, който рядко приказвал, само че постоянно знаел какво би трябвало да направи. Майка му, въпреки това, е безспорната диаметралност – блага, добра, състрадателна. Именно тя държи своя плащ над сина си, предпазвайки го от грозотата на живота.
Развитието и желанието да бъде доста повече от родителите си, стимулира Никос да се запише и да следва право в Атина. Завършва го през 1906 година, като по това време е съумял да издаде и своите първи изявления под псевдоним. Като доста младежи след завършването на университета, Казандзакис би трябвало да откри своето предопределение, материалите и есетата му се четат, само че в този миг господства една особена болежка, чието лекарство се крие единствено и само във философията.
Без да мисли доста, младежът събира багажа си и отпътува за Париж, с цел да следва философия – науката, която отваря доста порти, само че в никакъв случай тази на дома. Именно там благодарение на своя учител Бергсон, Никос стартира да поддържа връзка с най-чистите мозъци на науката, среща се с Ницше и другите велики създатели, само че на първо място осъзнава, че животът има смисъл единствено тогава, когато стартираме да вървим напред, без да чакаме нищо, без да желаеме заплащане и компенсация. Отказвайки се от тези ниски пристрастености, можем да се назоваваме свободни. Има време да построи и концепцията за Бог – една антиентропична витална мощ, която провежда обикновената материя (тук влизат и хората), позволяваща основаването на по-висши и напреднали форми на битие и познание. И целият живот, съгласно Никос, е едно дълго странствуване, в което би трябвало да открием своето място, като тази конвенционалност не е посочена във времето.
„ Бог трансформира външния си тип във всяка секунда. Блажен е индивидът, който може да го разпознае във всичките му маски. “
С други думи, може да е нужна единствено една минута и секунда, с цел да бъдем на вярното място и вярното време, с цел да изпълняваме вселенските и божии наставления. А като човек вдъхновен от тази концепция и безжалостен съперник на вярата, писателят скоро взема решение да напише към 33 333 реда на „ Одисей “, като неговата позиция показва, че най-сетне авантюристът потегля на един доста дълъг път и умира някъде в Антарктида.
Версията на Казандзакис приключва с осъзнаването, че цялото странствуване е било прибирането вкъщи, като гибелта е била прекрачването на прага. Писателят има още един зложелател – вярата, наричайки я най-голямото прелъщение. Нека не забравяме къде точно е била вярата и от кое място е изхвърчала. Не знаем какъв брой пъти е изкушаван, само че по образеца на Одисей, той пътува доста.
В своя деен интервал съумява да посети, Англия, Съюз на съветските социалистически републики, Китай, Япония, Испания, Казахстан и още доста други. През ноември 1925 година се озовава в Съюз на съветските социалистически републики, където работи като публицист за някои атински издания. Първоначално утвърждава концепцията на новия социалистически режим, само че след 2 години в разглеждане на южните граници на Съюз на съветските социалистически републики, осъзнава, че Болшевишките хрумвания остават парализирани в своята основа и няма по какъв начин да трансформират каквото и да било. Една година по-късно е на визита при Бенито Мусолини, по-късно отпътува за Египет и Синай.
Макар и да написа извънредно добре, не взема доста пари за труда си, избира да има билети за пътуванията, като от време на получава и доходи от книгите си. Дългото странствуване постоянно идва със съществено количество книги и не инцидентно гръцкият публицист е номиниран към 9 пъти за Нобелова премия по литература. Не печели нито веднъж, а на последната номинация губи единствено с един глас по-малко. Носителят тогава – Албер Камю ще признае, че Казандзакис е бил стоп пъти по-достоен. Получава Ленинска премия за мир, а в последните си години работи за Юнеско.
Ако разгледаме малко архивите за номинациите за Нобелова премия на Балканите, можем да открием един необикновен проблем за изкуството и науката. По една или друга причина във времето в България ще открием, че Джон Атанасов, Иван Вазов и даже Пенчо Славейков имат високи шансове за спечелването ѝ, само че все нещо не стига. В първият случай бащата на компютъра даже не е номиниран от университета, във втория виждаме желанието за пресмятане на премията във финикийски знаци, преди да бъде извоювана. Впрочем в България единственият човек с български паспорт и премия по литература e Елиас Канети, роден в Русе и тъкмо като своя гръцки сътрудник обикаля света, като дава премията си на Австрия, тъй като тъкмо там е творил. Никос Казандзакис умира на 26 октомври 1957 година в Германия. Последното му предпочитание да е да бъде върнат в родния си град Ираклион.
Погребан е отвън християнското гробище, тъй като Православната черква отхвърля да сложи тялото му, заклеймявайки го като нечестивец и съперник на религията. Преди да приключим тематиката, желаеме да насочим вниманието към Алексис Зорбас. Историята на този книжовен воин е ентусиазъм от Георгиос Зорбас. Очевидно писателят е поискал да резервира името, само че в случай че желаеме да открием иронията на ориста, тогава дано разкажем историята на Георгиос. Официално е прочут като гръцки бунтовник и един от дейците на гръцката въоръжена агитация в Македония. Някъде по пътя на цялата концепция взема решение да се откаже от всичко и става духовник, като не помни вечно за революциите. Неговата обич към всичко, в това число и животът в най-чисти форми, пленява вечно създателят, който написа редовете си за него изключително свидно и не би могъл да се съобщи толкоз елементарно.
Среща се с Никос в Атон и двамата отпътуват за Мани, с цел да работят дружно като миньори. Книгата споделя прекарването сред двамата. Никос я написа много по-късно и Георгиос няма по какъв начин да я прочете. За своя другар, писателят споделя, че е от тези характерни персони, които могат да нахранят душата с мъдрост и избистрен разум, кадърен да пристигна от човек с друг взор – неопетнен от науката. Точно затова не е мъчно на Зорбас да беснее и да се радва на живота в неговото най-чисто разрастване. За страдание Никос го среща прекомерно късно, както ще уточни в своята книга, само че пък има някакво утешение, че го е познавал. Макар и той самият да не би поискал сходна купа, мнозина го дефинират като гръцкия Хемингуей, разхождащ се по компаса на живота в търсенето на вярната посока, в случай че въобще съществува такава, най-малко в неговия светоглед.
През 1999 година първото издание на книгата му „ Алексис Зорбас “ се продава за сумата от 4000 паунда, въпреки и упованията са за суми от почти 250 паунда. Длъжни сме да отбележим и още няколко забавни обстоятелството на финала. Никос е повода да има спор и единодушие сред Православната и Католическата черква. Подобен феномен не се е случвал от 1054 година и повода е книгата „ Последното прелъщение на Христос “, която трябвало да се сложи в секцията със неразрешени книги на двете църкви. След като неведнъж е преследван от Православната черква в Гърция и даже е заклеймяван за осквернител, Никос дава отговор по този начин:
„ Вие ми дадохте проклинание, свети отци, аз ви давам благословия: дано вашата съвест бъде чиста като моята и да бъдете толкоз морални и религиозни, колкото моята. “
Снимки: Wikipedia
