Има дами, които са основани за лирика. Има и такива, от които и поетите онемяват. Има дами, които се молиш да срещнеш. Има и такива, поради които духовник би строшил стъклопис в черква. Има такива, до които искаш да легнеш. Има и такива, до които искаш да бъдеш заровен. Колко дами са минали през живота ти и какъв брой са останали? А коя си спомняш скришно? Тази, която остана все пак, или онази, която си потегли все пак?

Срещам от ден на ден мъже, отворили „ Жени “-те на Буковски като справочник за своите дами. Ето какво – четете неверната книга. Единствената книга, която би трябвало да прочетете от корица до корица, да усетите аромата на всяка страница, да размажете мастилото, тъй като дланите ви се потят от неспокойствие – това е жена ви.

Тя е история, писана с години, която вие имате достойнството да довършите. Или да сте просто фрагмент.

Има дами като отворени книги. Има и такива, за които не ти стига цялостен един живот да ги прочетеш, а този живот искаш да прекараш заключен в библиотеката. Защото извивките й са тъмни ъгли на престъпни квартали, където се губиш и биваш пребит и ограбен. Устните й са захарен памук, а косите й въжетата, по които да се покатериш до върха или с които да се обесиш.

Очите й са сатурнови дупки, в които се губиш целогодишно. А това, че е чуплива, не я прави безвредна. Та кой не се е порязвал най-малко един път, до момента в който събира частите строшено стъкло, тъкмо откакто някой е извикал „ Внимавай! “.

Има и дами, които няма значение по какъв начин се споделят. Тях ги подминаваш като крайпътно бистро. Никога няма да седнеш там планувано. Престоят ти не е по никакъв начин специфичен. Там влизаш апропо. Жаден, гладен, изтощен и небрежно. Има дами, които са като предговора. Знаеш, че все са там, само че постоянно ги прескачаш. В тях не виждаш смисъл. Има хиляди дами на улицата, които подминаваш всеки ден. Замислял ли си се с какъв брой хиляди вселени се размина и през днешния ден?

Знаеш ли кое е общото сред дамите, причина за всички изпушени на 3 дръпки цигари, водките на екс, пролятата кръв и всички изписани редове, отдадени на тях, и тези, за които никой не написа, никой не приказва, никой не се бие? Те са едни и същи.

Докато някоя някъде подвига безмълвно чиниите от вечерята, за която ти не се прибра, различен в миналото някъде обръща масата от гняв поради нея. Тази, на която не звънна, ще приказва с часове с някого, който знае номера й наизуст. На дамата, която ти даде живот, и постоянно виждаш все в кухнята, угрижена и миришеща на пържен лук, някой е писал писма и още пази фотографията й. Жената, на която ти ще дадеш живот, някой ще излъже и разплаче, а различен ще тича след влака й в опит да открадне още няколко секунди с нея.

Да, ние нормално сме всичко това. Едни виждат едно, други виждат друго.

Можеш да избереш да стоиш на първия ред и да гледаш с притихнал мирис или да се изнижеш в антракта.

В едно обаче бъди сигурен – завесата в никакъв случай не се подвига за едно и също зрелище. Да, вие, мъжете, сте целият ни свят. Но ние сме оста, към която той се върти.

Инфо: http://goguide.bg