Джипът на премиера - далечното бягство от мисирки и тулупи
Има хора, които гледат на включванията от джипа на премиера като на нещо относително занимателно. Властова атракция, в която той, на кормилото на автомобила и кормилото на страната, непрестанно потвърждава работата си. Другите седят по диваните, той работи от заран до вечер. В джипа е занимателно, забавно, пее се " Корона довиждане " и царува балканска атмосфера на постоянно възпроизвеждаща се харизма. Управлението е постоянно в придвижване, постоянно готово да оказва помощ. Посещава личните си победи, с цел да ги потвърждава пред великодушната пиарка-евангелист на чудесата на Борисов. Стрийм на триумфа.
Нищо занимателно обаче няма в това. Включванията от джипа от страна на Борисов са в действителност метода му да избегне всевъзможни журналистически въпроси. Те, наподобява, са едно безпределно кудкудякане, нахлуване на мисирките, от което най-после ти писва и просто се трясваш вратата, вдигаш стъклото и слагаш завършек на недоразумението, наречено " въпрос ".
Когато контактът ти с аудитория бъде опосредстван най-често от личния ти ПР, той стопира да бъде контакт изобщо. Превръща се в друго: агитация на четири колела, за която във всяко журналистическо студио биха се задали най-малко 10 въпроса и подозрения към всяка похвала. Премирът отчаено се нуждае от гласове на одобрение; толкоз доста, че се наложи да проси от заобиколи го пенсионери да кажат " Добре е " за мизерните 50 лв. от горната страна към пенсиите, които, както множеството добавки, са общо взето инфлационно наваксване на вдигащите се разноски. В това има нещо прекомерно комично: до момента в който центърът на София се подвига на митинги, Борисов стартира да търси последната паланка, в която най-накрая някой да го потупа по рамото. Налага се да си представяме бъдещето му по този начин - едно все по-стремително бягство към най-глухата провинция, където ням към всичко останало да се похвали за достижения, в които никой не има вяра. Там няма фейсбук, малкия екран е лимитирана, доставят се обичаните вестници от крепящата колона и всичко е наред.
Но може би има и една чудесна арка на властта: от основен секретар на Министерство на вътрешните работи, към кмет на София, след това към министър председател и след това назад надолу до селски кмет. Все ще се откри място, където националната обич да не е пресекнала и да живее в 2009-та година, когато някой вярваше, че да вземем за пример обещанията за пресичане на " обръчите от компании " към Движение за права и свободи може би ще се осъществят. Напредничавата диванна рецензия е превъртяла колелото на герберската история и към този момент вижда края й. Но тази история може да се рестартита на най-неочаквани безлюдни места. И ето - джипът, в случай че не знаете къде са, ще ви води натам. По тези места, на които той се възторгна, че са по-хубави от Швейцария. Прилича ли това на въображение, протегнало се към фантастичното не по-малко от Алиса в страната на чудесата? В положителния вид - да. В неприятния се протяга към диагноза.
Автор: Райко Байчев
Нищо занимателно обаче няма в това. Включванията от джипа от страна на Борисов са в действителност метода му да избегне всевъзможни журналистически въпроси. Те, наподобява, са едно безпределно кудкудякане, нахлуване на мисирките, от което най-после ти писва и просто се трясваш вратата, вдигаш стъклото и слагаш завършек на недоразумението, наречено " въпрос ".
Когато контактът ти с аудитория бъде опосредстван най-често от личния ти ПР, той стопира да бъде контакт изобщо. Превръща се в друго: агитация на четири колела, за която във всяко журналистическо студио биха се задали най-малко 10 въпроса и подозрения към всяка похвала. Премирът отчаено се нуждае от гласове на одобрение; толкоз доста, че се наложи да проси от заобиколи го пенсионери да кажат " Добре е " за мизерните 50 лв. от горната страна към пенсиите, които, както множеството добавки, са общо взето инфлационно наваксване на вдигащите се разноски. В това има нещо прекомерно комично: до момента в който центърът на София се подвига на митинги, Борисов стартира да търси последната паланка, в която най-накрая някой да го потупа по рамото. Налага се да си представяме бъдещето му по този начин - едно все по-стремително бягство към най-глухата провинция, където ням към всичко останало да се похвали за достижения, в които никой не има вяра. Там няма фейсбук, малкия екран е лимитирана, доставят се обичаните вестници от крепящата колона и всичко е наред.
Но може би има и една чудесна арка на властта: от основен секретар на Министерство на вътрешните работи, към кмет на София, след това към министър председател и след това назад надолу до селски кмет. Все ще се откри място, където националната обич да не е пресекнала и да живее в 2009-та година, когато някой вярваше, че да вземем за пример обещанията за пресичане на " обръчите от компании " към Движение за права и свободи може би ще се осъществят. Напредничавата диванна рецензия е превъртяла колелото на герберската история и към този момент вижда края й. Но тази история може да се рестартита на най-неочаквани безлюдни места. И ето - джипът, в случай че не знаете къде са, ще ви води натам. По тези места, на които той се възторгна, че са по-хубави от Швейцария. Прилича ли това на въображение, протегнало се към фантастичното не по-малко от Алиса в страната на чудесата? В положителния вид - да. В неприятния се протяга към диагноза.
Автор: Райко Байчев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ