Туристическа ниша, от която България пропуска да спечели много пари
Има един сегмент от туризма, който България настойчиво пренебрегва. Това е така наречен dark tourism, наложил се като печеливша промишленост по света. Годишно десетки хиляди негови фенове потеглят по следите на близкото минало, с цел да се потопят в злокобната атмосфера на обезлюдени градове, изоставени автомагистрали, концлагери и затвори, превърнати в музеи, и прочие неразбираеми за всеобщия екскурзиант атракции, написа socbg.com.
Не е належащо да вървиш чак до Чернобил, с цел да попаднеш на призрачно място. Достатъчно е да отскочиш до Северозападна България. Там те чакат навяващи горест и потиснатост села и градове, тънещи в самотност и съсипия с изоставените им фабрики, разпадащите се панелки, пустеещите селскостопански постройки и… избледнелите знаци от комунизма! Подобни монументи на рухнали комунистически идеали откриваме из цялата страна.
Каква по-умилителна панорама за всеки уважаващ себе си последовател на dark tourism! Въпросът е, че стане ли дума за социалистическото ѝ завещание, страната ни се държи като свенлива госпожица.
„ Ние се срамим от комунистическото си минало, желаеме да го забравим и… да го скрием ” – изяснява 32-годишната Цветелина Цанкова – притежател на единствения профилиран туроператор у нас, който провежда така наречен „ комунистически тур за носталгици ”. И прибавя:
„ Най-вероятно в действителност не сме го преосмислили, не го одобряваме като история, като минало, а към момента го свързваме с сегашното. Когато посещават Националния исторически музей, чужденците питат за какво историята ни е показана до 1943-44 година, след което продължава с… химикалката на Георги Първанов, с която е подписал контракта ни за участие в Европейски Съюз ”.
“Фабриката е рожба на българо-съветската дружба ” гласи избледнелият девиз на призрачна сграда в родопския град Рудозем.
Цвети се чуди по какъв начин по този начин в експозицията не е отразен цялостен един значителен 45-годишен интервал, времето на тоталитаризма. „ Къде е социалистическият откъслек от историята ви? ” я питат хората. “А обясненията, че е още рано да го експонираме, тъй като би трябвало да минат най-малко 80-100 години, до момента в който го осмислим, буди неразбиране. ”- изяснява младата собственичка на туристическа организация.
А другояче dark туристите – най-вече шведи, белгийци, французи и американци, по никакъв начин не скучаят в България, тъй като тук несъмнено има какво да видят и да снимат. Цвети споделя по какъв начин чужденците изпадат във екстаз от пустеещата, оставена на произвола на времето и природата, индустриална зона на град Перник – бивш проспериращ център на стоманолеенето у нас.
Да не приказваме за Северозападна България. Развитият промишлен район по време на соца беше безусловно унищожен в годините на прехода. Доколко тези „ забележителности ” обаче са знак на 45-годишната тоталитарна страна или са по-скоро белег на последвалите 25 години непосилен, несъстоял се либерален преход, е въпрос на персонално пояснение.
В соцмаршрутите на чужденците се вписва Паметникът на руската войска в сърцето на София, както и издигнатите в средата на ХХ век язовири, „ погълнали ” цели селища, дружно с църквите им. Пътешествениците преглеждат характерен апартамент в нашенска панелка, отбиват се в оживял през годините на демокрацията хоремаг, с цел да си купят лимонени резенки и да видят какво значи празен магазин.
Но когато упорстват да посетят някой музей на комунизма, остават разочаровани, щом схванат, че подобен в България няма. „ Питат ни по какъв начин по този начин всички някогашни соцстрани си имат музеи, които разобличават тоталитаризма, само че не и България ” – споделя Цвети и прибавя, че постоянно ѝ задавали следния въпрос: „ Не можем ли да посетим някогашния концлагер на дунавския остров Белене? ”.
За жал от концлагера няма непокътнати здания и пространства. Защо ли? Истината е, че по света хората са привикнали, такава информация да не се крие. “В останалите посткомунистически страни е необятно публикувано визията, че историята би трябвало да се помни, с цел да не се повтаря. Тези страни се пробват да запазят места, които припомнят за близкото минало. ”-казва Цвети.
Хората, живели оттатък Желязната завеса, не престават да ни възприемат като „ някогашна социалистическа страна ”. Те желаят да схванат по какъв начин българите са оцелявали 45 години в еднопартийно общество със възбрана на частната благосъстоятелност, политически репресии, цензура, планова стопанска система, Държавна сигурност и прочие Оказва се обаче, че освен комунизмът буди любознание, само че годините на преход, опустошили цели региони на България.
Изоставени села с по един-двама възрастни поданици на фона на приказно красива природа, пустеещи градове с нащърбени панелки и рухнали къщи, тогавашни заводи, превърнати в руини…
Тези обекти биха могли да се трансфорат в стръв за почитателите на dark tourism и да донесат пари на страната. Стига да успеем най-накрая да се дистанцираме от годините на социализма и да проявим щипка въображение и… възприятие за комизъм.
А другояче България от дълго време участва в най-популярните профилирани уеб сайтове за мрачни пътувания. Просто е въпрос на време да преосмислим близкото си минало. Дано това не ни отнеме 80-100 години!
Не е належащо да вървиш чак до Чернобил, с цел да попаднеш на призрачно място. Достатъчно е да отскочиш до Северозападна България. Там те чакат навяващи горест и потиснатост села и градове, тънещи в самотност и съсипия с изоставените им фабрики, разпадащите се панелки, пустеещите селскостопански постройки и… избледнелите знаци от комунизма! Подобни монументи на рухнали комунистически идеали откриваме из цялата страна.
Каква по-умилителна панорама за всеки уважаващ себе си последовател на dark tourism! Въпросът е, че стане ли дума за социалистическото ѝ завещание, страната ни се държи като свенлива госпожица.
„ Ние се срамим от комунистическото си минало, желаеме да го забравим и… да го скрием ” – изяснява 32-годишната Цветелина Цанкова – притежател на единствения профилиран туроператор у нас, който провежда така наречен „ комунистически тур за носталгици ”. И прибавя:
„ Най-вероятно в действителност не сме го преосмислили, не го одобряваме като история, като минало, а към момента го свързваме с сегашното. Когато посещават Националния исторически музей, чужденците питат за какво историята ни е показана до 1943-44 година, след което продължава с… химикалката на Георги Първанов, с която е подписал контракта ни за участие в Европейски Съюз ”.
“Фабриката е рожба на българо-съветската дружба ” гласи избледнелият девиз на призрачна сграда в родопския град Рудозем.
Цвети се чуди по какъв начин по този начин в експозицията не е отразен цялостен един значителен 45-годишен интервал, времето на тоталитаризма. „ Къде е социалистическият откъслек от историята ви? ” я питат хората. “А обясненията, че е още рано да го експонираме, тъй като би трябвало да минат най-малко 80-100 години, до момента в който го осмислим, буди неразбиране. ”- изяснява младата собственичка на туристическа организация.
А другояче dark туристите – най-вече шведи, белгийци, французи и американци, по никакъв начин не скучаят в България, тъй като тук несъмнено има какво да видят и да снимат. Цвети споделя по какъв начин чужденците изпадат във екстаз от пустеещата, оставена на произвола на времето и природата, индустриална зона на град Перник – бивш проспериращ център на стоманолеенето у нас.
Да не приказваме за Северозападна България. Развитият промишлен район по време на соца беше безусловно унищожен в годините на прехода. Доколко тези „ забележителности ” обаче са знак на 45-годишната тоталитарна страна или са по-скоро белег на последвалите 25 години непосилен, несъстоял се либерален преход, е въпрос на персонално пояснение.
В соцмаршрутите на чужденците се вписва Паметникът на руската войска в сърцето на София, както и издигнатите в средата на ХХ век язовири, „ погълнали ” цели селища, дружно с църквите им. Пътешествениците преглеждат характерен апартамент в нашенска панелка, отбиват се в оживял през годините на демокрацията хоремаг, с цел да си купят лимонени резенки и да видят какво значи празен магазин.
Но когато упорстват да посетят някой музей на комунизма, остават разочаровани, щом схванат, че подобен в България няма. „ Питат ни по какъв начин по този начин всички някогашни соцстрани си имат музеи, които разобличават тоталитаризма, само че не и България ” – споделя Цвети и прибавя, че постоянно ѝ задавали следния въпрос: „ Не можем ли да посетим някогашния концлагер на дунавския остров Белене? ”.
За жал от концлагера няма непокътнати здания и пространства. Защо ли? Истината е, че по света хората са привикнали, такава информация да не се крие. “В останалите посткомунистически страни е необятно публикувано визията, че историята би трябвало да се помни, с цел да не се повтаря. Тези страни се пробват да запазят места, които припомнят за близкото минало. ”-казва Цвети.
Хората, живели оттатък Желязната завеса, не престават да ни възприемат като „ някогашна социалистическа страна ”. Те желаят да схванат по какъв начин българите са оцелявали 45 години в еднопартийно общество със възбрана на частната благосъстоятелност, политически репресии, цензура, планова стопанска система, Държавна сигурност и прочие Оказва се обаче, че освен комунизмът буди любознание, само че годините на преход, опустошили цели региони на България.
Изоставени села с по един-двама възрастни поданици на фона на приказно красива природа, пустеещи градове с нащърбени панелки и рухнали къщи, тогавашни заводи, превърнати в руини…
Тези обекти биха могли да се трансфорат в стръв за почитателите на dark tourism и да донесат пари на страната. Стига да успеем най-накрая да се дистанцираме от годините на социализма и да проявим щипка въображение и… възприятие за комизъм.
А другояче България от дълго време участва в най-популярните профилирани уеб сайтове за мрачни пътувания. Просто е въпрос на време да преосмислим близкото си минало. Дано това не ни отнеме 80-100 години!
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ