И тия стихове, и тия разкази – ти ги съчиняваш

„ И тия стихове, и тия разкази – ти ги съчиняваш единствено за свое лично наслаждение. И по тази причина те не трогват никого с изключение на тебе и твоите другари. И по тази причина твоята литература, нашата, българска литература не играе никаква роля в българския живот. “

♥ Възвание към българския писател 

Писателю, сътрудник – който и да си ти, дето и да си ти под зенита на нашето небесно полушарие, – чуй!

Ти възпяваш – от доста години към този момент – всичко това, що е хубост за тебе: и пролетта, и есента, и любовта, и възлюблената тъга, и луната, и звездите, и цветята, и славеите... Ти пишеш гъвкави стихове, тънки, гладки, кристални, със звънки рими и плавни стъпки – стихове, напълнени с изискани облици: прелестните очи на доста дами, луната, огряла над спящото езеро, слънцето, захождащо зад далечни лесове, самотна палма и птици във въздуха, самотния гроб на кръстопът измежду полето и доста други работи, които не си в никакъв случай видял. О, да, твоите стихове са изящни, звучни, блестящи, знам: ти си сановник на Красотата.

Но Пилат пита грубо: „ Що е Красота? “ Ти обаче, жрецът на хубостта, не отговаряш. Защото не знаеш какво да отговориш? Не – тъй като Пилат не съществува за тебе.

А Пилат е Животът.

Но ти не си се в никакъв случай замислял: каква цена имат твоите стихове за живота? Зная твоето безпощадно несъгласие: изкуството не служи на живота! Съвършено правилно. Обаче има два типа живот: ежедневният живот на ежедневната битка за битие, живота на егоистичния човек – и висшият, безконечният живот на духа, живота на алтруистичното човечество. А и двата са свързани един с различен.

Писателю,

Ти се отказваш да служиш на ежедневния живот, на суетния звук на делничния ден. Ти търсиш празник. Изкуството, хубостта е за тебе празник. Но този себелюбив твой празник – твой празник – какво общо има той с алтруистичния живот на човечеството? С Живота, писан с основна писмен знак? Защото: това, което ти наричаш твое творчество, твоя лирика – то е единствено частен твой дневник, дневника на ежедневния, егоистичния твой живот. Дневник в стихове или дневник в разкази. И тия стихове, и тия разкази – ти ги съчиняваш единствено за свое лично наслаждение. И по тази причина те не трогват никого с изключение на тебе и твоите другари. И по тази причина твоята литература, нашата, българска литература не играе никаква роля в българския живот.

Защото Животът е казуса.

– А казуса няма в твоите изящни, гладки, звънки стихове.

Защото ти си непознат на тоя Живот.

– А животът, който живееш ти, интересува единствено тебе; и стиховете, които пишеш ти, интересуват единствено тебе. Затова и те не ще живеят повече от тебе.

Животът е блян. Човечеството, човешкият дух живее от своя блян. Вечният блян, който ражда творчеството, който ражда живота.

– А твоето творчество, а твоят живот, писателю, е не блян, а мечтателство.

Копнежът ражда творчество. Творчеството е битка. Борба със себе си. Бунт. Бунт срещу себе си.

– А твоето творчество, писателю, е не битка – а леност в самодоволния ъгъл на твоето мъничко Себе си; не протест – а подло, безсилно дезертиране от всичко: и от живота, и от света. Дори от себе си. Дори от Красотата. Дори от Изкуството.

Затова твоето творчество не е изкуство. И ти – не съществуваш! Не съществуваш за изкуството. Защото не съществуваш за себе си; не съществуваш за живота; не съществуваш за човечеството.

Ти не си!

Що! Музите, Аполон, Парнас? – Парнас е прахуляк, а музите и Аполон са от дълго време забравена неистина. Ти мислиш себе си за богоизбран фаворит? За изключителна персона? – Отвори си очите: твоето избраничество, твоята изключителност не иде от никакъв господ. Тя иде от тебе, единствено от тебе.

Тебе! Но де е твоето тебе? Дали в повседневните конверзации в другарски кръг – на улицата или в кафенето, – дето пълниш богоизбраните си уста с простосмъртната безсмислица на роклички, краченца и деколтета? Или в бохемското подражаване на Едгар По и Бодлера? Или в самотните часове на леност, когато ядеш хартия и пиеш мастило? – Дори без богата сбирка мостри за плагииране (понеже непознатите езици са непознати за тебе). Това е твоят живот – и от него ти изстискваш своята лирика.

Тебе! А това значи: индивидът на първо място! Защото има нещо по-голямо от твоето писателско общество – обществото отвън; има нещо по-голямо от обществото – народа; има нещо по-голямо от народа – обществото на народите; има нещо по-голямо от обществото на народите – човечеството.

А главен детайл на човечеството е Човекът. Човекът на първо място! Оттук етическото обуславяне на човека; което значи: едно висшо обвързване на индивида към човечеството. Едно висшо и само обвързване (защото етиката не е законник на преходните добродетели, на това или това общество, нравственос не значи „ морал “). Едно висшо и само обвързване на индивида – преди всичко; на индивида творец; то обуславя всичките функционалности на индивида – в това число и неговите естетически копнежи. Защото то – етическото обвързване на индивида към човечеството – ражда всеки блян: копнежа към възкачване, копнежа към светлите ясли на Духа. Духът е човечеството. Духът е индивидът.

Духът: етическият закон на индивида.

Духът: етическата потребност на изкуството.

Духът: Върховният Дух, Светият Дух, който основава потребността от Красота. Който основава потребността от изкуство.

Писателю, Духът – заветният Ханаан на всеки човешки блян – е по-голям закон за тебе от догмите на твоята шаблонна хубост. Писателю, чуй: Духът заповядва: Човекът на първо място! Не „ положителният “ човек, въоръжен с всички известни през днешния ден добродетели; само че Човекът! За духа няма добродетел – Духът е оттатък положително и зло. Духът е единствено активност.

Човекът Преди Всичко значи: Бъди цялостен!

Зная, писателю: ти си подготвен да се съгласиш незабавно с всичко, що споделих – и там е твоята крах.

Статия на Гео Милев, оповестена в сп. „ Везни “
Снимка: dictionarylit-bg.eu