ХХ век стои в началото на цивилизацията на протезите: хората

„ ХХ век стои при започване на цивилизацията на протезите: хората поддържат връзка между тях чрез принадлежности, които са включени към органите на възприятията. Там, където органите губят връзката си с цялото на организма, са опосредствани от протези – екрани, дискове, компютри, телефони, факсове. “

Известният съветски мъдрец, лингвист, културолог, литературовед и есеист Михаил Наумович Епщайн и публикацията му „ Информационният гърмеж и контузията на постмодернизма “, оповестена в „ Русский вестник “ през октомври 1998 година Епщайн е професор по съветска литература и доктрина на културата в Университета Емъри, Атланта, Съединени американски щати. Член е на съветския Пен клуб и на Академията за модерна съветска книжовност.

Информационният гърмеж и контузията на постмодернизма

Преди близо 200 години, през 1798 година Томас Робърт Малтус разгласява книгата си „ Опит за закона на народонаселението и неговото влияние върху бъдещето рационализиране на обществото ”, където формулира закона за диспропорцията сред растежа на популацията и количеството на естествените запаси за производството на храните. Той установи, че повишаването на популацията е геометрическа градация (2, 4, 8, 16, 32...), до момента в който продоволствените запаси – са аритметическа (1, 2, 3, 4, 5...). Така Малтус планува рецесията с пренаселението и негативните последствия, които настъпват през деветнайсети и двадесети век, изключително в страните от „ третия свят ”.

Известно е, че остротата на рецесията от края на ХХ век е преодоляна отчасти с помощта на триумфите на технологиите, които усилиха растежа на материалните богатства, както и посредством внезапното понижаване на раждаемостта в цивилизованите страни. Въпреки това близо 200 години след теорията на Малтус, се вижда нова растяща диспропорционалност в развиването на човечеството – към този момент не демографска, а осведомителна. Диспропорцията сред човечеството като цялост от производители на информация – и обособеният човек като неин консуматор и ползвател.

1. Основният закон на историята е дефиниран по друг метод от Вико и Малтус, Хегел и Маркс, Шопенхауер и Сорокин: като растеж на популацията или като самопознание на абсолютния разсъдък, като усилване на класовата битка или като подем и крах на цивилизацията… Бих желал да предложа своя дефиниция, която не претендира за повсеместност, само че се пробва да изясни някои особени страни на съвремието.

2. Основният закон за историята – е изоставането на индивида от човечеството. Нарастващата диспропорционалност сред развиването на човешката характерност, лимитирана от биологичната възраст, и социално-техническото развиване на човечеството, за което не съществува лимита на времето.Увеличаването на възрастта на човечеството не е съпроводено от значимо увеличение на продължителността на живота. С всяко последващо потомство върху личността се стоварват познания и усещания, насъбрани от предходните епохи, които не са в положение да бъдат усвоени от обособената персона. Оттук и казусът за отчуждението, подложен през 19 век, и казусът за загубата на действителността, подложен през 20 век.

Марксизмът, екзистенциализмът, постмодернизмът вземат решение в действителност един и същи проблем: казусът за растящата диспропорция сред човечеството и индивида, типа и индивида, диспропорционалност, дефинирана като „ отчуждение “ и „ проклинание на частната благосъстоятелност “, „ некомуникативност “ и „ царство на парадокса “, „ изгубване на действителното “, „ царството на симулакрумите “.

XIX век към момента пази парадигмата на „ дълбинната действителност “, т.е., съвкупността от труда на човечеството, което макар формите на частна благосъстоятелност по революционен път може да бъде разомагьосано и да се върне на индивида (теорията на Маркс за самоотчуждението и последващото заграбване на същността на трудовите сили). В екзистенциализма от началото и средата на ХХ век, разривът на индивида с човечеството придобива етико-психологически контури – като неизкоренима самотност на индивида, неспособност за другарство, безсмислие на битието, рецесия на „ същностните, родови “ основи на личността. И най-после, постмодернизмът през ХХ век снема казуса за отчуждението тъй че се засяга като проблем на самата действителност. Реалността не просто се отчуждава, овеществява или обезсмисля – тя изчезва, а дружно с нея изчезва и общия субстрат на човешкия опит, който се заменя от голям брой знаково случайни и относителни показа за света. Всяка раса, просвета, пол, възраст, субект, място, основават своята „ действителност ” – и самата дума в актуалните филантропични науки рядко се използва без кавички. Докато затварянето на действителността в кавички – е единствено проявата на безсилната отплата на индивида към действителността, която от ден на ден съществува и без него.

Отчуждението на действителността от индивида, и по-нататък, изгубването на самата действителност – това са степените на един постъпателен развой, в който сумата от цялата информация, която човечеството създава, става все по-малко налична за обособения субект. Този развой се мери не в аритметическа, а в геометрична прогресия; развиването на човечеството – осведомително, технологическо, – непрекъснато се форсира по експонента. Сумата от знанията и количеството „ новости ”, което се натрупват в течение на XVI или XVII век, в този момент се случват рамките на една седмица, т.е. темповете на информация нарастват с хиляди пъти, – като освен това, информацията, събирана от всички предишни времена, също по този начин непрекъснато се сумира и обновява в състава на новите осведомителни запаси. Става по този начин, че индивидът на границата на ХХ-XXI век е заставен да възприема през своя живот десетки хиляди пъти повече информация, спрямо неговите предшественици преди 300–400 години. Съгласно най-новите данни, приведени от енциклопедия Britannica (според публикацията „ Преработка на информацията и осведомителни системи “), размерът на книгите, които се издават в Европа през XVI век, се удвояват на всеки седем години. Да допуснем, че през 1500 година са издадени три книги, през 1507 година – са шест, през 1514 година - са дванайсет, а през 1594 година – те към този момент са 49152. Това е геометрическа градация със знаменател 2. До 1500 година, макар че печатната машина работи едвам от половин век, дотогава са издадени девет милиона книги (според публикацията „ Книгоиздаване “ от енциклопедия Britannica). Интересно е, че със същата скорост, удвоявайки се за седем години – съгласно направени самостоятелни проучвания, нараства общия размер на научно-техническата литература през ХХ век. Докато междинната дълготрайност на човешкия живот за четири века продължава да се усилва не с геометрична градация, а с аритметична – и то не с повече от два пъти. И индивидът се усеща от ден на ден като неработоспособен, некадърен пълноценно да се съотнася с обкръжаващата го осведомителна среда. Това е необикновен тип телесна щета, когато човек се лишава не от външните, а от вътрешните си органи: зрението и слуха чудовищно се натоварват, дотолкоз, че сърцето и мозъкът не могат да устоят.

3. Тази контузия е породена от диспропорцията сред индивида, чиито благоприятни условия са лимитирани биологически, и човечеството, което не е лимитирано в своята техническа осведомителна агресия, което довежда до постмодерната „ сензитивност ” – като че ли безучастна и притъпена към всичко протичащо се. Постмодерният субект е открит към всичко – само че всичко възприема като знакова повърхнина, без да се пробва да проникне в дълбочината на нещата, в смисъла на знаците. Постмодернизмът е просвета на леките и бързи съприкосновения, за разлика от модернизма, където работи взривяването на повърхността и проникването навътре в нещата.

Затова и категорията действителност, както и всяко измерение на дълбочината е отстранено, тъй като допуска разликата сред действителност и облик. Постмодерната просвета съществува в света на симулакрумите, следите, значи ги и ги приема такива каквито са без да се пробва да доближи до означаемите. Всичко се възприема като откъс, като конвенционалност, за(д) която не би трябвало да бъдат търсени никакви източници, начала, произходи. Зад такива повърхностни усещания стои в същността си травматичен опит, от който като резултат се явява и намалената смислова сензитивност.

Теорията на контузиите е един от най-динамичните раздели в логиката на психиката и въобще в филантропичните науки през последните десетилетия на ХХ век. В психически смисъл контузията има две съществени отличителни черти. Първо, това е опит, дотолкоз мъчителен и сложен, че не сме в положение да го усвоим, да го възприемем, да го преживеем – и по тази причина той изпада в подсъзнанието. Реакцията по отношение на травматичния опит закъснява по отношение на момента на влияние, от време на време с години. И второ – контузията изживява себе си като следствие от някакво деяние или положение, които като смисъл или като тематика не са директно свързани с историческия или битовия подтекст, в който са се развили. Това е несъответстваща, постоянно безсмислено-монотонна реакция на изначалния и пропуснат травматичен опит. По думите на Майкъл Хер, „ трябваше да се случи войната, за разберем, че носим отговорност освен за това, което вършим, само че и за всичко, което виждаме. Трудността е в това, че ние не постоянно разбираме незабавно какво в действителност виждаме, и могат да минат години до момента в който разберем. И даже тогава, огромна част от видяното не се осъзнава, то просто продължава да стои в погледа ни ” (Michael Herr, „ Dispathes “ Cited in Cathy Caruth. Unclaimed Experience: Trauma, Narrative, and History. Baltimore and London: The Johns Hopkins UP, 1996).

Докато възприемаме идеологията като транспарантно удостоверение за действителността, разтваряме я в съзнанието си, тя скрива от нас личната си знаковост, – която се оказва оглушителна и травматична, до момента в който ние към този момент сме престанали да имаме вяра и да разбираме, а само продължаваме да възприемаме. Това усещане – минус схващане (а по този начин също и минус доверие) основава шизофреничен ерес сред органите и възприятията, които не престават да се запълват с облици и знаци, а интелектът към този момент не ги преработва. Същият травматичен развой се случва и в западната просвета под въздействието на средствата за всеобща връзка и все по-нарастващия им напън, който сковава всяка дарба за усещане. Дори единствено малкия екран със своите стотици канали и хиляди ежедневни излъчвания вкарва фена в интелектуален паралич. Изобилието и многообразието може да травмира, по същия метод както и повторяемостта и еднообразието. В подобен смисъл осведомителният поток на Запада с неговото травматично влияние е съпоставим с чудовищното твърдоглавие и еднообразието на руската идеологическа система. Резултатът и в двата случая е контузия на съзнанието. Травма, която се появява с постмодернизма на границата сред 60-70-те години, с неговата разцепена и като че ли съновиденческа менталност: това, което минава през зрението и слуха се възприема като единствената и последната, повърхнинна действителност.

Текстовете, графиките, екраните, мониторите, а зад тях – нищо. Те не водят на никое място. Постмодерните облици „ стоят ” в очите ни и в ушите ни като остатъчни следи от изобилния напън на идеологията или като информация на органите на възприятията. Ние се запасяваме с усещания, събираме ги в органите си на усещане, само че не сме в положение да ги осмислим и да ги използваме целеустремено. Оттук, и характерният еклектизъм на постмодерното изкуство, което е лишено както от апологетическа, по този начин и от критическа устременост – и просто отмерено разсейва смисли по цялото текстуално поле.

...Не се ли явява културата развой на непрекъснато възникване на знаци – в резултат на родовата контузия на човечеството, способно да съди за действителността единствено по раните, които тя му нанася? В подобен смисъл постмодернизмът е зрялото схващане на залязваща просвета и не инцидентно в неговата топика са толкоз публикувани протезите, органите без тела и телата без органи. ХХ век – стои при започване на цивилизацията на протезите: хората поддържат връзка между тях чрез принадлежности, които са включени към органите на възприятията. Човекът е вграден в грандиозно разпростиращо се осведомително тяло на човечеството като неизбежно ще не престават да нарастват протезно-електронните елементи, съставящи самостоятелното тяло, тъй като на него не са му задоволителни очите, ушите, ръцете, с цел да възприема и да предава цялата информация, която е нужна за осъществяване на човешките функционалности. Там, където органите губят връзката си с цялото на организма, са опосредствани от протези – екрани, дискове, компютри, телефони, факсове. Всичко това са снадки и продължения на човешките органи, травмирани от остатъка на информация. Между моята ръка, която в този миг натиска клавишите на компютъра и очите ми, които наблюдават екрана, се намират десетки проводници, стотици мегабайти електронна памет и непредставимо за мен число микропроцесори и микросхеми. Затова и културата, в езика в подтекста на техниката създава толкоз фрагментарен или агрегатен облик на тялото, където всички елементи могат да бъдат разчленени на съставните елементи и допълвани с протези и да бъдат сглобявани в друг порядък.

И макар че френските философи Дельоз и Гатари в „ Анти-Едип. Капитализъм и шизофрения ” поставят точно разчлененото тяло като „ шизоиден ” апел и революционен удар към актуалната капиталистическа цивилизация, всичко наподобява тъкмо противоположното: тъкмо тази осведомителна цивилизация изцяло сполучливо и удобно ни разчленява, отделя очите ни, ръцете, краката, ушите ни, отделя съзнанието ни от тялото... Човек към този момент не е „ челото на века ” (А. Бели), а по-скоро е „ тежкото физическо увреждане на века “. Призивът на шизоидното общество е опит да бъде събран индивида в едно, само че няма ли да се трансформира този повсеместен човек в спънка за по-нататъшното развиване на цивилизацията, която се основава върху метода на непрестанното разделяне и протезиране. Всеки намек даже за целокупност и единение се посреща с гневна опозиция от страна на западните интелектуалци – възприема се като зародиш за бъдеща принуда или като опасност от тоталитаризъм. Разбира се, както е известно още от старите латински речници (divide et impera), господства друг, който сплотява, а този, който разделя.

Състоянието на еуфория, което е присъщо за постмодерна не опонира на травматичната му природа. Еуфорията може да бъде разследване от контузията, като образува нейният неволен декор. Травмата попречва дълбинното реализиране на обектите – и заради това съзнанието леко се плъзга по повърхността, отдавайки се на насладите на неподлежащото на осмисляне усещане. Травмата ни захвърля на равнището на външните усещания, където опиянението се изпитва от пъстротата и разнообразието, в празника на безспирните разлики. А самата контузия работи като упойка: тя предизвиква болежка в първия миг, по-късно притъпява способността за разбиране на болката, сковава нервните окончания. А „ някакъв полузаглушен глас ни приказва за това, че той е благополучен “, “все по-нататък и по-нататък… “ (Лев Рубинщейн). Бурните потоци от дребни осведомителни частици непрекъснато бомбардират нашето схващане като провокират онемяване, умъртвяване на мислителните и възприемателни ни качества. Ние не виждаме това, което е пред очите ни, тъй като в очите ни стоят облици, недостигнали до съзнанието ни. Точно както слухът, травмиран от грохота на мощна стихия, не възприема шепота на тревите.

Можем да предвидим настъпването на времена, когато единствено обособени, изключителни човеци ще бъдат в действителност на съответното ниво на осведомителното развиване на цивилизацията, т.е., ще бъдат в действителност цивилизовани и в действителност хора. После и тези хора ще изостанат, а цивилизацията ще се носи напред – не просто неуправляема от никого, само че и като цяло невъзприемаема от никого, – сходно на вихъра, измежду който се носят купчина прахуляк и неразбираеми парчета. Между индивида и човечеството има все по-малко общо, тъй че се лишава от смисъл самата връзка сред тези две думи.

*Оригинална обява: „ Информационный взрыв и контузия постмодерна “, Михаил Эпштейн, Русский вестник, 8.10.1998. Превод от съветски: Мария Липискова
Източник със съкращения: litclub.bg
Снимка: zimamagazine.com