Години наред писателят редеше притча след притча и ни отвеждаше

Години наред писателят редеше алегория след алегория и ни отвеждаше в света на своите приказки. Всяка от които, както си му е редът за една приказка, приключва с поука.

Йордан Радичков

За него разпоредбите в художествената литература нямат своята обичайната роля. Той несъмнено не е характерен български публицист, а различен създател. Живее в ера, доминирана от социалистическия натурализъм, правила и постулати, само че основава прозаичност от нов вид.

„ Винаги съм имал възприятието, че Данчо Радичков е без възраст, по-точно не е от този свят, а пренесен от някоя от тези непознати планети, в които предишното и бъдещето живеят дружно, по комшийски, а времето е натрупало безпределно мъдрост, знание и някаква странна горест, стоплена и огряна от човешка добрина. “, споделя Светлин Русев за огромния български публицист.

Радичков два пъти е номиниран за Нобелова премия за литература, а извоюваните оценки са задоволително доста, с цел да няма потребност от изброяването им.

Колаж: Юлиян Илиев

Сравнихме творбите му с приказки… Нека забележим част от поуките в един утопичен диалог от Отвъдното с писателя, който ни остави толкоз мъдрост и великодушие, задоволителни за няколко живота:

– Как виждате времето, в което живеем?
– В една блъсканица не може без знаме! Няма нищо по-хубаво от това да се развяват флагове и да се скандира. Ако аз бях шеф на страната, щях да наредя половината от страната да скандира, а другата половина – да развява флагове и да бие барабани и ще излезем преди всичко в света.

Григор Вачков в „ Суматоха “ в Сатирата (Снимка: Издателство „ Нике “)

– Имаме ли мотив да се гордеем, че сме човешки същества?
– Човекът е създание хитро и мъдро, въпреки че през живота си повече хитрува, в сравнение с да усъвършенства мозъка си. Обикновено най-после остава измамен, обаче това не трябва да му се споделя. Човекът не обича да чува нелюбезни оценки за себе си – той се визира от тях. Не бива да забравяме, че индивидът е обидчиво създание! Ооо, доста обидчиво, мъчително обидчиво! Ами че индивидът е афектиран още когато господ го изгонва от парадайса. Той и до ден сегашен продължава да си е афектиран. Огледайте се деликатно към себе си и вие ще видите, какъв брой доста е афектиран индивидът край вас. Ако това не ви е задоволително или не ви задоволява то тогава надникнете в огледалото и ще се убедите!

ГХГ – Пловдив

Така е с всички ни!

Свраката е била свидетелка на изгонването на индивида от парадайса и още тогава общително му е съчувствала. Тя и до ден сегашен щом види човек, се запътва незабавно към него, с цел да му изкаже съчувствията си по отношение на изгонването от парадайса. И не може да по никакъв начин да разбере, горката сврака, за какво индивидът се гневи и наскърбява, когато му припомня общително, че е изпъден от парадайса.

Ами, че той с изключение на парадайса какво друго е имал? Нищо! “

– Обезцениха ли се човешките взаимоотношения?
– Едно време, като слушах по какъв начин старите хора в моя край беседват между тях, имах възприятието, че си разменят златни монети… Сега, като чувам по какъв начин всички ние беседваме между тях, имам възприятието, че си разменяме книжни левчета, с които нищо не можеш да купиш! И може би таман поради това, че нищо не може да се купи с тях, си ги разменяме по този начин обилно между тях!

Толкоз за едно левче.

(Снимка: Издателство „ НИКЕ “)

– Какво ще кажете на хората, които не са в положение да схванат и да одобряват другите, хората от другите етноси?
– Един ром имаше няколко циганчета. Те бяха черни като дявола. Веднъж циганчетата се втурнаха в една локва, почнаха да си играят и да се плакнат в нея и станаха по-черни от дявола и по-мръсни от дявола.

Излезе остарелият ром пред катуна, видя черните и мръсни деца в локвата и възкликна от трогване: „ Лебеди мои! “

ГХГ – Пловдив

– Къде е спасението?
– Аз персонално съм ревизирал в дългите си пътешествия и мога да ви препоръчам, когато тръгнете някъде на път — а човек е постоянно на път, — да вземате със себе си и по някоя ария, да видите какъв брой по-леко се пътува. Ако хвърчиш, песента също хвърчи с тебе, в случай че тръгнеш да се разхождаш из ливадата, песента също се разхожда и ти прави най-приятна компания… Забелязал съм, че когато задрямвам с тананикане, всичките ми сънища са доста хубави и най-вече летящи.

Григор Вачков и Йордан Радичков по време на подготовка на „ Лазарица “ в Сатиричния спектакъл. До писателя е Мартина Вачкова, а до нея е синът му Димитър Радичков (Снимка: Dir.bg)

Ако желаете и вие да сънувате летящи сънища, пробвайте. На човек така и така му се случва доста рядко да хвърчи, та да си навакса повече летене, той би трябвало да се научи да заспива с тананикане.

– Всичко, което ни казахте, не са ли сложни за реализиране неща, не са ли сложни за асимилиране уроци?
– Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за индивида от лесните – това самичък съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него съвсем нищо не научавате. Трудният урок желае доста пот, само че пък като усвоите урока, за цялостен живот ще ви държи влага.

Колаж: Юлиян Илиев

– Има ли вяра за нас?
– Надеждите ни така са се пръквали по пасищата и отново по пасищата са издъхвали. Много очаквания помня от детските си години, накъдето и да се обърне човек тогава, беше цялостно с очаквания. Те се раждаха и умираха пред очите ни, само че все някъде в някое ъгълче на душата оставаше тайната религия, че ще се сбъдне някой ден някоя от нашите надежди…

– Съществува ли Бог, може ли да бъде очакване за хората?
– Не мислете има ли го няма ли го Бог, живейте по този начин, все едно го има, тъй като когато те положат в земята ще бъдеш с лице към небето.

Колаж: Юлиян Илиев

Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 година в с. Калиманица, Монтанско. През 1947 година приключва гимназия в Берковица. Работи като сътрудник (1951) и редактор (1952-1954) във вестник „ Народна юноша “, редактор във вестник „ Вечерни вести “ (1954-1960) и в „ Българска кинематография “ (1960-1962), редактор и член на публицистичната гилдия на вестник „ Литературен фронт “ (1962-1969). От 1973 до 1986 година е консултант в Съвета за развиване на духовните полезности на обществото в Държавния съвет на Народна република България. От 1986 до 1989 година е заместник-председател на Съюза на българските писатели.

Радичков стартира да разгласява свои импресии, разкази и очерци от 1949 година През 1959 година издава първата си книга с разкази „ Сърцето бие за хората “. През идващите години издава сборниците с разкази „ Прости ръце “ (1961), „ Обърнато небе “ (1962), „ Планинско цвете “ (1964), „ Шарена рогозка “ (1964). През 1965 година излиза сборникът му с разкази „ Свирепо въодушевление “, неповторим с асоциативните си отклонения. Човекът на сегашното остава основно настоящо лице и в идващите му сборници „ Водолей “ (1967), „ Козята брада “ (1967), „ Плява и зърно “ (1972), „ Как по този начин “ (1974) и други

Йордан Радичков и Григор Вачков в гримьорната на Сатирата преди подготовка на „ Лазарица “ (Снимка: Издателство „ Нике “)

През 1966 година от щемпел излиза романът-пътепис „ Неосветените дворове “. С него и с издадените през 1968 година „ Вятърът на спокойствието “ (новели) и „ Ние, врабчетата “ (разкази) Радичков излиза от литературната традиция и постанова свои правила и правила на създател от нов вид. По същото време написва сюжетите за игрални филми „ Горещо пладне “ (1966) и „ Привързаният балон “ (1967). Пак по това време основава и пиесата „ Суматоха “ (1967). Радичков постоянно продължава да развива привидно изчерпани сюжетни линии като трансферира към този момент известни герои от роман в роман и от книга в книга. Този прийом доближава своето съвършенство в сборника „ Барутен буквар “ (1969).

През 1970-те години разгласява романите си „ Всички и никой “ (1975) и „ Прашка “ (1977). Тогава основава и драматургичните си произведения „ Януари “ (1974), „ Лазарица “ (1979) и „ Опит за хвърчене “ (1979). Тези пиеси дружно със „ Суматоха “ са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, Съединени американски щати, Румъния и други

През 1984 година излиза от щемпел сборникът с разкази и новели „ Верблюд “, а през 1988 година романът „ Ноев ковчег “. През последните години от живота си Радичков прибавя нови линии в творчеството си: излизат сборниците с разкази „ Хора и свраки “ (1990), „ Малки жабешки истории “ (1994), „ Мюре “ (1997), „ Умиване лицето на Богородица “ (1997), „ Автострадата “ (1999) и „ Пупаво време “ (2000) – с изключително заглавие, подигравателен поклон към предишното, когато в някои от диалектите „ пупа “ е значело стомах и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето „ пупаво време “. През 2003 година излиза сборникът с изявленията на писателя „ Скитащи думи “.

Със скулптора Георги Чапкънов

През 1972 година е сценарист на новогодишната стратегия на малкия екран. Той е прочут последовател на ФК „ Славия “. Умира в София на 21 януари 2004 година

Радичков е почетен с доста оценки и награди, както в България, по този начин и в чужбина. Удостоен е с влиятелната интернационална италианска премия „ Гринцане кавур “ за белетристика (1984) и с Кралския шведски медал „ Полярна звезда “ (1988). За книгата си „ Малки жабешки истории “ е вписан в Почетния лист „ Ханс Кристиан Андерсен “ на Международния съвет на детската книга през 1996 година

Паметникът на Йордан Радичков пред Националната художествена изложба в София (Снимка: Shutterstock)

Колаж: Юлиян Илиев

Носител е на българските награди: огромна премия за литература „ Добри Чинтулов “ (1980), премия „ Аскеер “ (1996) за повсеместен принос в развиването на театралното изкуство, национална литературна премия „ Петко Славейков “ (1998), Голяма премия за литература на Софийския университет (2001). През 2000 година е почетен с медал „ Стара планина “ първа степен за повсеместен принос в българската просвета. През 2003 година е почетен и с Държавната премия „ Св. Паисий Хилендарски “.

На писателя е наречен Радичков връх на остров Ливингстън в Антарктика.

Валерия КАЛЧЕВА

Инфо: