Велислав Илиев: Ще продължи ли възхода на крайната десница и какви ще са последствията за България?
Глобалните рецесии, провокирани от пандемията и войната в Украйна, се трансфораха в катализатор на възхода на европейската последна десница в Европа. Този развой може да продължи и през 2024 година и да окаже въздействие върху вътрешната и външната политика на България.
Един, даже и не толкоз изчерпателен, исторически разбор би ни посочил, че интервалите на политически, обществени и стопански разтърсвания, съставляват отлична почва за разцвета на радикални придвижвания. Това ясно се вижда в годините след Първата международна война, когато в опустошената от 4-годишни сражения Европа се зараждат прототипите на актуалната последна десница – фашизмът и националсоциализмът.
Пандемията и войната в Украйна сложиха на тестване устоите на демократичната народна власт в европейските общества. Усещането за депривация и неустановеност, съчетани с икономическите компликации дадоха подтик за нов напредък на крайната десница в Европа.
Макар и да не разполагаме с общоприета формулировка за това какво е крайнодясна партия, анализът на съществуващата литература ще ни докара до извода, че това политическо семейство има три съществени характерности: нативизъм (приоритизиране на локалната, автохтонна група и липса на толеранс към представители на разнообразни расови, религиозни и полови малцинства), авторитаризъм (отричане на фундаменти на демократичната народна власт като равните права на гражданите) и популизъм (реторика разделяща обществата на „ добър народ “ и „ егоистични елити “).
Тези идеологически характерности могат да бъдат доста ясно видяни в редица европейски партии, които през последните две години реализираха положителни изборни резултати, а някои от тях станаха част от изпълнителната власт в страните си. Тази наклонност повдига въпроси като: Може ли крайната десница да завладее сърцето на Европа? Как тази крайнодясна вълна би повлияла на политическите процеси в България?
Предвестници на бурята
Веднага след началото на войната в Украйна, в Европа започнаха да се виждат първите предвестници на разцвета на десния радикализъм. На първо място би трябвало да се означи успеха на Виктор Орбан в Унгария, прочут със своя шовинизъм, опълчване на миграцията и ЛГБТИ и тесни връзки с режима на Владимир Путин. Макар и целият политически набор да беше единен в напъните си да постави завършек на 12-годишната власт на „ Фидес “ (партията на Орбан), въпреки всичко тя съумя да завоюва болшинство в унгарския парламент.
И макар че Орбан съумя да се оправи с едно много необятно обединяване от политически субекти, успеха му не наподобява толкоз впечатляваща спрямо тази, която „ Италиански братя “ на Джорджа Мелони реализира на Апенините. След като на предходните парламентарни избори „ Италиански братя “ едвам бяха спечелили депутатски места, през 2022 година, партията съумя да излезе преди всичко с 26%. Не единствено, че завоюва изборите, само че Мелони съумя да образува държавно управление с „ Лига “ на Матео Салвини и „ Форца Италия “ на Силвио Берлускони.
„ Да на естественото семейство, не на ЛГБТ лобито, да на половата еднаквост, не на джендър идеологията... не на ислямисткото принуждение, да на сигурните граници, не на всеобщата миграция... не на огромните интернационалните финанси... не на бюрократите от Брюксел! “, съобщи през 2021 година в Испания Джорджа Мелони.
Подобно изявление задоволително красноречиво приказва за профила на партийния водач, който както се вижда се вписва изцяло във към този момент изложените параметри на крайнодясната идеология. Към това би трябвало да се добави, че актуалният италиански министър председател стартира кариерата си в считаното за неофашистко Италианско обществено придвижване. Именно там, тогавашната 19-годишна активистка декларира:
„ Мисля, че Мусолини е бил добър политик. Всичко, което правеше, правеше за Италия. През последните 50 години не сме имали такива политици “.
Макар и не толкоз огромен колкото в Италия, само че крайната десница означи триумф и в друга страна-основателка на Европейски Съюз – Франция. На президентските избори, сходно на тези през 2017 година, водачът на „ Националния фронт “ остана втора, губейки от президента Еманюел Макрон. Този път обаче разликата на балотажа беше много по-малка, в сравнение с 5 години по-рано. Този тренд повдига въпроса по тази причина какво би се случило на идващите избори през 2027 година, когато Еманюел Макрон няма да има право да се кандидатира. Ще има ли Франция своя първи крайнодесен държавен глава?
Триумф в сърцето на Европа
Силните резултати на „ Италиански братя “ и „ Националния фронт “ не са единствените в страните-основателки на Европейски Съюз.
На парламентарните избори на 22 ноември „ Партията на свободата “ в Нидерландия, предвождана от Герт Вилдерс, съумя да завоюва първото място и все още се пробва да сформира държавно управление. В същото време уеб сайтът Europe Elects (който обобщава данни от разнообразни европейски социологически агенции) демонстрира, че в Белгия крайнодясната партия „ Фламандски интерес “ все още оглавява социологическите изследвания, като 27,5 % от респондентите настояват, че ще поддържат партията.
Впечатляващ е растежът на „ Алтернатива за Германия “ (АзГ), която по отличен метод съумява да се възползва от ниския рейтинг, с който се употребява държавното управление на Олаф Шолц. Данните на Europe Elects сочат, че към този миг партията печели 22% от вота на участниците в електоралните сондажи, което би ѝ отредило второ място на идващите избори, с ангажимента, че до тях има още много време и политическият пейзаж в Германия може да претърпи още промени, в разнообразни насоки.
Тези резултати не значат, че крайната десница сигурно ще бъде част от изпълнителната власт в тези 3 страни, само че все пак са показателни за радикализацията в настроенията на обществата, които съставляват фундамента на Европейски Съюз и които значително дефинират посоката на развиване на блока.
Как сходна обстановка би се отразила на България?
Освен успеха в Нидерландия, друга партия, подвизаваща се под името „ Партия на свободата “ е на челно място в социологическите изследвания в Австрия. Ако в двете страни крайната десница успее да си обезпечи присъединяване в изпълнителната власт, то това биха били неприятни вести за българските упоритости за Шенген. Антимигрантски партии на власт, в единствените страни, които ни стопират за Шенген, надали са положителни вести за страна, ситуиран на „ Балканския маршрут “, по който мигрантите от Близкия изток влизат в Европа.
Много значимо събитие, освен за България, само че и за цяла Европа ще бъдат президентските избори в Съединени американски щати през 2024 година, защото имаме всички учредения да твърдим, че в Републиканската партия има избрани сегменти, които също могат да бъдат избрани като крайнодесни. Самият главен републикански претендент и някогашен президент Доналд Тръмп има политически позиции доста сходни с тези на водачи като Мелони, Орбан и Вилдерс. Една възможна победа на Тръмп би могла да има сериозен отзив оттатък Атлантика и да даде нов подтик на към този момент надигналата се крайнодясна вълна. В тази връзка и опирайки се на обстоятелството, че в българския парламент има партия, която несъмнено може да бъде квалифицира като принадлежаща към обсъжданото политическо семейство, би трябвало да си зададем един доста значим въпрос: една възможна републиканска победа може ли да направи крайната десница в България „ допустим участник “ в изпълнителната власт?
Отговорът би трябвало да се опира на две условия. Първото е, че крайната десница в България се радва на положителни достижения на последните няколко избора за Народно заседание. Второто е, че при предходния републикански мандат в Съединени американски щати, в ръководството в България още веднъж участваха партии, които в случай че не като крайнодесни, то могат да бъдат избрани като такива с корав закостенял уклон. И огромният въпрос е по какъв начин подобен триумф на крайната десница в България би повлияла на стратегическите цели на страната? За страдание единствено реализирането на този сюжет може да даде верния отговор на този значим въпрос. /БГНЕС
-------------
Велислав Илиев, редактор в Международния отдел на БГНЕС.
