Никой не иска да ги вижда. Как германците стигнаха дотук?
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
В началото на август месец американският сенатор от Републиканската партия Линдзи Греъм анулира авансово планувана среща с водача на Християндемократическия съюз (ХДС) Фридрих Мерц.
" Шамар в лицето на немските консерватори ", написа тогава таблоидът " Билд ".
Причината за неосъществената среща, най-малко съгласно интерпретацията на американската страна, било това, че ръководителят на ХДС се е подал на въздействието на кенсъл културата (императивно порицаване на човек, с чието мнение не сте склонен, тъй че той да бъде обществено остракиран). Греъм и Мерц трябвало да приказват на събитие, на което обаче съгласно немския политик щели да участват и крайнодесни негови сънародници. Поради това Мерц отменил присъединяване си на въпросния конгрес. Тогава пък Греъм на собствен ред декларирал, че следователно няма да се реализира и паралелната неговата среща с германеца.
В края на този месец пък трябваше да се състои взаимно държавно съвещание сред Франция и Германия. То обаче бива отсрочено, съгласно Reuters, по самодейност на френския президент Емануел Макрон, който е бил фрустриран от увеличаващите се разминавания сред Париж и Берлин.
Защо американските десни не желаят да се виждат с немските десни, а френското демократично държавно управление - с немското ляво такова?
Тази седмица стана ясно, че немският кабинет, управителен от премиера Олаф Шолц, е разрешил на китайската компания Cosco да придобие съвсем 25% дял в един от терминалите на пристанището в Хамбург. Това е същата китайска компания, която към този момент има активи в редица европейски пристанища като Ротердам, Антверпен, Пирея и други
Това решение на немските управляващи идва на фона на едно кардинално и на едно практическо стеснение. Принципното е, че в своята документалност Европейски Съюз към този момент дефинира Китай като " систематичен противник ". Практическото - от предходната година насам Европейският парламент (ЕП) отхвърля да ратифицира Всеобхватното съглашение за вложения сред Европейски Съюз и Китай (ВСИ), другояче контрактувано в края на 2020-та година сред Брюксел и Пекин. Затова със сключването на сходна договорка с държавната китайска компания Cosco Берлин в действителност съумява да направи две неща. Едното е да ядоса европейските вложители, в това число немските, които не престават да считат, че допускането на китайските им сътрудници на европейския пазар е непочтено, доколкото фирмите на Поднебесната империя са финансирани държавно, а това изкривява разпоредбите на свободния пазар и равнопоставеността на вложителите. Второто, с това решение Берлин подкопава общото изпитание на Европейски Съюз съюзът да се пребори за реципрочни благоприятни условия на европейските вложители на китайския пазар (доколкото Пекин продължава да лимитира достъпа до него). Но до момента в който Китай може да пробутва своите компании в Европа, той няма да има мотивация да промени изискванията за икономическото навлизане на личния му пазар.
Междувременно предходната седмица немските разследващи служби обявиха, че Пекин употребява притежаваните от него дялове в стратегически значима инфраструктура, с цел да оказва политически напън на съответните държавни управления. Последното не е оригиналност, несъмнено, само че значимото в тази ситуация е, че немските служби, в подтекста на дискутираната към оня миг опция китайски вложител да придобие дял от пристанището в Хамбург, избраха да излязат от сенките и да бият камбаната обществено. Така или другояче, това не промени решението на немския министър председател Олаф Шолц, който се явява най-големият апологет на въпросната инвестиция (макар очевидно китайската компания да не е получила стремежи от нея процентов дял, който щеше да ѝ разреши да взема стратегически решения, свързани с въпросното пристанище).
Всичко това слага следния въпрос: белким това е новото " добре пристигнали " на немската външна политика? Този път изречено не от Ангела Меркел по отношение на мигрантите от Близкия Изток и Северна Африка, а от Олаф Шолц по отношение на китайските вложители?
Да, правилно е, че Германия взе значими решения последните няколко месеца, измежду които вкарването на спомагателни 100 млрд евро в отбранителния бранш на страната, както и обезпечаването на 200 млрд евро за компенсиране на немските консуматори, жители и бизнес, по отношение на повишаването на електрическата енергия. Заедно с това, Берлин и 13 членки на НАТО, най-вече от Централна и Източна Европа, подписаха съглашение за основаването на общ военно-въздушен защитителен щит. И, несъмнено, Германия прекрати утвърждението на Северен поток 2, като в това време се опитваше да прокара плана за тръбата MidCat, посредством която да се свърже с LNG терминалите в Испания.
Но прекомерно дълго немската външна политика бе такава на " отворените порти ", толерираща миграцията заради тяснонационални стопански съображения, разчитаща на съветските въглеводороди, макар случайното държание на Кремъл в съседство, и вкарваща повече средства в американския военно-промишлен бранш като клиент, в сравнение с в европейския като производител (за смут на французите, доколкото сред Париж и Берлин има взаимни отбранителни планове като основаването на изтребител, например). И доколкото Германия е тупкащото сърце на Европа, то това нямаше по какъв начин да не се отрази на геополитическото ситуиране и политики на Европейски Съюз и на целия континент. Оттук мъртвите Мински съглашения с Русия и Украйна, както и анархията по външните граници на Европейски Съюз около мигрантския поток. Да не приказваме, че в случай че Германия кихне, то Европа може да хване простуда, само че България ще е на смъртния си одър.
Ако Европа продължава да бъде, по известното определение на тогавашния външен министър на Белгия Марк Ейскенс, " стопански колос, политическо джудже и боен червей ", то няма друга страна, която да е виновна за това повече, в сравнение с е Германия. И за хубавото, и за неприятното.
Въпросът тогава е следният: дали китайските вложители ще трансформират тази равносметка, касаеща политическия и боен растеж на Германия и Европа? И какъв брой висок ще се усеща Олаф Шолц, когато при започване на ноември, прекомерно скоро след пародийния 20-ти Конгрес на Китайската комунистическа партия (ККП), се срещне със Си Дзинпин в Пекин?
В началото на август месец американският сенатор от Републиканската партия Линдзи Греъм анулира авансово планувана среща с водача на Християндемократическия съюз (ХДС) Фридрих Мерц.
" Шамар в лицето на немските консерватори ", написа тогава таблоидът " Билд ".
Причината за неосъществената среща, най-малко съгласно интерпретацията на американската страна, било това, че ръководителят на ХДС се е подал на въздействието на кенсъл културата (императивно порицаване на човек, с чието мнение не сте склонен, тъй че той да бъде обществено остракиран). Греъм и Мерц трябвало да приказват на събитие, на което обаче съгласно немския политик щели да участват и крайнодесни негови сънародници. Поради това Мерц отменил присъединяване си на въпросния конгрес. Тогава пък Греъм на собствен ред декларирал, че следователно няма да се реализира и паралелната неговата среща с германеца.
В края на този месец пък трябваше да се състои взаимно държавно съвещание сред Франция и Германия. То обаче бива отсрочено, съгласно Reuters, по самодейност на френския президент Емануел Макрон, който е бил фрустриран от увеличаващите се разминавания сред Париж и Берлин.
Защо американските десни не желаят да се виждат с немските десни, а френското демократично държавно управление - с немското ляво такова?
Тази седмица стана ясно, че немският кабинет, управителен от премиера Олаф Шолц, е разрешил на китайската компания Cosco да придобие съвсем 25% дял в един от терминалите на пристанището в Хамбург. Това е същата китайска компания, която към този момент има активи в редица европейски пристанища като Ротердам, Антверпен, Пирея и други
Това решение на немските управляващи идва на фона на едно кардинално и на едно практическо стеснение. Принципното е, че в своята документалност Европейски Съюз към този момент дефинира Китай като " систематичен противник ". Практическото - от предходната година насам Европейският парламент (ЕП) отхвърля да ратифицира Всеобхватното съглашение за вложения сред Европейски Съюз и Китай (ВСИ), другояче контрактувано в края на 2020-та година сред Брюксел и Пекин. Затова със сключването на сходна договорка с държавната китайска компания Cosco Берлин в действителност съумява да направи две неща. Едното е да ядоса европейските вложители, в това число немските, които не престават да считат, че допускането на китайските им сътрудници на европейския пазар е непочтено, доколкото фирмите на Поднебесната империя са финансирани държавно, а това изкривява разпоредбите на свободния пазар и равнопоставеността на вложителите. Второто, с това решение Берлин подкопава общото изпитание на Европейски Съюз съюзът да се пребори за реципрочни благоприятни условия на европейските вложители на китайския пазар (доколкото Пекин продължава да лимитира достъпа до него). Но до момента в който Китай може да пробутва своите компании в Европа, той няма да има мотивация да промени изискванията за икономическото навлизане на личния му пазар.
Междувременно предходната седмица немските разследващи служби обявиха, че Пекин употребява притежаваните от него дялове в стратегически значима инфраструктура, с цел да оказва политически напън на съответните държавни управления. Последното не е оригиналност, несъмнено, само че значимото в тази ситуация е, че немските служби, в подтекста на дискутираната към оня миг опция китайски вложител да придобие дял от пристанището в Хамбург, избраха да излязат от сенките и да бият камбаната обществено. Така или другояче, това не промени решението на немския министър председател Олаф Шолц, който се явява най-големият апологет на въпросната инвестиция (макар очевидно китайската компания да не е получила стремежи от нея процентов дял, който щеше да ѝ разреши да взема стратегически решения, свързани с въпросното пристанище).
Всичко това слага следния въпрос: белким това е новото " добре пристигнали " на немската външна политика? Този път изречено не от Ангела Меркел по отношение на мигрантите от Близкия Изток и Северна Африка, а от Олаф Шолц по отношение на китайските вложители?
Да, правилно е, че Германия взе значими решения последните няколко месеца, измежду които вкарването на спомагателни 100 млрд евро в отбранителния бранш на страната, както и обезпечаването на 200 млрд евро за компенсиране на немските консуматори, жители и бизнес, по отношение на повишаването на електрическата енергия. Заедно с това, Берлин и 13 членки на НАТО, най-вече от Централна и Източна Европа, подписаха съглашение за основаването на общ военно-въздушен защитителен щит. И, несъмнено, Германия прекрати утвърждението на Северен поток 2, като в това време се опитваше да прокара плана за тръбата MidCat, посредством която да се свърже с LNG терминалите в Испания.
Но прекомерно дълго немската външна политика бе такава на " отворените порти ", толерираща миграцията заради тяснонационални стопански съображения, разчитаща на съветските въглеводороди, макар случайното държание на Кремъл в съседство, и вкарваща повече средства в американския военно-промишлен бранш като клиент, в сравнение с в европейския като производител (за смут на французите, доколкото сред Париж и Берлин има взаимни отбранителни планове като основаването на изтребител, например). И доколкото Германия е тупкащото сърце на Европа, то това нямаше по какъв начин да не се отрази на геополитическото ситуиране и политики на Европейски Съюз и на целия континент. Оттук мъртвите Мински съглашения с Русия и Украйна, както и анархията по външните граници на Европейски Съюз около мигрантския поток. Да не приказваме, че в случай че Германия кихне, то Европа може да хване простуда, само че България ще е на смъртния си одър.
Ако Европа продължава да бъде, по известното определение на тогавашния външен министър на Белгия Марк Ейскенс, " стопански колос, политическо джудже и боен червей ", то няма друга страна, която да е виновна за това повече, в сравнение с е Германия. И за хубавото, и за неприятното.
Въпросът тогава е следният: дали китайските вложители ще трансформират тази равносметка, касаеща политическия и боен растеж на Германия и Европа? И какъв брой висок ще се усеща Олаф Шолц, когато при започване на ноември, прекомерно скоро след пародийния 20-ти Конгрес на Китайската комунистическа партия (ККП), се срещне със Си Дзинпин в Пекин?
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ