Духовност и интеграция - фундаментите на националната идентичност
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Свикнали сме да възприемаме понятията нематериалност и интеграция в тяхната самостоятелност, а не във взаимозависимостта и взаимообусловеността им. Ако прегледаме наличните научни разработки, в които се преглеждат те, без особени старания ще установим, че малко от тях се отличават с дълбочината на същността им сами по-себе си. В глобализиращия се свят, а и в националния ни живот, това към този момент е минус, който ни пречи да надникнем оттатък хоризонта на тяхното единение. Когато си слагаме за цел да разкрием от позициите на интегриращата еднаквост (този проблем съм създал в монографията си „ Към интегрираща еднаквост “)тяхната метафизическа съгласуемост, използваме понятия като интеграция, приобщаване, междукултурно другарство, интеркултурна връзка, приемливост, алтерглобализация и други сходни. И откриваме, че сме уязвими от сепаратизма, партикуларизма, трибализма, самозадоволяващата се самостоятелност, при която другостта се трансформира във неприязън и взаимно изключване, студенина и самоизолация.
Понастоящем сме изправени пред още по-сложно и по-трудно предизвикателство – по какъв начин да излезем от тази метафизическа антиномия. В този подтекст е наложителна потребността от независимо разглеждане на понятията нематериалност и интеграция. Те имат подобен статус, какъвто във философията имат категориите материя и дух, съществуване и схващане, случайност и нужда, първично и вторично и прочие Искам да направя ангажимента (в рамаките на няколко страници не е допустимо да се прегледа подобен фундаментален въпрос), че единствено слагам въпроси, посредством които диря общото, т. е. сплотяващата интегрираща еднаквост. Ако съумея в това си начинание, ще получа и правилния отговор на основния въпрос, който ме интересува като изследователско предизвикателство. До каква степен високата нематериалност би могла да бъде причина за интеграция? Бездуховността би ли могла да бъде изискване за интеграция или плодородна почва за дезинтеграция? Във връзка с това стои и въпросът за „ положителна” и „ негативна” нематериалност. Не по-малко забавно и значимо е да се разграничават религиозната и светската нематериалност. Не е изцяло обяснен и въпросът за критериите на духовността. Обикновено те се свързват с самостоятелното схващане без ясно да се разграничават с универсалните критерии, както и спецификата им като субективни и справедливи.
Основният проблем във философските полемики за идентичности е до каква степен възприятието за принадлежност към една или друга общественост е иманентно, присъщо на обособения ѝ член и до каква степен то се основава. Винаги е налице някаква обществена, биологична или културна основа, която разрешава човек да се разпознава като представител на разнообразни общности и на обществото като цяло. В редица свои разработки проф. О. Загоров слага въпроса за така наречен етнически синдром в националната концепция. Това е термин, който се наложи скоро и много бързо. В неговата основа стои мъчителната сензитивност по отношение на етническите разлики на членовете на една нация. Във всекидневното схващане на някои хора разбирането за фаталистичната съдба на националната принадлежност от „ произхода “, „ кръвта “, „ вярата “, „ езика “ и прочие остава да господства и до през днешния ден. Носителите на този синдром не признават правото на принадлежност към съответната нация на жители, които нямат „ потвърден фамилен корен “. Предопределеността на националната еднаквост от „ генезис “ освен принизява това възприятие до нивото на племенната и кръвнородствената връзка, само че и ражда отблъскващо надменност и настъпателност на националното самочувствие. Тук „ родовата памет “, „ паметта на кръвта “ се въздигат до основни критерии за национална еднаквост. По този метод културологичната природа на нацията като духовна общественост от цялост от общности, обединени от волята за взаимен живот се подценява.
Предразсъдъкът e в оссновата на етническия синдром. Той е прелиминарен мироглед, трансфорат в навик; в основата му стои избран стандарт, схематизиран, резистентен, прочувствено обагрен стандарт на разбиране, показване, мислене и държание на личността или на дадена обществена група. Съществуват разнообразни предубеждения. В едни случаи вниманието е концентрирано върху расови предубеждения, в други – върху половата дискриминация, в трети – върху ксенофобията, в четвърти – върху малцинствата и прочие Би трябвало да бъдат предотвратявани тези предубеждения и легенди, които пречат на болшинството от нацията да схване другите без предрешение, да приема за естествено представителите на етническите и религиозните общности в националното съществуване да вземат участие в националния културен живот на страната, а въпреки това да насърчават желанието им за това. Интегриращата еднаквост би спомогнала за превъзмогването на наслоените през годините предубеждения. Хората не се раждат с тях, нито наследяват дискриминационната форма на държание по отношение на другите. Те се получават – огромен принос за това имат фамилията, образованието, обществената среда, средствата за всеобща информация. Интегриращата идетничност е стремежът на всеки човек да се интегрира в общността си, в нацията и в наднационалните структури и по едно и също време с това основаването на публично удобна среда, която да подхранва и развива този блян. Тя се отнася за всеки член на обществото, а освен до малцинствата, защото съдържа в себе си и философията за взаимното съгласие и безконфликтното общуване и взаимоотношение сред членовете на обществото, които са с друга етнокултурна еднаквост. Това е един двустранен развой, при който участниците в него взаимно се одобряват и признават, признават като свои главните полезности на нацията, както и обществото да основава условия за пълноценна реализация на всеки един член на обществото. Интегриращата еднаквост е развой на наслагване на идентичности в най-широкия смисъл на това разбиране, която всеки член на обществото би могъл да образува в себе си, т. е. тя е съчетаване на етнокултурната с националната еднаквост, както и с правилата на цивилизационната еднаквост.
Духовността би могла да се дефинира като цивилизованост, тъй като имат общо ядро – човечността. Тя е философско-антропологическо разбиране, употребявано за означаване на качественото положение на ценностната система, характеризираща се с хуманистична устременост на човешките намерения, решения и дейности. В на практика смисъл духовността е метод на живот, облагороден и одушевен посредством силата на полезности, които трансформират хуманизма в главен аршин на човешкото съществуване.
Пълзящата бездуховност е съсредоточен израз на дълбоката рецесия, която пронизва духовното съществуване на индивида и обществото. Бездуховността е спешно положение на духа, при което личността страда от имунна непълнота против упадъка на ценностната система и разрушенията, породени от цинизма. В резултат на това, духът се обгръща от разрушителна инерция, креативната задача се заменя с потребителска буря, разрушаваща устоите на взаимното битие.
Днес, изправени пред глобализацията и интернационализацията, изключително новост придобива задачата да бъде изследвана корелацията на понятията национално, общочовешко, космополитно. Обективна основа на тези феномени е истината, че в актуалния свят се разпростират интеграционни културни процеси, зараждащи вследствие на дифузните междунационални процеси, миграцията на големи човешки маси, взаимопроникването и сливането на културите. Тук е мястото да се означи, че културата е единствената стойност, която не се мери с размера на страната, с броя на популацията или с брутния вътрешен артикул. Тя е положение на духа и заслужава да бъде зачитана и уважавана от всеки. И в връзките сред хората би трябвало да се търси не това, което разделя и опълчва, а това, което сродява и сближава. Словото – не деликатните думи, а същинското Слово има пълномощията да лекува, само че може и да убива; то е по-опасно и от най-силното лекарство, и от най-страшната отрова на света. Срещу отровата постоянно се намира противоотрова. Но противослово против Словото няма. Дори единствено тъй като то минимум също би трябвало да е Слово.
Интеграцията е аспект от развиването, обвързван с сливане в едно цяло на разнородни елементи и детайли, при което частите и детайлите резервират известна автономия и в избрана степен своите особености; развой, при който разнообразните детайли се комбинират в едно цяло, като резервират главната си еднаквост. В народен подтекст тя е сложна и многопосочна социокултурна процедура, чието сполучливо използване в най-голяма степен е обвързвано с образуването на обща национална еднаквост. При нея не се упорства за тъждественост или унищожаване на разликите с изключение на тези, които във всяка съставна група биха навредили на единението. Интеграцията цели да бъдат отстранени детайлите, които водят до разцепление, гарантиране на идентични права и благоприятни условия за всички жители, без значение от етническата и религиозната им еднаквост. Тя помирява разнообразни религии, сближава култури, традиции и обичаи като духовно-идеологическа основа на суверенна страна. Нейната формула е единение на многообразието. Само по този начин хората ще престанат да трансформират разликите в източник на съмнение и борба.
Интеграцията значи разширение и задълбочаване на обществените и културните връзки сред жителите на една страна, което довежда до тяхното взаимно опознаване и обогатяване, до построяването на една политическа, културна и духовна общественост, в която всеки ще участва със своята специфичност. Установяването на същинска интеграция сред членовете на групи с друга просвета изисква среда, в която тези хора се срещат и беседват като равни.
Именно това постанова изнамирането на информационни подходи и способи за реализиране на успеваемост и сигурност при съвместяването на полезностите и ползите на обществото и в прочут смисъл консолидация на нацията.
В този подтекст доста откриватели преглеждат нацията като историческа общественост, обвързвана с общ културен код; като мислена общественост, сплотена посредством повече или по-малко устойчива общност; нацията се преглежда и като дискурсивна формация; като съществена полезност, мит, знак, запас за легитимиране, като страна и нейните жители и прочие Веднъж зародила обаче, тя непрекъснато се трансформира, преминавайки в нови качествени положения.
Вместо умозаключение предлагам лична формулировка за нацията, според която нацията съставлява общественост от жителите на една страна, без значение от техния етнически генезис и изповедание, просвета, език и традиции, обединени от волята за взаимен живот и взаимна сигурност в държавна, икономическа, обществена и духовна територия, споделяйки обща национална идея с всичките ѝ детайли, съществуване на многостранни отзивчиви благоприятни условия, които водят до национална консолидация като културен код на обща духовна еднаквост.
Смятам, че това, което се пробвах да изложа в резюме, е доказателство за нуждата от нов метод към духовността и интеграцията като фундаменти на националната еднаквост и основно предизвикателство пред нас през идните десетилетия и нататък.
Свикнали сме да възприемаме понятията нематериалност и интеграция в тяхната самостоятелност, а не във взаимозависимостта и взаимообусловеността им. Ако прегледаме наличните научни разработки, в които се преглеждат те, без особени старания ще установим, че малко от тях се отличават с дълбочината на същността им сами по-себе си. В глобализиращия се свят, а и в националния ни живот, това към този момент е минус, който ни пречи да надникнем оттатък хоризонта на тяхното единение. Когато си слагаме за цел да разкрием от позициите на интегриращата еднаквост (този проблем съм създал в монографията си „ Към интегрираща еднаквост “)тяхната метафизическа съгласуемост, използваме понятия като интеграция, приобщаване, междукултурно другарство, интеркултурна връзка, приемливост, алтерглобализация и други сходни. И откриваме, че сме уязвими от сепаратизма, партикуларизма, трибализма, самозадоволяващата се самостоятелност, при която другостта се трансформира във неприязън и взаимно изключване, студенина и самоизолация.
Понастоящем сме изправени пред още по-сложно и по-трудно предизвикателство – по какъв начин да излезем от тази метафизическа антиномия. В този подтекст е наложителна потребността от независимо разглеждане на понятията нематериалност и интеграция. Те имат подобен статус, какъвто във философията имат категориите материя и дух, съществуване и схващане, случайност и нужда, първично и вторично и прочие Искам да направя ангажимента (в рамаките на няколко страници не е допустимо да се прегледа подобен фундаментален въпрос), че единствено слагам въпроси, посредством които диря общото, т. е. сплотяващата интегрираща еднаквост. Ако съумея в това си начинание, ще получа и правилния отговор на основния въпрос, който ме интересува като изследователско предизвикателство. До каква степен високата нематериалност би могла да бъде причина за интеграция? Бездуховността би ли могла да бъде изискване за интеграция или плодородна почва за дезинтеграция? Във връзка с това стои и въпросът за „ положителна” и „ негативна” нематериалност. Не по-малко забавно и значимо е да се разграничават религиозната и светската нематериалност. Не е изцяло обяснен и въпросът за критериите на духовността. Обикновено те се свързват с самостоятелното схващане без ясно да се разграничават с универсалните критерии, както и спецификата им като субективни и справедливи.
Основният проблем във философските полемики за идентичности е до каква степен възприятието за принадлежност към една или друга общественост е иманентно, присъщо на обособения ѝ член и до каква степен то се основава. Винаги е налице някаква обществена, биологична или културна основа, която разрешава човек да се разпознава като представител на разнообразни общности и на обществото като цяло. В редица свои разработки проф. О. Загоров слага въпроса за така наречен етнически синдром в националната концепция. Това е термин, който се наложи скоро и много бързо. В неговата основа стои мъчителната сензитивност по отношение на етническите разлики на членовете на една нация. Във всекидневното схващане на някои хора разбирането за фаталистичната съдба на националната принадлежност от „ произхода “, „ кръвта “, „ вярата “, „ езика “ и прочие остава да господства и до през днешния ден. Носителите на този синдром не признават правото на принадлежност към съответната нация на жители, които нямат „ потвърден фамилен корен “. Предопределеността на националната еднаквост от „ генезис “ освен принизява това възприятие до нивото на племенната и кръвнородствената връзка, само че и ражда отблъскващо надменност и настъпателност на националното самочувствие. Тук „ родовата памет “, „ паметта на кръвта “ се въздигат до основни критерии за национална еднаквост. По този метод културологичната природа на нацията като духовна общественост от цялост от общности, обединени от волята за взаимен живот се подценява.
Предразсъдъкът e в оссновата на етническия синдром. Той е прелиминарен мироглед, трансфорат в навик; в основата му стои избран стандарт, схематизиран, резистентен, прочувствено обагрен стандарт на разбиране, показване, мислене и държание на личността или на дадена обществена група. Съществуват разнообразни предубеждения. В едни случаи вниманието е концентрирано върху расови предубеждения, в други – върху половата дискриминация, в трети – върху ксенофобията, в четвърти – върху малцинствата и прочие Би трябвало да бъдат предотвратявани тези предубеждения и легенди, които пречат на болшинството от нацията да схване другите без предрешение, да приема за естествено представителите на етническите и религиозните общности в националното съществуване да вземат участие в националния културен живот на страната, а въпреки това да насърчават желанието им за това. Интегриращата еднаквост би спомогнала за превъзмогването на наслоените през годините предубеждения. Хората не се раждат с тях, нито наследяват дискриминационната форма на държание по отношение на другите. Те се получават – огромен принос за това имат фамилията, образованието, обществената среда, средствата за всеобща информация. Интегриращата идетничност е стремежът на всеки човек да се интегрира в общността си, в нацията и в наднационалните структури и по едно и също време с това основаването на публично удобна среда, която да подхранва и развива този блян. Тя се отнася за всеки член на обществото, а освен до малцинствата, защото съдържа в себе си и философията за взаимното съгласие и безконфликтното общуване и взаимоотношение сред членовете на обществото, които са с друга етнокултурна еднаквост. Това е един двустранен развой, при който участниците в него взаимно се одобряват и признават, признават като свои главните полезности на нацията, както и обществото да основава условия за пълноценна реализация на всеки един член на обществото. Интегриращата еднаквост е развой на наслагване на идентичности в най-широкия смисъл на това разбиране, която всеки член на обществото би могъл да образува в себе си, т. е. тя е съчетаване на етнокултурната с националната еднаквост, както и с правилата на цивилизационната еднаквост.
Духовността би могла да се дефинира като цивилизованост, тъй като имат общо ядро – човечността. Тя е философско-антропологическо разбиране, употребявано за означаване на качественото положение на ценностната система, характеризираща се с хуманистична устременост на човешките намерения, решения и дейности. В на практика смисъл духовността е метод на живот, облагороден и одушевен посредством силата на полезности, които трансформират хуманизма в главен аршин на човешкото съществуване.
Пълзящата бездуховност е съсредоточен израз на дълбоката рецесия, която пронизва духовното съществуване на индивида и обществото. Бездуховността е спешно положение на духа, при което личността страда от имунна непълнота против упадъка на ценностната система и разрушенията, породени от цинизма. В резултат на това, духът се обгръща от разрушителна инерция, креативната задача се заменя с потребителска буря, разрушаваща устоите на взаимното битие.
Днес, изправени пред глобализацията и интернационализацията, изключително новост придобива задачата да бъде изследвана корелацията на понятията национално, общочовешко, космополитно. Обективна основа на тези феномени е истината, че в актуалния свят се разпростират интеграционни културни процеси, зараждащи вследствие на дифузните междунационални процеси, миграцията на големи човешки маси, взаимопроникването и сливането на културите. Тук е мястото да се означи, че културата е единствената стойност, която не се мери с размера на страната, с броя на популацията или с брутния вътрешен артикул. Тя е положение на духа и заслужава да бъде зачитана и уважавана от всеки. И в връзките сред хората би трябвало да се търси не това, което разделя и опълчва, а това, което сродява и сближава. Словото – не деликатните думи, а същинското Слово има пълномощията да лекува, само че може и да убива; то е по-опасно и от най-силното лекарство, и от най-страшната отрова на света. Срещу отровата постоянно се намира противоотрова. Но противослово против Словото няма. Дори единствено тъй като то минимум също би трябвало да е Слово.
Интеграцията е аспект от развиването, обвързван с сливане в едно цяло на разнородни елементи и детайли, при което частите и детайлите резервират известна автономия и в избрана степен своите особености; развой, при който разнообразните детайли се комбинират в едно цяло, като резервират главната си еднаквост. В народен подтекст тя е сложна и многопосочна социокултурна процедура, чието сполучливо използване в най-голяма степен е обвързвано с образуването на обща национална еднаквост. При нея не се упорства за тъждественост или унищожаване на разликите с изключение на тези, които във всяка съставна група биха навредили на единението. Интеграцията цели да бъдат отстранени детайлите, които водят до разцепление, гарантиране на идентични права и благоприятни условия за всички жители, без значение от етническата и религиозната им еднаквост. Тя помирява разнообразни религии, сближава култури, традиции и обичаи като духовно-идеологическа основа на суверенна страна. Нейната формула е единение на многообразието. Само по този начин хората ще престанат да трансформират разликите в източник на съмнение и борба.
Интеграцията значи разширение и задълбочаване на обществените и културните връзки сред жителите на една страна, което довежда до тяхното взаимно опознаване и обогатяване, до построяването на една политическа, културна и духовна общественост, в която всеки ще участва със своята специфичност. Установяването на същинска интеграция сред членовете на групи с друга просвета изисква среда, в която тези хора се срещат и беседват като равни.
Именно това постанова изнамирането на информационни подходи и способи за реализиране на успеваемост и сигурност при съвместяването на полезностите и ползите на обществото и в прочут смисъл консолидация на нацията.
В този подтекст доста откриватели преглеждат нацията като историческа общественост, обвързвана с общ културен код; като мислена общественост, сплотена посредством повече или по-малко устойчива общност; нацията се преглежда и като дискурсивна формация; като съществена полезност, мит, знак, запас за легитимиране, като страна и нейните жители и прочие Веднъж зародила обаче, тя непрекъснато се трансформира, преминавайки в нови качествени положения.
Вместо умозаключение предлагам лична формулировка за нацията, според която нацията съставлява общественост от жителите на една страна, без значение от техния етнически генезис и изповедание, просвета, език и традиции, обединени от волята за взаимен живот и взаимна сигурност в държавна, икономическа, обществена и духовна територия, споделяйки обща национална идея с всичките ѝ детайли, съществуване на многостранни отзивчиви благоприятни условия, които водят до национална консолидация като културен код на обща духовна еднаквост.
Смятам, че това, което се пробвах да изложа в резюме, е доказателство за нуждата от нов метод към духовността и интеграцията като фундаменти на националната еднаквост и основно предизвикателство пред нас през идните десетилетия и нататък.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ