Голготата на Вела Пеева
Евгений БЕЛИЙ
На 16 март 1922 година в село Каменица, през днешния ден квартал на Велинград, в фамилията на Катерина и Пейо Пееви се ражда трето дете, момиче. Кръстена е на баба си Вела. Това звучно име се повтаряло най-често в огромният каменски жанр - Пееви. Вела ще вземе това име, с цел да го остави не на внуци и правнуци, на един град - единствен в България наричан на жена героиня - ВЕЛИНГРАД.
Тя израства в заможно семейство. Не изпитвала глада и нищетата. Отлична ученичка. Учи в " жълтото учебно заведение " покрай родния си дом. Завършва пазарджишката гимназия. Там става член на РМС (Революционен юношески съюз). Две години е студентка по география в Софийския университет. През ваканциите със сестра си Гера списват на ръка незаконен вестник - " Просветител ". Двете го популяризират незаконно по домовете на своите съученици и приятели. През март 1943 година на 21 години става партизанка в отряд " Антон Иванов ". Там е призната за член на Българска работническа партия (Българска работническа партия). През есента на 1943 година чепинските партизани се връщат и образуват чета " Братя Кръстини ".
На 20 май ядрото на отряда, наброяващо 60 - 70 партизани, извърши нахлуване над горското населено място " Кьошка ", с цел да унищожи огромната дъскорезна фабрика, изработваща структури за инженерни уреди за немците на Източния фронт. Това е най-дръзката до тогава партизанска акция в страната. Тогавашната власт я преценя като начало на нов стадий в дейностите им. Тръгват огромни потери. Два дни след провеждането й Чепинската чета, която трябвало да се върне в региона си за дейности, попада на мощна засада. Било тъмна нощ, над главите им изсъскали полицейски ракети, затракали картечница и автомати. Дали единствено една жертва, само че последствията се оказали прекомерно тежки заради откъсването в гъстия мрак на няколко партизани. Това е отмъщението на управляващите за нападението против " Кьошка ", провокирало паника даже в двореца. На 26 май 1943 година Богдан Филов е записал в персоналния си дневник: " От 6 до 7 1/2 при царя на " Московска ". Говорихме по нападението при Батак и изгарянето на дъскорезницата. "
В знак на благодарност
През есента на 1943 година отрядът наброява над 250 индивида. Щабът му към този момент е слязъл в горите южно от Пловдив. В състава му е привлечена и Вела. Бойните дейности обгръщат големия регион от Чепинското корито и Доспатската река до р. Чая на изток, а на юг до смолянските планини. Големият обсег на партизанското придвижване в Пловдивска област (не единствено в Родопите, само че и в Средногорието) е маркиран от Молотов на Московската конференция на министрите на външните работи на Съюз на съветските социалистически републики, Съединени американски щати и Англия, състояла се от 19 до 30 октомври 1943 година.
По-късно през зимата на 1944 година е драмата на отряда " Антон Иванов ". Повече от 270 убити партизани и помагачи, вкочанени трупове из дълбоките снегове на баташките гори, поаленели от кръв потоци, потънали в мрак села, полицейски засади по пътищата и вълчи писък, който замира в нощта като рев, и безумен вятър, надигнал се от снежните била...
През последните дни на март Вела Пеева, Атанас Семерджиев, Стойо Калпазанов и Иван Пандев потеглят към Лъджене и Каменица за срещи с приятели и поддръжници, с цел да изяснят какво става по селата след огромните арести, само че и да приберат в четата четирима партизани, отпред с Никола Божанов, които от много време се намирали в Каменския балкан. Те сами не биха могли да се завърнат, тъй като в тяхно неявяване отрядът сменя лагера си.
Оказва се, че предходната нощ Вела и Атанас Семерджиев са били предадени от свекъра и девера на огромната сестра на Вела. На сутринта вятърът донася ехото от картечна пушечна пукотевица и от трясъка на бомби. Води се пердах, само че къде, не може да се разбере. Всички в лагера са разтревожени.. Какво се е случило се схваща след няколко дни.
...На 27 март Вела и Стойо Калпазанов осъмнали в гората над санаториума. Там през нощта трябвало да се състои срещата им с групата на Никола Божанов и останалите трима партизани. Но тя се провалила. Оказва се, че и едните и другите са били в този регион, само че на разнообразни места и по тази причина не се намерили. Към 6 часа под Хасковските колонии спрели камионите на ловната тайфа. Жандармеристите наскачали от каросериите и офицерите ги повели по хребета да претърсват местността. Друга рота тръгнала от Каменица.
Вела и Стойо са били въоръжени единствено с по един револвер. Без да подозират заплахата, се изкачвали по пътеката към Мечешките скали. Жандармеристите ги забелязали. Над главите им пропищели патрони.
- Никита! Никита! Насам! - извикала Вела.
Спуснали се по падината. Срещу тях разкрила огън картечница. Вела свила вляво и почнала да стреля с револвер против преследвачите. Пръснали се и няколко гранати. Стойо се надигнал и изтичал по ската, само че в този миг до него изтрещяла още една граната. Взривът го зашеметил и го повалил в безсъзнание. Парчета го наранили в ръката. Жандармеристите го овързали, преди да пристигна на себе си. Вела прескочила няколко хвойни и потънала в храсталака.
Облян в кърви, същия ден Стойо бил прекаран през Лъджене. Деца, дами и мъже се стекли да го видят. Лицето му било леко пребледняло, над челото му висял оцапан с кръв кичур коса...
...Тридесет и седем дни Вела изкарва сама. Ранена, гладна, премръзнала и без очила при нейното мощно късогледство, тя няколко пъти успявала да стигне до домове на правилни ятаци, търсила връзка с другарите, търсели я и те, само че не съумяват да предотвратят бедата.
В самото начало на май времето става студено и още веднъж запрехвърчва сняг. За няколко дни гората посърнала. Покаралите листа на букака се нагърчили като попарени, завехнали. Умълчали се и птиците.
На 2 май вечерта в двора на лъдженското учебно заведение почнала необикновена суматоха. Шофьорите се завъртели към камионите. Жандармеристите се натрупали на групички и шушукали.
Една от колоните водел предателят Иван Божков - горски жандарм от Каменица. Той инцидентно разкрил следите на Вела по преди малко паднал сняг. Била слизала до потока да се измие и да вземе вода за денем. Божков насочил жандармеристите към Бялата канара.
"...От скалата излиза незаконната Величка Пейо Пеева с револвер в ръка и стартира да стреля - продължава рапорта си командирът на ловната тайфа. - За да я изкарат от скалата, наложило се да хвърлят бомби. При първата бомба тя останала зад скалата, а при втората избягала в една дребна долчинка и траяла да стреля... "
Разказват, че Вела водила пердах, до момента в който имала патрони. Последния оставила за себе си. Други настояват, че починала от вражи патрон. Има ли значение, по какъв начин тъкмо е било - починала е като героиня.
Командирът на ловната тайфа напуснал командното си място и отишъл при Бялата канара. Заповядал да донесат главата й в щаба!
Следобед жандармеристите нахълтали в Каменица. Разчуло се за гибелта на Вела. Само майка й и татко й още не знаели. Те видели разплакани другарите на Вела и се досетили, само че не желали да повярват, до момента в който някакъв офицер не влезнал в двора им и не споделил:
- Днес убихме една от дъщерите ви...
Велината майка се строполила в безсъзнание, а татко й излязъл насълзен на открито. Привечер взел парче чисто платно, отишъл в Лъджене и влезнал в учебното заведение. Там се бил разположил щабът на жандармеристите. Помолил да му дадат главата на Вела, с цел да я погребе, само че му споделили:
- Сега мисли за своята!
Смутно, извънредно време! Съсипани от тъга татковци и майки... Главите на децата им - окървавени в Лъджене, телата им - в снега на Бялата канара! А над тях - свирепо чугунено небе, Арапчал, обгърнат в буреносни мъгли, и една тиха котловина, с кълбяща се пара над минералните извори, вцепенена от смут, и ябълкови градини, попарени от снега, преди да са вързали плод.
Каква велика заложба има нашият народ - тъгата си да излива в ария. Първи със сълзи на очите запяват дамите от Каменица: " Ой горо, горо гъста, гъста зелена. Що си навела клони надолу, клони надолу кат народ глава. И ти ли, горо, жалиш за Вела Пеева... " >
На 16 март 1922 година в село Каменица, през днешния ден квартал на Велинград, в фамилията на Катерина и Пейо Пееви се ражда трето дете, момиче. Кръстена е на баба си Вела. Това звучно име се повтаряло най-често в огромният каменски жанр - Пееви. Вела ще вземе това име, с цел да го остави не на внуци и правнуци, на един град - единствен в България наричан на жена героиня - ВЕЛИНГРАД.
Тя израства в заможно семейство. Не изпитвала глада и нищетата. Отлична ученичка. Учи в " жълтото учебно заведение " покрай родния си дом. Завършва пазарджишката гимназия. Там става член на РМС (Революционен юношески съюз). Две години е студентка по география в Софийския университет. През ваканциите със сестра си Гера списват на ръка незаконен вестник - " Просветител ". Двете го популяризират незаконно по домовете на своите съученици и приятели. През март 1943 година на 21 години става партизанка в отряд " Антон Иванов ". Там е призната за член на Българска работническа партия (Българска работническа партия). През есента на 1943 година чепинските партизани се връщат и образуват чета " Братя Кръстини ".
На 20 май ядрото на отряда, наброяващо 60 - 70 партизани, извърши нахлуване над горското населено място " Кьошка ", с цел да унищожи огромната дъскорезна фабрика, изработваща структури за инженерни уреди за немците на Източния фронт. Това е най-дръзката до тогава партизанска акция в страната. Тогавашната власт я преценя като начало на нов стадий в дейностите им. Тръгват огромни потери. Два дни след провеждането й Чепинската чета, която трябвало да се върне в региона си за дейности, попада на мощна засада. Било тъмна нощ, над главите им изсъскали полицейски ракети, затракали картечница и автомати. Дали единствено една жертва, само че последствията се оказали прекомерно тежки заради откъсването в гъстия мрак на няколко партизани. Това е отмъщението на управляващите за нападението против " Кьошка ", провокирало паника даже в двореца. На 26 май 1943 година Богдан Филов е записал в персоналния си дневник: " От 6 до 7 1/2 при царя на " Московска ". Говорихме по нападението при Батак и изгарянето на дъскорезницата. "
В знак на благодарност
През есента на 1943 година отрядът наброява над 250 индивида. Щабът му към този момент е слязъл в горите южно от Пловдив. В състава му е привлечена и Вела. Бойните дейности обгръщат големия регион от Чепинското корито и Доспатската река до р. Чая на изток, а на юг до смолянските планини. Големият обсег на партизанското придвижване в Пловдивска област (не единствено в Родопите, само че и в Средногорието) е маркиран от Молотов на Московската конференция на министрите на външните работи на Съюз на съветските социалистически републики, Съединени американски щати и Англия, състояла се от 19 до 30 октомври 1943 година.
По-късно през зимата на 1944 година е драмата на отряда " Антон Иванов ". Повече от 270 убити партизани и помагачи, вкочанени трупове из дълбоките снегове на баташките гори, поаленели от кръв потоци, потънали в мрак села, полицейски засади по пътищата и вълчи писък, който замира в нощта като рев, и безумен вятър, надигнал се от снежните била...
През последните дни на март Вела Пеева, Атанас Семерджиев, Стойо Калпазанов и Иван Пандев потеглят към Лъджене и Каменица за срещи с приятели и поддръжници, с цел да изяснят какво става по селата след огромните арести, само че и да приберат в четата четирима партизани, отпред с Никола Божанов, които от много време се намирали в Каменския балкан. Те сами не биха могли да се завърнат, тъй като в тяхно неявяване отрядът сменя лагера си.
Оказва се, че предходната нощ Вела и Атанас Семерджиев са били предадени от свекъра и девера на огромната сестра на Вела. На сутринта вятърът донася ехото от картечна пушечна пукотевица и от трясъка на бомби. Води се пердах, само че къде, не може да се разбере. Всички в лагера са разтревожени.. Какво се е случило се схваща след няколко дни.
...На 27 март Вела и Стойо Калпазанов осъмнали в гората над санаториума. Там през нощта трябвало да се състои срещата им с групата на Никола Божанов и останалите трима партизани. Но тя се провалила. Оказва се, че и едните и другите са били в този регион, само че на разнообразни места и по тази причина не се намерили. Към 6 часа под Хасковските колонии спрели камионите на ловната тайфа. Жандармеристите наскачали от каросериите и офицерите ги повели по хребета да претърсват местността. Друга рота тръгнала от Каменица.
Вела и Стойо са били въоръжени единствено с по един револвер. Без да подозират заплахата, се изкачвали по пътеката към Мечешките скали. Жандармеристите ги забелязали. Над главите им пропищели патрони.
- Никита! Никита! Насам! - извикала Вела.
Спуснали се по падината. Срещу тях разкрила огън картечница. Вела свила вляво и почнала да стреля с револвер против преследвачите. Пръснали се и няколко гранати. Стойо се надигнал и изтичал по ската, само че в този миг до него изтрещяла още една граната. Взривът го зашеметил и го повалил в безсъзнание. Парчета го наранили в ръката. Жандармеристите го овързали, преди да пристигна на себе си. Вела прескочила няколко хвойни и потънала в храсталака.
Облян в кърви, същия ден Стойо бил прекаран през Лъджене. Деца, дами и мъже се стекли да го видят. Лицето му било леко пребледняло, над челото му висял оцапан с кръв кичур коса...
...Тридесет и седем дни Вела изкарва сама. Ранена, гладна, премръзнала и без очила при нейното мощно късогледство, тя няколко пъти успявала да стигне до домове на правилни ятаци, търсила връзка с другарите, търсели я и те, само че не съумяват да предотвратят бедата.
В самото начало на май времето става студено и още веднъж запрехвърчва сняг. За няколко дни гората посърнала. Покаралите листа на букака се нагърчили като попарени, завехнали. Умълчали се и птиците.
На 2 май вечерта в двора на лъдженското учебно заведение почнала необикновена суматоха. Шофьорите се завъртели към камионите. Жандармеристите се натрупали на групички и шушукали.
Една от колоните водел предателят Иван Божков - горски жандарм от Каменица. Той инцидентно разкрил следите на Вела по преди малко паднал сняг. Била слизала до потока да се измие и да вземе вода за денем. Божков насочил жандармеристите към Бялата канара.
"...От скалата излиза незаконната Величка Пейо Пеева с револвер в ръка и стартира да стреля - продължава рапорта си командирът на ловната тайфа. - За да я изкарат от скалата, наложило се да хвърлят бомби. При първата бомба тя останала зад скалата, а при втората избягала в една дребна долчинка и траяла да стреля... "
Разказват, че Вела водила пердах, до момента в който имала патрони. Последния оставила за себе си. Други настояват, че починала от вражи патрон. Има ли значение, по какъв начин тъкмо е било - починала е като героиня.
Командирът на ловната тайфа напуснал командното си място и отишъл при Бялата канара. Заповядал да донесат главата й в щаба!
Следобед жандармеристите нахълтали в Каменица. Разчуло се за гибелта на Вела. Само майка й и татко й още не знаели. Те видели разплакани другарите на Вела и се досетили, само че не желали да повярват, до момента в който някакъв офицер не влезнал в двора им и не споделил:
- Днес убихме една от дъщерите ви...
Велината майка се строполила в безсъзнание, а татко й излязъл насълзен на открито. Привечер взел парче чисто платно, отишъл в Лъджене и влезнал в учебното заведение. Там се бил разположил щабът на жандармеристите. Помолил да му дадат главата на Вела, с цел да я погребе, само че му споделили:
- Сега мисли за своята!
Смутно, извънредно време! Съсипани от тъга татковци и майки... Главите на децата им - окървавени в Лъджене, телата им - в снега на Бялата канара! А над тях - свирепо чугунено небе, Арапчал, обгърнат в буреносни мъгли, и една тиха котловина, с кълбяща се пара над минералните извори, вцепенена от смут, и ябълкови градини, попарени от снега, преди да са вързали плод.
Каква велика заложба има нашият народ - тъгата си да излива в ария. Първи със сълзи на очите запяват дамите от Каменица: " Ой горо, горо гъста, гъста зелена. Що си навела клони надолу, клони надолу кат народ глава. И ти ли, горо, жалиш за Вела Пеева... " >
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ